Сюзън Елизабет Филипс
Дива роза (20)

19

— Наричала съм те с какви ли не имена, Барън Кейн, но никога не съм те смятала за страхливец! — Кит изхвърча от конюшнята, следвайки Кейн по петите. — Магнъс ще умре и смъртта му ще тежи на съвестта ти. Трябваше да кимнеш с глава, само да кимнеш и Спенс щеше да забрави, че Магнъс го е ударил. А сега ми дай веднага тази пушка! Щом не ти стига смелост да защитиш най-добрия си приятел, аз сама ще го сторя!

Кейн се извърна, притиснал пушката към гърдите си.

— Само посмей да се върнеш пак там и ще те заключа и ще изхвърля ключа.

— Ненавиждам те, знаеш ли?

— Как няма да знам, като не спираш да ми го повтаряш. Някога хрумвало ли ти е първо да ме попиташ какво се случи, вместо да ме засипваш с обвинения?

— Очевидно е какво се случи.

— Така ли?

Внезапно Кит бе обзета от съмнения. Кейн не беше страхливец и никога не правеше нещо без причина. Гневът й взе да стихва, но не и тревогата й.

— Добре, да предположим, че ми кажеш какво си имал наум, когато заряза Магнъс с онзи мъж, който иска да го види линчуван.

— Ти така ме вбеси, че ще те оставя сама да отгатнеш.

Той отново закрачи към къщата, но възмутената Кит прегради пътя му.

— О, не, няма да се измъкнеш толкова лесно.

Кейн премести пушката на рамото си.

— Магнъс не желаеше намесата ти, както не би приел и моята. Има някои неща, които един мъж е длъжен да направи сам.

— Все едно че му подписа смъртната присъда.

— Да кажем само, че аз имам повече вяра в него, отколкото ти.

— Тук е Южна Каролина, не е Ню Йорк.

— Да не би да ми казваш, че най-после признаваш несъвършенствата на своя роден щат?

— Говорим за „Клана“ — сряза го тя. — Последния път, когато беше в Чарлстън, ти се опита да накараш федералните власти да предприемат действия срещу тях. А сега се държиш така, сякаш „Кланът“ не съществува.

— Магнъс е зрял и силен човек. Той няма нужда някой друг да води неговите битки. Ако знаеше наполовина от това, което си мислиш, че знаеш, щеше да го разбереш.

От гледна точка на Магнъс, Кейн беше прав, но Кит не понасяше подобни изблици на мъжка гордост. Те водеха единствено до смърт. Докато Кейн се отдалечаваше, тя се замисли за войната, която някога бе изглеждала толкова славна и справедлива.

Фуча и бесня още почти час, докато не се появи Самуел с широка усмивка и кратка бележка от Софрония.

Скъпа Кит,

Престани да се тревожиш. Спенс си тръгна, Магнъс е добре и ние ще се оженим.

С обич,

Софрония

Кит се взираше в листа, изпълнена със смесица от радост и недоумение. Кейн е бил прав. Но само защото беше прав за това, не означаваше, че беше прав за всичко останало.

Твърде много неща се бяха случили и всичките й чувства за Софрония, „Възкръснала слава“ и Кейн бушуваха в гърдите й. Тръгна към конюшнята, за да оседлае Изкушение, но си спомни, че Кейн й бе забранил да го язди. Едно тъничко гласче й прошепна, че за това е виновно собственото й безразсъдство, но тя не желаеше да го слуша. Трябваше незабавно да уреди този въпрос с него.

Върна се в къщата и завари Луси да бели картофи в кухнята.

— Къде е господин Кейн?

— Преди няколко минути го чух да се качва горе.

Кит се изстреля в коридора и хукна нагоре по стълбището. Отвори със замах вратата на спалнята.

Кейн стоеше до масата и вземаше някакви документи, които бе оставил там предишната вечер. Извърна се към нея с присмехулно изражение. Видя, че вироглавата му съпруга трепери от гняв, и въпросително повдигна вежди.

— Е?

Знаеше какво я пита. Щеше ли да наруши неписаното правило помежду им? Правилото гласеше, че тази спалня беше единственото място в къщата, където не се караха, единственото място, запазено за нещо друго, толкова важно и за двамата, както въздуха, който дишаха.

Не можеше да наруши правилото. Само тук безпокойството й изчезваше. Само тук се чувстваше… не точно щастлива… но някак си добре.

— Ела тук — заповяда той.

Тя пристъпи към него, но негодуванието й заради Изкушение не бе забравено. Страхът й, че той все още може да прокара път до предачницата, не бе забравен. Властното му държание и упорството му не бяха забравени. Но младата жена ги заключи дълбоко в душата си, оставяйки ги да клокочат, докато се отдаваше на страстта, която с всеки изминал ден ставаше все по-малко удовлетворяваща, но все по-необходима.

* * *

На сутринта дори радостта за Софрония и Магнъс не възпря Кейн и Кит да се зъбят един на друг. Това се бе превърнало в привичка. Колкото по-страстна бе нощта, толкова по-зле се отнасяха помежду си на следващия ден.

Не очаквай, че дневната светлина ще ме промени… Ще ти отдам тялото си, но недей, не смей да се надяваш на повече.

Докато през следващата седмица наблюдаваше как Магнъс и Софрония се носят в блажен унес, заети с приготовленията за сватбата, Кит се улови, че мечтае и тях двамата с Кейн да ги споходи такъв щастлив край. Ала единственият щастлив край, който можеше да си представи, беше Кейн да замине и да я остави сама във „Възкръснала слава“. А това никак не й се струваше правилно.

В неделя следобед Софрония и Магнъс се врекоха във вечна любов в старата църква. Кит и Кейн бяха свидетели на брачния обет. След прегръдки, сълзи и разрязването на сватбената торта, приготвена от госпожица Доли, те най-после останаха сами в къщата на Магнъс в овощната градина.

— Няма да те насилвам — рече Магнъс, докато мирната тъма на декемврийската нощ се спускаше зад прозорците. — Цялото време на света е пред нас.

Софрония му се усмихна, опивайки се от гледката на прекрасната му кафява кожа.

— И без това изгубихме прекалено много време. — Пръстите й се плъзнаха към горното копче на красивата копринена рокля, която Кит й бе подарила. — Люби ме, Магнъс. Просто ме люби.

И той го стори. Нежно, с цялото си сърце и душа. Ласките и грижовността му прогониха демоните на миналото. Софрония никога не се бе чувствала толкова закриляна и обичана. Никога нямаше да забрави това, което й бяха сторили, но някогашните кошмари повече нямаше да терзаят душата й. Тя най-накрая разбра какво означава да бъде свободна.

* * *

С настъпването на януари страстта между Кейн и Кит доби някакъв дивашки и необуздан привкус, който изплаши и двамата. Кит остави синина върху рамото му. След свирепите му ласки гърдите й бяха като изранени и той се проклинаше след това.

Само веднъж си казаха истината.

— Не можем да продължаваме така — рече той.

— Знам — призна тя, извърна глава и се престори, че заспива.

Предателският глас на женствеността й настояваше да се откаже от тази погубваща битка и да отвори сърцето си, преди то да се пръсне от накипелите чувства, които не можеше да назове. Ала Кейн беше човек, който се отърваваше от книгите и конете си, преди да се привърже към тях. А злите призраци от нейното минало бяха прекалено могъщи.

„Възкръснала слава“ беше всичко, което имаше — всичко, което някога щеше да има — единствената част от живота й, която бе стабилна. Хората изчезваха, но „Възкръснала слава“ беше вечна и тя нямаше да позволи на бурните си неназовани чувства към Барън Кейн да застрашат това. Кейн със студените сиви очи и предачницата, Кейн с необузданата амбиция, която щеше да погълне земите й и да ги изплюе като безбройните памучни семена, докато не остане нищо освен ненужната кутийка.

* * *

— Казах ти, че не искам да ходя!

Кит тресна четката за коса върху тоалетката и гневно се втренчи в Кейн в огледалото.

Той захвърли ризата си.

— А аз искам.

Всички спорове спират пред вратата на спалнята. Но не и този. А и какво значение имаше? Любенето им бе превърнало тази спалня в друг вид бойно поле.

— Ти мразиш светски приеми — напомни му тя.

— Не и този. Искам за няколко дни да се откъсна от предачницата.

Предачницата, отбеляза тя наум, не „Възкръснала слава“.

— А и Вероника ми липсва — додаде съпругът й.

Стомахът на Кит се сви от ревност и обида. Ако трябваше да бъде честна, щеше да признае, че и на нея Вероника й липсва, но не желаеше Кейн да жадува за нейната компания.

Вероника бе напуснала Ръдърфорд преди шест седмици, малко след Деня на благодарността. Беше се настанила в голямо имение с триетажна къща в Чарлстън, която, както Кит бе чула, вече бе превърнала в средище на модата и културата. Художници, актьори и политици се тълпяха в салона й. Сред тях бяха неизвестен скулптор от Охайо и прочут актьор от Ню Йорк. А сега Вероника искаше да отпразнува новия си дом със зимен бал.

В писмото си до Кит бе написала, че е поканила всички обитатели на Чарлстън, които я забавляват, както и неколцина стари познати от Ръдърфорд. И със свойствения си извратен маниер бе включила в поканата Брандън Парсел и новата му годеница Елеонора Беърд, чийто баща след войната бе станал президент на Банката на плантаторите и гражданите.

Обикновено Кит обичаше подобни събития, но точно в момента нямаше желание за веселба. Щастието на Софрония само засилваше нейното собствено нещастие и колкото и да я привличаше и очароваше Вероника, в нейно присъствие Кит се чувстваше непохватна и глупава.

— Иди сам — рече тя, макар самата мисъл да й бе ненавистна.

— Отиваме заедно. — Гласът на Кейн прозвуча уморено. — Нямаш право на избор по въпроса.

Сякаш някога бе имала. Негодуванието й се засили и тази нощ двамата не се любиха. Нито следващата. Нито по-следващата. Кит си каза, че така беше по-добре. От няколко седмици не се чувстваше добре. Рано или късно, щеше да се наложи да отиде на лекар.

Въпреки това тя изчака до сутринта, преди да потеглят за приема на Вероника.

* * *

Когато пристигнаха в Чарлстън, Кит беше бледа и изтощена. Кейн я заряза, за да се погрижел за някакви дела, а тя бе отведена в стаята, която двамата щяха да споделят през следващите няколко нощи. Спалнята беше светла и просторна, с тесен балкон, гледащ към вътрешен двор, застлан с тухли и привлекателен дори през зимата със зеления тревен бордюр и сладкото ухание на маслинови дръвчета.

Вероника бе изпратила една прислужница, за да разопакова багажа и да й приготви ваната. След това Кит дълго лежа в леглото със затворени очи. Чувстваше се толкова изтощена от емоции, че дори нямаше сили да плаче. Събуди се няколко часа по-късно и като в някакво вцепенение надяна памучния си халат. Докато завързваше колана, се приближи до прозореца и дръпна завесите.

Навън вече се бе стъмнило. Скоро трябваше да се облече. Как щеше да издържи тази вечер? Младата жена притисна буза до студеното стъкло на прозореца.

Щеше да има бебе. Струваше й се невъзможно, но при все това в нея растеше малка частичка живот. Бебето на Барън. Дете, което щеше да я свърже с него до края на живота й. Дете, което тя отчаяно желаеше, въпреки че всичко щеше много да се усложни.

Застави се да седне пред тоалетката. Докато търсеше четката за коса, зърна синьото порцеланово бурканче редом с останалите й тоалетни принадлежности. Луси го бе опаковала. Каква ирония!

В бурканчето бе изсипала сиво-белия прах, който й бе дала шаманката, за да я предпази от забременяване. Тя бе пила само веднъж от него. Отначало заради дългите седмици, когато двамата с Кейн спяха отделно, а след възобновяването на жарките им нощни срещи, тя изпитваше неохота да използва праха. Съдържанието на бурканчето й се струваше някак си зловещо, приличаше на ситно стрити човешки кости. Веднъж бе дочула няколко жени да се оплакват, че им е било трудно да заченат, и оправдаваше своята небрежност с това, че рискът от забременяване не е чак толкова голям, колкото се бе опасявала. После Софрония откри бурканчето и й каза, че прахът не ставал за нищо. Шаманката не понасяла белите жени и от години им продавала безполезни билки уж против зачеване. Кит прокара пръст по капака на бурканчето, питайки се дали беше вярно.

Вратата се отвори толкова рязко, че тя се стресна и събори бурканчето.

— Не може ли поне веднъж да влезеш в стаята, без да се опитваш да откачиш вратата от пантите?

— Винаги съм нетърпелив да видя преданата си съпруга. — Кейн захвърли кожените си ръкавици на един стол, сетне забеляза разпиляния прах върху тоалетката. — Какво е това?

— Нищо!

Кит грабна една кърпа и се опита да го избърше.

Той застана зад нея и затисна ръката й със своята. С другата си ръка вдигна събореното бурканче и любопитно огледа остатъка от съдържанието му.

— Какво е това?

Тя се опита да измъкне ръката си изпод неговата, но той здраво затискаше нейната. Остави бурканчето и изпитателно се втренчи в нея, което й подсказа, че няма да я освободи, докато не му каже истината. Кит понечи да излъже, че е лекарство против главоболие, но беше прекалено уморена, за да се преструва, а и какъв беше смисълът?

— Това е нещо, което ми даде шаманката. Луси погрешка го е сложила в багажа. — А после, защото вече нямаше значение додаде: — Аз… не исках да имам дете.

За миг в очите му се мярна горчивина, после той пусна ръката й и се извърна.

— Разбирам. Може би трябваше да поговорим за това.

— Нашият брак не е такъв, че да имаме деца, нали? — попита тя, неспособна да прикрие тъгата в гласа си.

— Не. Предполагам, че не е. — С гръб към нея, Кейн свали перленосивия сюртук и се зае да развързва вратовръзката. Когато най-после се обърна, очите му бяха чужди и далечни като Полярната звезда. — Радвам се, че си толкова благоразумна. Двама души, които толкова се презират един друг като нас двамата, едва ли ще бъдат добри родители. Не мога да си представя нещо по-лошо от това да създадем едно дете в тази ужасна бъркотия, която наричаме брак, а ти?

Кит имаше чувството, че сърцето й се пръска на милиони парченца.

— Не — едва чуто отвърна. — И аз не мога.

* * *

— Доколкото разбрах, вие сте собственик на онази нова предачница, недалече от Ръдърфорд, господин Кейн.

— Точно така.

Кейн стоеше в единия край на фоайето до Джон Хюс, набит млад северняк, който го бе заговорил тъкмо когато се канеше да се качи горе, за да разбере защо Кит все още се бави.

— Чух, че развивате добър бизнес тук. Желая ви успех, макар че начинанието е доста рисковано, особено… — Той замълча и тихо подсвирна, когато изведнъж погледът му се насочи над рамото на Кейн, към стълбището. — Леле! Бихте ли погледнали? Ето това е жена, която бих искал да отведа у дома.

Не беше нужно Кейн да се обръща, за да разбере за кого става дума. Можеше да я усети с порите на кожата си. Все пак извърна глава.

Тя беше облечена със сребристобялата си рокля с кристални мъниста. Но роклята бе преправена, откакто за последен път я бе видял, както напоследък Кит правеше с голяма част от тоалетите си. Беше изрязала корсажа ниско под гърдите и на мястото на атлаза бе пришила парче прозрачна сребриста органза. Ефирната материя обгръщаше заоблените й гърди и стигаше до шията, където я бе прихванала с блестяща панделка в изящен набор.

Органзата прозираше, но под нея Кит не носеше нищо. Единствено цилиндричните кристални мъниста, които бе махнала от полата и умело пришила като гроздове върху прозрачния плат, бдяха като стражи над скромността й. Кристални висулки и топла, чувствена плът.

Роклята беше скандално прекрасна и Кейн я възненавидя от пръв поглед. Един по един мъжете около него се извръщаха към нея, а очите им жадно изпиваха тази прелест, на която би трябвало да се наслаждава единствено той. Тя беше като ледена девица, обвита в пламъци.

В един миг Кейн забрави ревността и просто се потопи в тази възхитителна феерия. Тя беше дивно красива, неговата роза от горската дъбрава, дива и неукротена, както в първия ден, когато я бе срещнал, все още готова да прободе мъжката плът с бодлите си, докато го съблазнява с омайното си вълшебство.

От погледа му не убягнаха руменината по високите скули и странните блестящи огньове, лумнали във виолетовите глъбини на очите й. Изведнъж го побиха тръпки на безпокойство. Тази вечер в нея бе стаена някаква трескава лудост. Пулсираше в тялото й като барабанен тътен, напираше да изригне навън, свободна и недосегаема. Той направи крачка към нея, после още една.

Очите й се впиха в неговите, после тя преднамерено отклони своите. Без да промълви нито дума, се плъзна през фоайето към друг съсед от Ръдърфорд, който също бе поканен на бала.

— Брандън! Боже, колко си красив тази вечер! А това трябва да е сладката ти годеница Елеонора. Надявам се, ще ми позволите от време на време да ви открадвам Брандън. Ние сме толкова стари приятели… всъщност сме като брат и сестра, разбирате, нали? Не бих могла завинаги да се разделя с него, дори заради толкова привлекателна млада дама.

Елеонора се опита да се усмихне, но устните й не можаха да прикрият неодобрението й или знанието й, че изглежда безлична до екзотичната красота на Кит. Самият Брандън се бе вторачил в Кит и нейната скандална рокля, сякаш беше единствената жена на света.

— Парсел. Госпожице Беърд. Бихте ли ни извинили — намеси се набързо приближилият се Кейн.

Пръстите му се впиха в обвитата с органза ръка, но преди да успее да я помъкне през фоайето към стълбището и да я принуди да се преоблече, Вероника плавно приближи към тях в лъскава черна вечерна рокля. Веждите й леко се повдигнаха, докато преценяваше малката драма, разиграваща се пред нея.

— Барън, Катрин, точно вас двамата търсех. Както обикновено закъснявам, дори за собствения си прием. Всеки момент ще сервират вечерята. Барън, бъди така добър да ме придружиш до трапезарията. Катрин, позволи ми да ти представя Серджио. Очарователен мъж и най-добрият баритон, който Ню Йорк е чувал през последните десетина години. Ще ти кавалерства по време на вечерята.

От безсилие Кейн скръцна със зъби. Сега вече нямаше начин да отведе Кит. Проследи с поглед как прекалено красивият италианец нетърпеливо пристъпва към Кит и целува ръката й. После със сърцераздирателно изражение я обърна и притисна устни към дланта й в интимна целувка.

Кейн се спусна напред, но Вероника беше още по-чевръста.

— Скъпи мой Барън — изгука тя тихо, забивайки пръсти в ръката му, — държиш се като най-отегчителния съпруг. Придружи ме до трапезарията, преди да си направил нещо, което само ще те накара да изглеждаш глупаво.

Вероника беше права. При все това му беше необходима цялата воля, за да обърне гръб на съпругата си и на италианеца.

* * *

Вечерята продължи близо три часа и през това време в помещението поне десет пъти отекна звънкият смях на Кит, докато разделяше вниманието си между Серджио и другите мъже, които седяха близо до нея. Всички най-безсрамно я ласкаеха и обсипваха с комплименти. Серджио, изглежда, я учеше на италиански. Когато тя разля капка вино, той топна показалеца си в нея, сетне докосна устните си. Единствено желязната хватка на Вероника попречи на Кейн да скочи през масата.

Междувременно Кит водеше своята битка. Тя нарочно бе помолила Луси да опакова сребристата рокля с кристалите, след като Кейн й бе заявил, че не я харесва. Но всъщност нямаше намерение да я облича. Ала когато дойде време да облече по-подходящата нефритенозелена кадифена рокля, думите на Кейн изникнаха в съзнанието й, отново пронизвайки като с нож сърцето й.

Не мога да си представя нещо по-лошо от това да създадем едно дете в тази ужасна бъркотия, която наричаме брак…

Чуваше смеха на Кейн от другия край на масата и виждаше вниманието, с което той слушаше Вероника. Накрая дамите оставиха джентълмените с пурите и коняка. След това щеше да дойде време за танците.

Брандън заряза Елеонора при баща й и покани Кит за първия танц. Кит се взираше в красивото му безволево лице. Брандън, който говореше за чест и достойнство, беше готов да се продаде на този, който плащаше най-високата цена. Първо на нея за плантацията, а после на Елеонора Беърд за банката. Кейн никога не би се продал за нищо, дори и за любимата си предачница. Бракът му с нея беше възмездие и нищо друго.

Докато двамата с Брандън се носеха по дансинга, видя Елеонора, застанала отстрани с нещастно изражение и съжали за по-раншното си кокетничене. Беше изпила достатъчно шампанско, за да реши да отмъсти за всички нещастни жени.

— Липсваше ми — прошепна тя, когато музиката засвири.

— Ти също ми липсваше, Кит. О, господи, толкова си красива! Мисълта, че си с Кейн, направо ме убива.

Тя се притисна към него и дяволито прошепна:

— Скъпи мой Брандън, хайде тази вечер да избягаме! Да зарежем всичко, „Възкръснала слава“ и банката. Ще бъдем само ние двамата. Няма да имаме пари или дом, но ще имаме нашата любов.

Едва се сдържа да не избухне в смях, когато го усети как се сковава.

— Наистина, Кит, аз… не мисля, че би било… би било разумно.

— Но защо не? Да не би да се тревожиш за съпруга ми? Той, естествено, ще ни преследва, но аз съм сигурна, че ти можеш да се справиш с него.

Брандън се препъна.

— Нека да не… искам да кажа, мисля, че навярно… да не прибързваме…

Не й се щеше толкова лесно да сложи край на мъките му, ала не можа да възпре печалния си смях.

— Ти ми се подиграваш — нацупено рече той.

— Заслужаваш го, Брандън. Ти си сгоден мъж и трябваше да поканиш Елеонора за първия танц.

Достойният Парсел изглеждаше сконфузен и малко жалък, докато се опитваше да възвърне достолепието си.

— Изобщо не те разбирам.

— Защото ти всъщност не ме харесваш особено и със сигурност не ме одобряваш. За теб би било много по-лесно, ако признаеш, че всичко, което изпитваш към мен, е най-обикновена неджентълменска похот.

— Кит! — Такава неподправена откровеност бе повече, отколкото той можеше да понесе. — Моля да ми простиш, ако съм те оскърбил — процеди, приковал очи в обсипания с кристални мъниста корсаж на роклята й.

С огромно усилие откъсна погледа си и изпълнен с огорчение и обида, отиде да търси годеницата си.

След безславното оттегляне на Брандън, Серджио побърза да се присламчи към Кит. Когато пое ръката му, тя стрелна поглед към другия край на залата, където само допреди минута стояха съпругът й и Вероника. Сега само Вероника беше там.

Безразличието на Кейн тласна Кит да премине границите на това, което самата тя смяташе за приемливо поведение. Сменяше партньорите си един след друг, танцуваше с бунтовници и янки, кокетничеше без задръжки с всички, позволявайки на неколцина да я притискат прекалено много към себе си. Не я бе грижа какво си мислеха за нея. Нека си говорят! Изпи безброй чаши шампанско, не пропусна нито един танц, смехът й звънко кънтеше. Единствено Вероника долови отчаянието зад това трескаво веселие.

Няколко от жените тайно завиждаха на Кит за дръзкото поведение, но повечето бяха възмутени. Търсеха притеснено с погледи опасния господин Кейн, но той никъде не се виждаше. Някой прошепна, че играе покер в библиотеката и губи много пари.

Гостите обсъждаха брака на Кейн. Двойката нито веднъж не бе танцувала заедно. Преди имаше слухове, че бракът бил по принуда, но съдейки по тънката талия на Катрин Кейн, клюкарите явно бяха сгрешили.

Играта на покер приключи малко преди два след полунощ. Кейн бе изгубил няколкостотин долара, но мрачното му настроение нямаше нищо общо с парите. Стоеше до вратата на балната зала и наблюдаваше как съпругата му се носи по дансинга в прегръдките на италианеца. Няколко кичура от косата й се бяха изплъзнали от фуркетите и се спускаха в безпорядък по раменете й. Страните й все така руменееха, а розовата помада на устните й се бе размазала, сякаш някой я бе целувал. Прочутият баритон, изглежда, не можеше да откъсне поглед от нея.

В единия ъгъл върху челюстта на Кейн заигра мускул. Той се промуши покрай двойката пред него и тъкмо се канеше да влезе в залата, когато Джон Хюс го хвана за ръката.

— Господин Кейн, Уил Боне твърди, че нито един войник от армията на Съюза не може да се мери по точна стрелба с който и да било бунтовник. Вие какво мислите? Случвало ли ви се е да не уцелите бунтовник, когото сте набелязали?

Това беше опасен разговор. Кейн откъсна поглед от съпругата си и се обърна към Хюс. Въпреки че от Апоматокс бяха изминали почти четири години, северняците и южняците рядко общуваха в обществото, а когато това се наложеше, разговорите за войната съзнателно се избягваха.

Кейн погледна към групата от седем-осем мъже, състояща се от бивши войници на Съюза, както и от неколцина ветерани от Конфедерацията. Очевидно всички бяха пийнали малко повече, отколкото трябваше, и дори от мястото си той можеше да чуе, че разговорът им от любезен спор бе преминал в открита враждебна свада.

Барън хвърли последен поглед към Кит и италианеца и заедно с Хюс се запъти към мъжете.

— Войната свърши, приятели. Какво ще кажете да пийнем по чашка от отличното уиски на госпожа Гамбъл?

Но разногласията бяха стигнали твърде далеч. Уил Боне, бивш собственик на оризова плантация, който бе служил в един полк с Брандън Парсел, тикна показалец в един от мъжете, който работеше за Бюрото за бежанци, освободени роби и изоставени земи^[1].

— Нито един войник в света не се е сражавал толкова храбро, както воините на Конфедерацията, и вие го знаете!

Гневните гласове започнаха да привличат вниманието и на другите гости. Спорът ставаше все по-шумен и хората спряха да танцуват, за да разберат за какво беше тази врява.

Уил Боне зърна Брандън Парсел, който стоеше редом с годеницата си и нейните родители.

— Брандън, кажи им! Виждал ли си някой да стреля по-добре от нашите момчета в сиво? Ела тук. Обясни на тези янки как стояха нещата!

Парсел неохотно пристъпи напред. Кейн се намръщи, когато видя, че Кит също се отправя към тях, вместо да остане в дъното на залата при другите жени. Но какво друго можеше да очаква?

Гласът на Уил Боне вече бе достигнал до музикантите, които постепенно зарязваха инструментите си, за да се насладят на спора.

— Ние бяхме по-малобройни — обяви Боне, — но вие, янките, не можахте да ни победите в нито едно сражение през цялата война.

Един от северняците излезе напред.

— Изглежда, имате къса памет, Боне. Вие със сигурност не ни победихте при Гетисбърг.

— Ние не бяхме победени! — възкликна възрастен мъж, застанал до Уил Боне. — Просто вие имахте късмет. За бога, дори нашите дванайсетгодишни момчета могат да стрелят по-добре от всичките ви офицери, взети заедно!

— По дяволите, дори нашите жени могат да стрелят по-добре от техните офицери!

В отговор на тази забележка в залата се разнесе гръмък смях, а мъжът бе сърдечно потупан по гърба за своята духовитост. От всички присъстващи южняци само Брандън не се присъедини към веселбата.

Той погледна първо Кит, а после Кейн. Техният брак му се струваше ужасна несправедливост и се бе забил като треска в кожата му. Отначало бе почувствал облекчение, че няма да се ожени за жена, която не се държи както подобава на една истинска дама, дори това да означаваше да изгуби „Възкръснала слава“. Но седмиците и месеците отминаваха и той с мъка в сърцето наблюдаваше как полята на „Възкръснала слава“ побеляват от узрелия памук, а натоварените фургони се отправят към предачницата на Кейн. Дори след като се сгоди за Елеонора, която щеше да му поднесе на тепсия Банката на плантаторите и гражданите, той не можа да заличи спомена за онези дръзки виолетови очи. А тази вечер тя дори бе имала наглостта да му се подиграе.

Целият му живот се бе провалил. Той беше Парсел и въпреки това нямаше нищо. Докато те имаха всичко — един недостоен янки и една жена, която не си знаеше мястото.

Сякаш тласкан от неведома сила, Брандън излезе напред.

— Мисля, че по отношение на нашите южнячки имате пълно право. Трябва да ви кажа, че веднъж със собствените си очи видях как госпожа Кейн уцели шишарка от близо седемдесет метра, макар че по онова време тя беше на не повече от десет или единайсет години. Говори се, че и до ден-днешен е най-добрият стрелец в областта.

Думите на Парсел бяха посрещнати с няколко одобрителни възклицания и Кит отново се оказа обект на възхитени мъжки погледи. Но Парсел не бе приключил. Не беше лесно за един джентълмен да си го върне на една дама и да остане джентълмен, но той възнамеряваше да направи точно това. И в същото време щеше да отмъсти и на съпруга й. Би било немислимо Кейн да приеме това, което Брандън смяташе да предложи, но ако този янки откажеше, всички щяха да го сметнат за страхливец.

Брандън замислено подръпна ревера си.

— Чувал съм, че майорът е отличен стрелец. Предполагам, че всички доста сме се наслушали за героя от Мисионари Ридж. Но ако обичах хазарта, без колебание щях да заложа парите си на госпожа Кейн. Бих помолил Уил да отскочи до тях, да донесе револверите си, да подреди един ред бутилки върху градинската ограда на госпожа Гамбъл и да видим дали един офицер янки може да бъде достоен съперник на една южнячка в стрелбата, пък било то и собствената му жена. Разбира се, аз съм сигурен, че майор Кейн не би разрешил на съпругата си да участва в едно състезание по стрелба, особено когато знае, че има голяма вероятност да загуби.

От редиците на южняците се разнесоха дружни дюдюкания и подигравателен смях. Парсел бе поставил на мястото му надутия янки! Макар че никой от тях не вярваше сериозно, че една жена, дори и южнячка, би могла да победи един мъж в стрелба, все пак искаха да се насладят на интересното състезание. А и тъй като тя беше жена, Югът нямаше да бъде опозорен, когато съпругът й янки я победи.

Жените, които се бяха скупчили наблизо, бяха дълбоко потресени от предложението на Брандън. Какво си мислеше той? Нито една дама не би допуснала да се изложи на публично място по този начин, не и в Чарлстън. Ако госпожа Кейн приемеше това предложение, щеше да бъде отхвърлена от обществото. Те впериха кръвнишки погледи в съпрузите си, които поощряваха скандалното състезание, и се заклеха да им забранят алкохола до края на вечерта.

Северняците подкокоросваха Кейн да приеме предизвикателството.

— Хайде, майоре. Не ни посрамвайте!

— Сега не можете да биете отбой!

Кит почувства изгарящия поглед на Кейн.

— Не мога да позволя на съпругата си да участва в публично състезание по стрелба.

Изрече го толкова студено, сякаш му беше все едно. Със същия успех би могъл да говори за кобилата си. Кит беше просто друг вид собственост.

А Кейн се разделяше със собствеността си, преди да се привърже към нея.

Обхвана я някаква лудост и тя си запроправя път през тълпата. При всяка крачка кристалните мъниста върху роклята изригваха като фойерверк от огнени искри.

— Беше ми отправено предизвикателство, Барън. Тук е Южна Каролина, а не Ню Йорк. Дори моят съпруг не може да се намесва, когато става въпрос за чест. Донесете револверите си, господин Боне. Джентълмени, ще се състезавам със съпруга си — заяви Кит, хвърляйки ръкавицата на Кейн. — Ако той откаже, ще се изправя срещу всеки янки, който желае да премери сили с мен.

Смаяните възклицания на жените бяха заглушени от възторжените крясъци на мъжете. Само Брандън не се присъедини към всеобщото ликуване. Той имаше намерение да засрами семейство Кейн, но не и да съсипе репутацията на Кит. В крайна сметка беше джентълмен.

— Кит… майор Кейн… аз… аз… малко прибързах. Със сигурност вие не можете…

— Спести си приказките, Парсел! — изръмжа Кейн, обхванат от не по-малко безразсъдство от това на съпругата си.

Беше се уморил да бъде миротворец, да губи битки, които тя изглеждаше решена да разпалва. Беше уморен от недоверието й, смеха й, дори от загрижеността в очите й, която зърваше прекалено често, когато се прибираше изтощен от предачницата. Но най-много беше уморен от себе си, задето толкова много се интересуваше от нея.

— Подредете бутилките — заповяда той грубо. — И донесете в градината колкото може повече лампи.

Мъжете хукнаха със смях да изпълнят нареждането му. Северняци и южняци внезапно се сдружиха, докато обсъждаха залозите за изхода на състезанието. Жените възбудено зашепнаха помежду си, развълнувани, че са свидетелки на такъв скандал. Но тъй като не желаеха да се доближават до Кит, постепенно се отдалечиха, оставяйки двамата съпрузи насаме.

— Получи състезанието — с каменно изражение рече той, — както всичко друго, което си пожелавала досега.

И кога бе получавала всичко, което бе желала?

— Да не би да се страхуваш, че ще те победя? — едва намери сили да попита тя.

Кейн сви рамене.

— Предполагам, че е напълно възможно. Аз съм добър стрелец, но ти си по-добра. Знам го още от нощта, в която се опита да ме убиеш, когато беше на осемнайсет.

— Знаел си как ще реагирам, когато ми забрани да стрелям, нали?

— Може би. Или може би просто съм предположил, че погълнатото от теб шампанско увеличава шансовете ми за победа.

— На твое място не бих разчитала прекалено много на шампанското — отвърна тя с фалшива увереност.

Макар че никога нямаше да го признае, Кит съзнаваше, че наистина бе пила прекалено много.

Вероника изникна до тях, без следа от обичайната си насмешлива усмивка.

— Защо правиш това? Ако бяхме във Виена, щеше да бъде различно, но тук е Чарлстън. Кит, знаеш, че обществото ще те отлъчи.

— Не ми пука.

Вероника се извъртя към Кейн.

— Ами ти? Как можеш да бъдеш част от това?

Но думите й останаха нечути. Уил Боне се бе появил с дървена кутия с револвери и Кит и Кейн бяха повлечени от тълпата през задната врата към градината.