Сюзън Елизабет Филипс
Дива роза (21)

20

Въпреки безлунната нощ, градината бе окъпана в светлина, сякаш беше посред бял ден. Факлите в железните скоби бяха запалени, а от къщата бяха изнесени керосинови лампи. Върху тухлената ограда бяха подредени десетина бутилки от шампанско. Вероника забеляза, че само половината от тях са празни и побърза да нареди на прислугата да замени пълните. На карта може и да беше заложена честта, но тя нямаше да позволи да се похабява хубавото шампанско.

Южняците простенаха, когато видяха двойката револвери, които Боне бе донесъл. Те бяха версия на „Колт“, използвани в армията на Конфедерацията, прости и сигурни, с дръжки от орехово дърво и месингов корпус, а не с по-скъпия от стомана, с каквито бяха въоръжени северняците. Но това бяха тежки, военни оръжия, предназначени за мъже.

Обаче Кит, свикнала с тежестта на оръжието, не обърна внимание и взе най-близкия до нея револвер от кутията. Постави в празните камери на барабана шестте патрона, които Уил бе донесъл, като всеки път издърпваше петлето надолу, за да ги притисне добре на мястото им. След това нагласи шестте медни капсули в другия край на барабана. Пръстите й бяха по-малки от тези на Кейн и тя първа бе готова.

Мъжете отмериха двайсет и пет крачки от мишените и очертаха линията. Всеки от съперниците имаше право на шест изстрела. Първо дамите.

Кит пристъпи до линията, очертана върху чакъла. При нормални обстоятелства нямаше да се затрудни да уцели празните бутилки от шампанско, но главата й бе замяна от твърде многото изпити чаши.

Извърна се странично към мишената и вдигна ръка. Докато се прицелваше, се застави да забрави за всичко, освен за стрелбата. Дръпна спусъка и първата бутилка се пръсна.

Разнесоха се изненадани мъжки възклицания.

Прицели се в следващата бутилка, но успехът я бе направил небрежна и тя не отчете изпития алкохол. Стреля прекалено бързо и пропусна втората мишена.

Кейн наблюдаваше отстрани, докато следващите четири бутилки се пръскаха една след друга. Гневът му се замени с възхищение. Пет от шест, при това не беше трезва. По дяволите, тя беше невероятна жена! Имаше нещо първично и прекрасно в нея; светлината на горящите факли очертаваше стройния й силует с протегната ръка, а смъртоносният револвер представляваше смайващ контраст с нежната й женственост. Само ако беше по-послушна и сговорчива. Само ако беше…

Кит свали револвера и се извърна към него, тъмните й вежди тържествуващо се повдигнаха. Изглеждаше толкова доволна от себе си, че той не успя да сподави усмивката си.

— Много добре, госпожо Кейн, макар да ми се струва, че пропуснахте една.

— Напълно вярно, господин Кейн — усмихна се тя в отговор. — Постарайте се да не пропуснете повече от една.

Той наклони глава и се извърна към мишените.

Мъжете бяха потънали в неловко мълчание, осъзнавайки това, което Кейн знаеше от самото начало. Имаха пред себе си двама достойни противници.

Кейн вдигна револвера. Почувства познатата тежест на оръжието, почти същата като на колта, който му бе верен другар през войната. Уцели първата бутилка, после втората. Изстрел след изстрел. Когато най-сетне отпусна ръката си, шестте бутилки лежаха пръснати на земята.

Кит не можа да се сдържи и широко се усмихна. Той беше великолепен стрелец, с точно око и сигурна ръка.

Гърлото й се стегна от чувство на гордост, докато се взираше в съпруга си, строен и красив в официалното вечерно облекло, а медните отблясъци на факлите танцуваха във вълнистата му светлокестенява коса. Забрави за бременността си, за гнева, забрави за всичко, залята от чувствата към този труден и разкошен мъж.

Той се извърна към нея, скланяйки глава.

— Отлична стрелба, скъпи — нежно промълви тя.

Видя изненадата върху лицето му, но вече бе твърде късно да си върне думите. Гальовните слова бяха запазени само за спалнята, част от малкия речник на любовни думи, станали израз на тяхната страст, думи, които никога не изричаха на друго място и в друго време, ала тя все пак ги бе произнесла. Сега се чувстваше разголена и беззащитна. За да прикрие емоциите си, младата жена вирна брадичка и се извърна към зрителите.

— Тъй като моят съпруг е джентълмен, аз съм сигурна, че ще ми даде втори шанс. Някой ще донесе ли тесте карти и ще изтегли ли асо пика?

— Кит… — В гласа на Кейн прозвуча рязка, предупредителна нотка.

Тя се извърна към него, прикривайки моментната си слабост зад бойка усмивка.

— Ще се съревноваваш ли с мен? Да или не?

Сякаш бяха сами на този свят, а не сред десетки зрители. Присъстващите не го разбираха, но Кейн и Кит знаеха, че целта на двубоя вече не е същата. Войната, която толкова дълго бе бушувала помежду им, бе намерила ново бойно поле.

— Да, ще се съревновавам.

Възцари се пълна тишина, докато прикрепяха картата към оградата.

— По три изстрела за всеки? — попита Кит, докато презареждаше оръжието си.

Той мрачно кимна.

Тя вдигна ръка и се прицели в малката черна пика точно в средата на картата. Усети, че ръката й трепери, и свали револвера, докато се успокои. После го вдигна отново, прицели се в малката мишена и стреля.

Уцели горния десен ъгъл на картата. Изстрелът беше отличен и мъжете възбудено зашепнаха, както и жените, събрали се да наблюдават. Някои от тях тайно се изпълниха с гордост, виждайки как една представителка на техния пол е толкова блестяща в този типично мъжки спорт.

Кит вдигна ударника и нагласи ръката си. Този път стреля прекалено ниско и уцели тухлената стена точно зад картата. Но изстрелът беше добър и тълпата одобрително зашумя.

Главата й се маеше, но тя се застави да се съсредоточи в малката черна фигурка в средата на картата. Десетки пъти бе изпълнявала този номер. Трябваше само да се концентрира. Бавно натисна спусъка.

Изстрелът беше почти идеален и куршумът прониза върха на пиката. Този път в приглушените поздравления на южняците се долавяше нотка на безпокойство. Нито един от тях не бе виждал жена да стреля така. Някак си не им се струваше редно. Жените трябваше да бъдат пазени и закриляни. Но тази жена можеше да се защити.

Кейн вдигна револвера си. Тълпата отново притихна, единствено шумоленето на морския бриз сред листата на маслиновите дръвчета нарушаваше нощния покой в градината.

Револверът гръмна. Куршумът удари в тухлената стена вляво от картата.

Кейн отново се прицели и стреля. Този път улучи горния край на картата.

Кит затаи дъх, молейки се третият му изстрел да пропусне, надявайки се да бъде точен, съжалявайки, макар и твърде късно, че бе пожелала този двубой.

Кейн стреля. Над оградата се вдигна облаче дим и малката пика в средата на картата изчезна. Последният изстрел я бе пробил.

Тълпата подивя. Дори южняците забравиха временно враждебността си, изпълнени с облекчение, че природният закон за мъжкото превъзходство не бе нарушен. Заобиколиха Кейн, за да го поздравят.

— Прекрасна стрелба, господин Кейн!

— Чест е да ви гледа човек!

— Е, разбира се, все пак съперникът беше само жена.

Мъжките похвали дразнеха слуха му. Докато го потупваха по гърба, той гледаше над главите им към Кит, която стоеше сама отстрани, а револверът се гушеше в гънките на полата й. Един от северняците тикна пура в ръката му.

— Тази ваша жена наистина е много добра, но след всичко, което видяхме, продължавам да вярвам, че стрелбата е мъжка работа.

— Тук сте абсолютно прав — обади се друг. — Никога не съм се съмнявал, че един мъж винаги може да победи една жена.

Кейн изпитваше единствено презрение към тези хора, които с лека ръка зачеркнаха уменията на Кит. Бутна обратно пурата и гневно ги изгледа.

— Глупаци! Ако тя не беше пила шампанско, нямаше да имам никакъв шанс пред нея. И кълна се в Бога, нито който и да било от вас!

Завъртя се на пети и напусна градината, оставяйки мъжете да зяпат с увиснали ченета подире му.

Кит бе слисана от защитата му. Пъхна револвера в ръката на Вероника, вдигна полите на роклята си и хукна след него.

Той вече бе в спалнята, когато нахлу вътре. Краткото й щастие се стопи, когато го видя да хвърля дрехите си в една чанта, която лежеше отворена върху леглото.

— Какво правиш? — задъхано попита младата жена.

Той не си даде труд да я погледне.

— Връщам се във „Възкръснала слава“.

— Но защо?

— Вдругиден ще изпратя каретата да те вземе — каза той, без да отговаря на въпроса й. — Дотогава ще съм заминал.

— Какво искаш да кажеш? Къде отиваш?

Кейн не я погледна и хвърли една риза в чантата.

— Напускам те — бавно изрече.

Кит издаде приглушен звук на протест.

— Тръгвам си сега, докато все още не ме е срам да се погледна в огледалото. Но не се тревожи. Първо ще се видя с адвокат и ще прехвърля собствеността върху „Възкръснала слава“ на твое име. Повече никога няма да се страхуваш, че ще ти отнемат скъпоценната плантация.

Сърцето на Кит блъскаше в гърдите й като крилата на пленена птица.

— Не ти вярвам. Не можеш да си тръгнеш просто така. Ами предачницата?

— Засега Чайлдс ще я ръководи. Може би ще я продам. Вече имам предложение. — Грабна комплект четки от скрина и ги хвърли при останалия багаж. — Повече нямам сили да се боря с теб, Кит. Теренът вече е чист и няма с кого да си съперничиш.

— Но аз не искам да заминаваш!

Думите неволно изскочиха от устните й. Те бяха истина и тя не желаеше да ги връща обратно.

Кейн най-после я погледна, устните му се извиха в познатата насмешлива усмивка.

— Това ме изненадва. Ти правиш всичко по силите си, за да се отървеш от мен по един или друг начин, откакто беше на осемнайсет.

— Онова беше различно. „Възкръснала слава“…

Съпругът й удари с длан по колоната на леглото с такава сила, че дървото се разтресе.

— Повече не желая да слушам за „Възкръснала слава“! Никога повече не желая да чувам това име! По дяволите, Кит, това е само една памукова плантация. Не е светилище!

— Ти не разбираш! Никога не си разбирал. „Възкръснала слава“ е всичко, което някога съм имала!

— Да, вече си ми го казвала — рече той тихо. — Може би трябва да се опиташ да разбереш защо е така.

— Какво искаш да кажеш?

Кит пристъпи към него и сграбчи за подпора колоната на леглото, защото коленете й омекнаха.

— Искам да кажа, че ти не даваш нищо. Също като майка ми. Ти само вземаш от мъжа, докато не изсмучеш всичко докрай, оставяйки само празната черупка. Е, проклет да съм, ако свърша като баща си. Затова си тръгвам.

— Но аз изобщо не приличам на Роузмари! Ти просто не можеш да се примириш с факта, че не ти позволявам да господстваш над мен.

— Никога не съм желал да господствам над теб — отвърна Кейн тихо. — Никога не съм искал да те притежавам, без значение колко пъти съм го казвал. Ако исках послушна съпруга, над която да властвам, можех отдавна да се оженя. Никога не съм искал да те тъпча под ботуша си, Кит, но дяволите да ме вземат, ако се оставя да бъда стъпкан от чехъла ти!

Той затвори чантата и се зае да пристяга кожените ремъци.

— Когато се оженихме, след онази първа нощ помислих, че някак си нещата между нас могат да потръгнат. Но после много бързо всичко се влоши и аз реших, че съм бил глупак. Но когато дойде при мен в онази черна нощница, толкова изплашена и същевременно толкова изпълнена с решителност, забравих, че се държа като глупак, и ти позволих отново да ми влезеш под кожата.

Остави чантата и се изправи. За миг я изгледа втренчено, сетне пристъпи към нея. Очите му бяха пълни с болка, която я прониза, сякаш беше нейна. Болка, която беше нейна.

Докосна бузата й.

— Когато се любехме — дрезгаво промълви, — като че ли се сливахме в едно. Ти никога не се сдържаше. Отдаваше ми своята лудост, своята нежност, своята сладост. Но зад тези мигове на страст и пълно отдаване нямаше нищо стабилно… нито доверие, нито разбиране, затова после се нахвърляхме с бяс един на друг.

Потърка нежно с палец сухите й устни и прошепна едва чуто:

— Понякога, когато бях в теб, исках да използвам тялото си, за да те накажа. И се мразех заради това. — Отпусна ръката си. — Напоследък се събуждам, окъпан в студена пот, изплашен, че някой ден действително ще те нараня. Тази вечер, когато те видях в тази рокля и те наблюдавах как кокетничеше с другите мъже, най-накрая осъзнах, че трябва да замина. Ние не можем да се разберем. Започнахме зле. Никога не сме имали шанс.

Кит се вкопчи в ръката му и го погледна с плувналите си в сълзи очи.

— Не си отивай. Още не е късно. Ако и двамата опитаме…

Кейн поклати глава.

— В мен не остана нищо. Всичко е наранено, Кит. Много зле наранено.

Наведе се, притисна устни към челото й, сетне взе чантата си и излезе от стаята.

* * *

Верен на думата си, Кейн бе заминал, когато тя се прибра във „Възкръснала слава“. През следващия месец младата жена бродеше като сомнамбул из къщата. Изгуби представа за времето, забравяше да яде, заключваше се в голямата спалня, която някога бе споделяла с него. Появи се млад адвокат с купчина бумаги и приятни, скромни маниери. Той й връчи документи, според които тя ставаше собственик на „Възкръснала слава“ и можеше изцяло да се разпорежда с попечителския си фонд. Имаше всичко, което някога бе искала, и никога не се бе чувствала по-нещастна.

Той се отървава от книгите и конете си, преди да се привърже към тях…

Адвокатът й обясни, че парите, които Кейн бе взел от нейния попечителски фонд за ремонта на предачницата, са напълно възстановени. Тя изслуша всичко, което й каза, но й беше все едно.

Магнъс идваше при нея, за да получи разпорежданията й, но тя го отпращаше. Софрония я гълчеше, задето не се храни, но Кит не й обръщаше внимание. Дори не забелязваше постоянното суетене на госпожица Доли.

Един мрачен февруарски следобед, докато седеше в спалнята, преструвайки се, че чете, се появи Луси и обяви, че госпожа Вероника Гамбъл я чака в салона.

— Кажи й, че не се чувствам добре.

Но не беше толкова лесно да се отпрати Вероника. Тя се шмугна покрай прислужницата, качи се по стълбището и влезе в спалнята, след като почука. Погледна разрошената коса на Кит и бледото й и изпито лице.

— Колко би се понравило на лорд Байрон всичко това — унищожително заяви тя. — Девицата вехне като умираща роза, от ден на ден ставайки все по-немощна. Отказва да се храни и се крие от всички. Какво, за бога, си мислиш, че правиш?

— Искам да бъда сама.

Вероника свали елегантната си зелена кадифена пелерина и я метна върху леглото.

— Ако не те е грижа за теб самата, поне помисли за детето, което носиш.

Кит рязко вдигна глава.

— Откъде знаеш за това?

— Миналата седмица срещнах Софрония. Тя ми каза и аз реших да дойда и лично да се уверя.

— Софрония не знае. Никой не знае.

— Нали не си мислиш, че нещо толкова важно би могло да остане незабелязано от Софрония?

— Тя не би трябвало да казва нищо.

— Не си казала на Барън за детето, нали?

— Ако бъдеш така любезна да слезеш в салона, ще позвъня да донесат чай — изрече Кит с цялото хладнокръвие, на което бе способна.

Но Вероника нямаше намерение да губи време в светски любезности.

— Разбира се, че не си му казала. Прекалено си горда, за да го сториш.

И последните сили я напуснаха и Кит се отпусна на стола.

— Не беше гордост. Просто не се сетих за това. Не е ли странно? Толкова бях потресена от факта, че ме напуска, че забравих да му кажа.

Вероника се приближи до прозореца, дръпна завесата и се втренчи навън.

— Мисля, че женската зрелост ти се удава трудно. Вероятно с всички ни е така. Момчетата по-лесно възмъжават, защото правилата за това при тях са по-ясни. Те проявяват храброст на бойното поле или показват, че вече са зрели мъже с физически труд или печелене на пари. При жените е по-сложно. Ние нямаме твърди правила за съзряване. Дали ставаме жени, когато мъжът отнеме девствеността ни? Ако е така, защо го наричаме загуба на девственост? Дали думата „загуба“ означава, че преди това ни е било по-добре? Ненавиждам идеята, че ние ставаме жени чрез физически акт, зависещ от мъжа. Не, аз мисля, че ние ставаме жени, когато осъзнаем кое е важното в нашия живот, когато се научим да даваме и да вземаме с любещо сърце.

Всяка дума, изречена от Вероника, проникваше дълбоко в сърцето и душата на Кит.

— Скъпа моя — рече Вероника тихо, отиде до леглото и взе пелерината си, — наистина е крайно време да направиш последната крачка към женската зрелост. Някои неща в живота са временни, а други са вечни. Никога няма да намериш удовлетворение и покой, докато не решиш кои какви са за теб.

И Вероника си тръгна така бързо, както се бе появила, оставяйки Кит на мислите й. Тя чу трополенето на колелата на каретата по чакъла, после грабна жакета на костюма за езда и го навлече върху изпомачканата вълнена рокля. Измъкна се от къщата и се отправи към старата църква на робите.

Вътре царяха полумрак и студ. Младата жена седна на една от грубите дървени пейки и се замисли върху думите на Вероника.

Една мишка дращеше в ъгъла. В прозореца се удряше оголен клон. Тя си припомни болката, изписана върху лицето на Кейн, преди да си тръгне, и в този миг вратата към сърцето й, която държеше толкова здраво затворена, се разтвори.

Колкото и да се опитваше да го отрича, колкото и яростно да се бореше с чувствата си, тя се бе влюбила в него. Любовта й е била предначертана от звездите много преди онази юлска нощ, когато той я бе свалил от оградата, сграбчвайки я за дъното на панталона. Целият й живот, от деня на раждането й, е бил предопределен за него, както неговият — за нея. Той беше нейната половинка.

Кит се бе влюбила в него сред разгара на битките и споровете им, въпреки нейното твърдоглавие и неговата арогантност, в онези изумителни мигове, когато двамата гледаха на света с едни и същи очи. Беше се влюбила в него в онези потайни среднощни часове, когато той проникваше в нея, изпълваше я докрай, създавайки този безценен нов живот в утробата й.

Колко горчиво съжаляваше, че не може да върне времето назад! Колко различно би било всичко, ако всеки път когато той се смекчаваше към нея, тя бе разтваряла обятията си, за да посрещне нежността му със своята! Сега той си бе отишъл, а тя никога не му бе признала любовта си. Но и той не й бе признал своята. Може би защото чувствата му не са били толкова дълбоки, колкото нейните.

Жадуваше да отиде при него, да започнат всичко отначало и този път щеше да му отдаде докрай сърцето и душата си. Ала не можеше да го стори. Тя беше виновна за болката, стаена в очите му. А и Кейн никога не бе твърдял, че иска съпруга, още по-малко такава като нея.

По страните й рукнаха сълзи. Обгърна се с ръце и прие истината. Кейн бе щастлив, че се е отървал от нея.

Но имаше и друга истина, която трябваше да приеме. Време беше да се съвземе и да продължи живота си. Прекалено дълго бе тънала в самосъжаление. Можеше до изнемога да плаче нощем в спалнята си, но през деня очите й трябваше да бъдат сухи, а главата — ясна. Чакаха я много работа и хора, които зависеха от нея. Имаше и бебе, което се нуждаеше от нея.

* * *

Бебето се роди през юли, почти четири години след онзи горещ следобед, когато Кит бе пристигнала в Ню Йорк, за да убие Барън Кейн. Детето беше момиче, със светла коса като на баща си и изумителни виолетови очи, обрамчени от мънички черни мигли. Кит я нарече Елизабет, но й викаше Бет.

Раждането беше дълго, но без усложнения. Софрония не се отдели от нея нито за миг, докато госпожица Доли се щураше из къщата, пречкаше се на всички и успя да накъса на малки парченца три носни кърпички. Първите посетители бяха Ролинс и Мери Когдел, които изглеждаха искрено облекчени да видят, че от брака й с Кейн най-после се бе родило бебе, макар че за това му бяха нужни дванайсет месеца.

Кит прекара остатъка от лятото, възстановявайки силите си, и с всеки изминал ден се влюбваше все по-силно в новородената си дъщеричка. Бет беше сладко и кротко бебе, което се чувстваше най-щастливо в прегръдките на майка си. През нощта, когато се будеше, за да бъде накърмена, Кит я вземаше при себе си в леглото, където двете спокойно дремеха до разсъмване — Бет, притиснала устнички до напращялата със сладко мляко гърда на майка си, а Кит, преизпълнена с любов към това безценно създание, което беше истински божи дар, когато най-много се нуждаеше от него.

Вероника редовно й пишеше писма и от време на време идваше от Чарлстън да я посети. Между двете жени се завърза искрено приятелство. Вероника все още най-безцеремонно заявяваше, че иска да се люби с Кейн, но Кит вече разбираше, че всичките й приказки бяха не особено деликатни опити да събуди ревността й и да поддържа живи чувствата към съпруга й.

Сега, след като тайните от миналото бяха излезли наяве, Кит и Софрония бяха по-близки от всякога. Двете все още се препираха по навик, но сега Софрония говореше открито за всичко, а Кит намираше утеха и покой в сестринската й обич и подкрепа. Понякога сърцето на Кит се свиваше от болезнен копнеж, когато виждаше как лицето на Софрония се озарява от искрена и всеотдайна любов, щом зърнеше Магнъс. Неговата сила и доброта най-после окончателно бяха пропъдили призраците от миналото на Софрония.

Магнъс разбираше необходимостта на Кит да говори за Кейн и вечер, докато седяха на двора, той й разказваше всичко, което знаеше за миналото на съпруга й: детството му, годините на скитничество, храбростта му по време на войната. Тя жадно поглъщаше всяка дума.

Началото на септември я завари с възобновена енергия и по-дълбоко разбиране за самата нея. Веднъж Вероника й бе казала, че трябва да реши кои неща в живота за нея са временни и кои са важни. Докато препускаше из полетата на „Възкръснала слава“, младата жена най-после разбра какво бе искала да й каже Вероника. Време беше да намери съпруга си.

* * *

За съжаление, това се оказа по-лесно на теория, отколкото на практика. Адвокатът, който се грижеше за делата на Кейн, знаеше, че известно време е бил в Натчез^[1], но оттогава не го бе чувал. Кит бе узнала, че парите от продажбата на памуковата предачница стоят непокътнати в банка в Чарлстън. Поради някаква причина той бе заминал без пукната пара.

Направи проучвания из целия щат Мисисипи. Хората го помнеха, но изглежда, нито един не знаеше къде бе заминал.

В средата на октомври Вероника пристигна от Чарлстън, за да я види. Завари Кит в отчаяние.

— Търсих го навсякъде, но никой не знае къде е той.

— Той е в Тексас, Кит. В малко градче, наречено Сан Карлос.

— През цялото това време си знаела къде е той и не си ми казала? Как можа да ми го причиниш! — възмути се Кит.

Вероника не обърна внимание на избухването й и отпи от чая си.

— Наистина, скъпа моя, ти никога не си ме питала — заяви спокойно.

— Не мислех, че е нужно!

— Причината да си толкова ядосана е, че е писал на мен, а не на теб.

Кит едва се сдържа да не й отвърти една звучна плесница, но както обикновено, Вероника беше права.

— И не се съмнявам, че си го засипала със съблазнителни послания!

Вероника се усмихна.

— За съжаление, не. Това беше неговият начин да поддържа връзка с теб. Той знае, че ако нещо лошо се случи, аз веднага ще го уведомя.

На Кит й призля.

— Значи той знае за Бет, но въпреки това не се върна.

Вероника въздъхна.

— Не, Кит, той нищо не знае за нея и аз не съм сигурна, че постъпих правилно, като не му казах. Но реших, че не аз съм тази, която трябва да му съобщи новината. Не бих могла да понеса, ако някой от вас двамата бъде наранен повече, отколкото вече е бил.

Кит мигом забрави за гнева си.

— Моля те, Вероника. Кажи ми всичко, което знаеш.

— През първите няколко месеца е пътувал на речните параходи и е живял от това, което е изкарвал на масите за покер. След това се преместил в Тексас, където е работил като охрана на пътнически и пощенски дилижанси. Отвратителна работа според мен. За известно време е бил пастир на говеда. А в момента е управител на игралния дом в Сан Карлос.

Сърцето й болезнено се свиваше, докато слушаше приятелката си. Кейн отново се бе върнал към старите навици. Носеше се по течението на живота, самотен и без цел.