Сюзън Елизабет Филипс
Дива роза (13)

12

След като излязоха от църквата, Магнъс помогна на Софрония да се качи отпред в кабриолета, а Самуел, Луси и Патси се настаниха отзад. Надзирателят на „Възкръснала слава“ дръпна поводите и малката група потегли към дома. Опита се да завърже разговор със Софрония, но тя отговаряше рязко и с нежелание и много скоро той се отказа. Завръщането на Кит я бе разстроило, макар той да не разбираше защо. Имаше нещо странно в техните отношения.

Магнъс стрелна поглед към Софрония. Тя седеше редом с него като красива статуя. Беше уморен от всичките тайни, които я обкръжаваха. Уморен от любовта си към нея, любов, която му носеше повече страдания, отколкото щастие. Замисли се за Дебора Уилямс, дъщерята на един от мъжете, работещи на строежа на предачницата. Дебора съвсем ясно бе показала, че се интересува от него.

По дяволите! Той беше готов да се задоми. Войната бе свършила и имаше хубава работа. Малката уютна къща на надзирателя на „Възкръснала слава“ в края на овощната градина напълно го устройваше. Дните му на пиянски гуляи и лесни жени бяха приключили. Той искаше съпруга и деца. Дебора Уилямс беше хубаво момиче, с благ нрав, за разлика от Софрония с язвителния й и хаплив език. Щеше да му бъде добра съпруга. Ала вместо да го ободри, идеята го накара да се почувства още по-нещастен.

Софрония не му се усмихваше често, но когато го правеше, сякаш пред очите му засияваше разноцветна дъга. Тя четеше вестници и книги и разбираше неща, които Дебора никога не би могла да проумее. Но най-вече той никога не бе чувал Дебора да си тананика, докато работеше, както правеше Софрония.

В този момент Магнъс забеляза аленочервения кабриолет, който се носеше насреща им. Беше прекалено нов, за да принадлежи на някой от местните жители. Сигурно собственикът му беше някой северняк. И несъмнено авантюрист, забогатял след войната.

Софрония изправи гръб и Магнъс се вгледа по-внимателно в екипажа. Когато приближи, той разпозна Джеймс Спенс, собственика на новата фосфатна мина. Магнъс не се познаваше лично с него, но бе чувал, че бил добър бизнесмен. Плащал справедливи надници и не мамел клиентите. При все това Магнъс не го харесваше, навярно защото Софрония очевидно си падаше по него.

Забеляза, че Спенс беше хубав мъж. Той повдигна шапката си с цвят на препечена до златисто курабийка, разкривайки гъста черна коса, грижливо разделена на път по средата, и отлично подрязани бакенбарди.

— Добро утро, Софрония — поздрави той. — Прекрасен ден, нали?

Дори не погледна към останалите й спътници.

— Добро утро, господин Спенс — откликна Софрония с дръзка усмивка, която накара Магнъс да стисне зъби и му се прииска здравата да я разтърси.

Спенс нахлупи обратно шапката си и ги задмина, а Магнъс си спомни, че не за пръв път този мъж показваше интерес към Софрония. Беше ги видял да разговарят, когато я бе закарал на пазар в Ръдърфорд.

Ръцете му неволно стиснаха поводите. Време беше двамата да си поговорят.

* * *

Възможността се появи късно същия следобед, когато той седеше с Мерлин на предната веранда на дома си, наслаждавайки се на почивния ден. С крайчеца на окото си забеляза нещо синьо да се мярва в овощната градина. Софрония, в красива синя рокля, обикаляше черешовите дървета и оглеждаше клоните, навярно опитвайки се да реши дали има достатъчно узрели плодове, които да обере.

Магнъс стана и бавно слезе по стъпалата. Пъхна ръце в джобовете и с нехайна походка се отправи към градината.

— Май не е зле да оставиш малко череши и на птичките — подхвърли, когато я приближи.

Тя не го бе чула да идва и рязко се извъртя.

— Защо се промъкваш така?

— Не съм се промъквал. Просто имам тиха стъпка — подсмихна се той.

Но Софрония нямаше намерение да откликва на задявките му.

— Върви си. Не желая да говоря с теб.

— Много лошо, защото ще ти се наложи.

Тя се извърна с гръб към него и се запъти към къщата. С няколко бързи крачки той я настигна, задмина я и й прегради пътя.

— Можем да говорим тук, в градината — подхвана с мил тон, — или можеш да ме хванеш под ръка и да отидем в моята къща. Ще те настаня на онзи голям люлеещ се стол на предната веранда, за да чуеш това, което имам да ти казвам.

— Дръпни се от пътя ми.

— Искаш да говорим тук? Нямам нищо против.

Улови ръката й и я поведе към чворестия ствол на ябълковото дърво зад нея, като застана така, че тя да не може да се промуши покрай него.

— Ставаш за посмешище, Магнъс Оуен. — В очите й горяха ярки златисти пламъци. — Повечето мъже досега щяха да са разбрали намека. Не те харесвам. Кога ще го набиеш в твърдата си глава? Нямаш ли поне малко гордост? Не се ли срамуваш да тичаш подир жена, която пет пари не дава за теб? Не знаеш ли, че през повечето време ти се присмивам зад гърба?

Магнъс трепна, но не помръдна.

— Давай, присмивай се колкото искаш. Чувствата ми към теб са искрени и аз не се срамувам от тях. — Той опря длан върху ствола на дървото близо до главата й. — Освен това не аз, а ти трябва да се срамуваш. Тази сутрин седя в църквата и отправя молитви към Бога, а щом излезе от вратата, започна да правиш мили очички на Джеймс Спенс.

— Нямаш право да ме съдиш, Магнъс Оуен.

— Онзи северняк може да е богат и красив, но не е за теб. Кога ще престанеш да се бориш със собствената си природа?

Думите на Магнъс й причиниха болка, ала за нищо на света нямаше да му позволи той да разбере. Вместо това тя предизвикателно наклони глава и я облегна на ствола на ябълката. В същото време леко изпъчи гърди.

Прониза я чувство на тържество, когато той рязко пое дъх и я зяпна като омагьосан. Време беше да го накаже, задето се опитваше да се меси в живота й, и щеше да го направи по начин, така че най-много да го заболи. Но при тази мисъл самата нея я прониза остра болка. Същата болка, която изпитваше всеки път когато той я погледнеше, заговореше или насочеше тези дълбоки тъмни очи към нея. Решително смачка слабостта си в зародиш.

— Ревнуваш ли, Магнъс? — Отпусна длан върху ръката му и стисна топлата, мускулеста плът под ризата. Когато докосваше мъж, особено бял мъж, сякаш железни клещи стягаха вътрешностите й, но това беше само Магнъс и той ни най-малко не я плашеше. — Иска ти се да се усмихвам на теб, а не на него, нали? Това ли те тормози, господин надзирател?

— Това, което ме тормози, е да гледам всички тези войни, които бушуват в теб, и да не мога да направя нищо — отвърна той дрезгаво.

— Никакви войни не бушуват в мен.

— Не е нужно да ме лъжеш. Нима не разбираш? Да лъжеш мен, е все едно да лъжеш самата себе си.

Нежните му думи пропукаха защитния пашкул, с който бе обвила сърцето си. Магнъс го усети в мига, в който се случи, така както бе прозрял уязвимостта й, която се бе опитала да скрие зад лъжливия й опит да го съблазни. Видя всичко това и разбра, че трябва да я целуне. Прокле се, задето беше такъв глупак и не го бе направил по-рано.

Бавно, съвсем бавно сведе глава, с все сили стараещ се да не я изплаши, но в същото време твърдо решен да получи това, за което жадуваше.

Тя разбра какво ще последва и златистите й очи блеснаха. Той видя в тях трепетен смут, пламък на непокорство.

Пристъпи по-близо, сетне застина в плен на илюзорна близост, когато устните му за пръв път усетиха топлината на нейните. Вместо да ги докосне, той ги галеше с жаркия си дъх.

Тя чакаше — дали в знак на предизвикателство, или на смирение, Магнъс не знаеше.

Постепенно илюзията се превърна в реалност. Устните му погалиха нейните. Той нежно я целуна, изпълнен с копнеж да излекува с уста скритите й рани, да унищожи дяволите, да укроти демоните, да й покаже нежния свят на любовта и хармонията, където злото не съществува. Свят, в който утрото е пълно със смях и надежда, където цветът на кожата няма значение. Свят, в който вечността живее в две любящи сърца, завинаги слети в едно.

Устните на Софрония трепереха под неговите. Тя се чувстваше като уловена в клетка птица, изплашена, но в същото време сигурна, че този, който я бе уловил, няма да я нарани. Целебната му магия бавно се просмукваше в порите й като топло лятно слънце.

Той нежно я отдръпна от дървото и я притисна в прегръдките си. Мъжествеността, която толкова дълго я бе плашила, вече не й се струваше така ужасяваща. Устата му беше толкова мека. Мека и свежа.

Прекалено скоро Магнъс се откъсна от нея. Младата жена се почувства изоставена и потръпна от студ, въпреки горещината на юнския следобед. Беше грешка да среща погледа му, но не извърна очи.

Пое пресекливо дъх, развълнувана от любовта и нежността, които съзря в неговите очи.

— Остави ме сама — прошепна. — Моля те, остави ме сама.

И без да дочака отговор, хукна през градината, сякаш цяла армия дяволи я гонеха по петите. Но всички дяволи бяха в душата й и тя не можеше да избяга от нито един от тях.

* * *

Кит бе забравила колко горещо можеше да бъде в Южна Каролина дори през юни. Знойният въздух трептеше над памуковите полета, вече покрити с кремавобели цветове. Дори Мерлин я бе изоставил този следобед, предпочитайки да подремне в сянката на хортензиите, избуяли до кухненската врата.

Кит би трябвало да последва примера му. Капаците на прозорците на спалнята й бяха затворени и завесите спуснати, както и на останалите стаи, за да не проникне следобедният пек, ала не можа да намери покой там. Бяха изминали два дни от съботната вечеря, но свадата с Кейн не й даваше мира.

Мразеше лъжата, която му бе казала, но дори сега не можеше да измисли какво друго би могла да му каже, за да е сигурна, че ще даде разрешението, нужно й, за да се омъжи. Колкото до Брандън… Бе получила бележка, в която я канеше да го придружи в сряда вечерта на църковното събрание. Предполагаше, че там ще й направи предложение. Нищо чудно, че не я свърташе на едно място. Подчинявайки се на необясним импулс, тя насочи Изкушение към дърветата.

Езерото проблясваше като малък скъпоценен камък в средата на горичката, скътано в безопасност, далече от суетнята в плантацията. Това винаги е било едно от любимите й места. Дори в най-жежките августовски дни водата му, захранвана от планинските потоци, беше студена и бистра, а дърветата и гъстите храсти образуваха около него естествена ограда. Мястото беше тихо и уединено, идеално за тайни размисли.

Младата жена поведе Изкушение към водата, за да се напие, а после обиколи езерото. Върбите винаги й напомняха на жени, преметнали коси върху лицата си, така че краищата им се потапяха във водата. Дръпна едно клонче и го плъзна между пръстите си. Шепата й се напълни с откъснати листа.

Съблазънта на водата бе неустоима. Работниците никога не идваха тук, а Кейн и Магнъс бяха отишли в града, така че никой нямаше да я обезпокои. Захвърли шапката, изхлузи ботушите, а после съблече и останалите си дрехи. Когато остана гола, се покачи върху скалата досами брега и като сребриста рибка се гмурна във водата. Изплува, задъхана от студа, засмя се и отново се гмурна.

Накрая се отпусна по гръб, а косата й се разстла като ветрило около главата й. Докато се носеше по водата, затвори очи срещу пламтящото медно кълбо, кацнало върху върховете на дърветата. В този момент се чувстваше сякаш отвъд времето, сляла се с водата, въздуха и земята. Слънцето галеше хълмчетата по тялото й. Водата се плискаше в неговите долчинки. Беше почти щастлива.

Някъде изкряка жаба. Кит се обърна по корем и лениво заплува, но много скоро почувства, че замръзва, насочи се към по-плиткото и стъпи на пясъчното дъно.

Тъкмо се канеше да излезе, когато чу тихото цвилене на Изкушение. Откъм края на гората му отговори друг кон. Кит изруга, излезе на брега и се втурна към дрехите си. Нямаше време да облече бельото. Грабна бричовете и едва успя да ги нахлузи върху мокрите си крака.

Конският тропот приближаваше. Пръстите й бяха вкочанени от студената вода и не можеше да промуши копчетата в илиците. Посегна към ризата и напъха мокрите си ръце в ръкавите. Опитваше се непохватно да закопчае копчетата на гърдите, когато иззад дърветата се показа червеникавокафяв кон и Барън Кейн нахлу в усамотения й свят.

Той дръпна поводите на коня точно до мястото, където беше скупчено бельото й. Отпуснал ръце върху лъка на седлото, погледна надолу към нея от височината на Вандал. Очите му бяха засенчени от периферията на светлокафявата шапка и изражението им оставаше неразгадаемо. Устата му не се усмихваше.

Кит стоеше като застинала. Мократа полупрозрачна риза бе прилепнала към тялото й като втора кожа и тя все едно беше чисто гола.

Кейн бавно спусна крака си от седлото и скочи на земята. Докато се бореше с копчетата на бричовете, тя си мислеше колко е странно такъв грамаден мъж да се движи толкова безшумно.

Ботушите му бяха прашни, а светлобежовият панталон обгръщаше тесните му бедра. Светлокафявата му риза бе разкопчана на врата. Очите му оставаха скрити под периферията на шапката и тя не можеше да види изражението им, което още повече я изнервяше.

Сякаш прочел мислите й, Кейн свали шапката и я хвърли на земята, където тя се приземи редом с купчинката бельо. Кит мигом съжали, че не бе останал с шапка. Изгарящият пламък в сивите му очи беше заплашителен и опасен.

— Аз… аз мислех, че щеше да ходиш в града с Магнъс.

— Щях. Докато не те видях да излизаш с Изкушение.

— Значи си знаел, че съм тук?

— Щях да се покажа по-рано, но исках да съм сигурен, че никой няма да ни обезпокои.

— Да ни обезпокои? — Копчето на бричовете продължаваше да се бунтува под пръстите й. — Какво значение би имало?

— Не си прави труда да ги закопчаваш — рече той тихо. — И без това пак ще ги събуеш.

Кит наблюдаваше като омагьосана как той вдигна ръце и бавно започна да разкопчава ризата си.

— Не го прави.

Гласът й прозвуча тънък и треперещ в собствените й уши. Той измъкна ризата от колана на панталона си, свали я и я пусна на земята.

О, тя знаеше какво прави той… Знаеше, но в същото време не знаеше…

— Софрония ме чака — припряно заговори младата жена. — Ако скоро не се върна, ще изпрати някой да ме търси.

— Никой няма да дойде да те търси, Кит. Аз им казах, че имаш работа и ще се върнеш късно. Разполагаме с цялото време на света.

— Нямаме никакво време. Аз трябва… трябва да тръгвам — промълви тя, ала не помръдна.

Не можеше.

Той пристъпи по-близо, без да откъсва поглед от нея. Тя усети как жадно поглъща всички извивки на тялото й, очертаващо се под мокрите дрехи, без да пропуска най-малките подробности.

— Все още ли искаш да те дам на Парсел? — попита той.

Не!

— Да. Да, разбира се, че искам.

— Така да бъде — изрече Кейн с дрезгав, съблазнителен глас. — Но първо трябва изясним нещо между нас двамата.

Тя поклати глава, но не понечи да отстъпи назад.

— Това не е прилично — чу се да казва вместо това с кух глас.

— Изключително неприлично — подкрепи я той с леко насмешлива нотка в гласа. — И нито един от двама ни не го е грижа.

— Мен ме е грижа — задъхано пророни Кит.

— Тогава защо не се метнеш на Изкушение и не препуснеш по-далече от тук?

— Точно това ще направя — събра сили да отвърне тя, но не помръдна.

Просто стоеше там и изпиваше с поглед голите му мускулести гърди, позлатени от лъчите на късното следобедно слънце.

Погледите им се кръстосаха и Кейн пристъпи още по-близо. Още преди да я докосне, топлината на кожата му я опари.

— И двамата знаем какво става помежду ни от деня, в който се появи тук. Време е да сложим край, за да може всеки да продължи с живота си.

Изкушение изцвили.

Той погали бузата й с пръст и нежно заговори:

— Ще бъдеш моя, Кит Уестън, тук и сега.

Главата му бавно се сведе, сякаш той се движеше насън. Устните му докоснаха клепачите й и ги затвориха с лека, успокояваща целувка. Тя усети дъха му върху бузата си, а сетне отворената му уста като топла пещера погълна нейната.

Върхът на езика му гальовно се заигра с устните й. Плъзна се между тях и се опита да пропъди неувереността, която не им позволяваше да се разтворят. Гърдите й бяха толкова студени. Сега се притиснаха до топлото му голо тяло, тя простена, отвори уста и го пусна.

Той изследва всяко кътче от кадифената си крепост, която тя доброволно му позволи да завладее. Езикът му помилва нейния. Постепенно той го подмами в устата си и Кит най-после прие това, което й се предлагаше.

Ала сега тя се превърна в завоевател. Ръцете й обвиха шията му. Тя го вкуси. Покори го.

От гърлото му се изтръгна задавен стон. Кит усети как ръката му се плъзга между телата им. Кейн разтвори краищата на разкопчаните бричове и сложи длан върху корема й.

Интимният жест я възпламени. Тя зарови пръсти в гъстата му светлокестенява коса. Той пъхна ръка под ризата й и обхвана едната й гърда. Палецът му обходи малкото щръкнало зърно и тя отметна глава със сподавен вик. Дали щеше да отиде в ада заради това? Това, което му позволяваше да… Този мъж не беше неин съпруг, а най-заклетият й враг!

Почувства, че пада, и осъзна, че той я тегли към земята със себе си. Кейн смекчи удара с тялото си, после я претърколи по гръб.

Земята под нея беше мека и мъхеста. Той дръпна копчето на ризата, отметна мокрия плат и разкри гърдите й.

— Толкова си красива — отрони хрипливо. Вдигна поглед към лицето й. — Толкова съвършена. Дива и волна.

Без да откъсва очи от нейните, Кейн покри с палци зърната й и започна да ги мачка.

Младата жена прехапа устни, за да не закрещи. Избухналата в тялото й вихрушка от усещания ставаше все по-дива и необуздана.

— Не се сдържай — прошепна той. — Отдай се на чувствата.

Звукът, който издаде, сякаш идеше от най-съкровените глъбини на съществото й.

Ответната му усмивка бе пълна със задоволство. Той целуна ямката на шията й, после зърната, които толкова умело бе измъчвал с пръсти.

Огнени колела се завъртяха пред очите й, когато той ги засмука. Когато й се струваше, че повече няма да издържи, устата му се отдръпна и прокара влажна пътечка до плоския й гладък корем, разголен от отвора на бричовете. Той я целуна там, сетне ги смъкна от бедрата й.

Сега Кит лежеше гола под него, с изключение на бялата разтворена риза.

Всеки нерв в тялото й трептеше. Беше изплашена. Замаяна от екстаз. Главата й бучеше.

— Отвори се за мен, съкровище.

Ръцете му я водеха… побутваха… разтваряха… О, да…

Лек полъх погали най-съкровената й част. Бедрата й бяха раздалечени. Тя беше безпомощна пред погледа му. Усети първото бодване на страха. Евиният грях. Сега той щеше да направи с нея онова съдбовно, ужасно нещо, което правеха мъжете с жените.

Има болка… Има кръв…

Но болка нямаше. Той бръсна къдричките между бедрата й и тя изпита най-вълшебното усещане в живота си.

Кейн дишаше тежко в ухото й, мускулите на раменете му трепереха под дланите й. Страхът се завърна. Той беше толкова силен, а тя тъй беззащитна. Можеше да я разкъса. При все това Кит нямаше сили да помръдне.

— Почакай — прошепна.

Той вдигна глава. Очите му бяха замъглени.

— Аз не бива… трябва…

— Какво не е наред?

Страхът бе изчезнал, но не и безпокойството. Нищо не беше наред и в този миг младата жена осъзна, че е длъжна да му каже.

— Не беше истина — немощно отрони. — Това, което ти казах. Аз… аз никога не съм била с мъж.

Веждите му се смръщиха.

— Не ти вярвам. Това е една от поредните ти игри.

— Не…

— Кажи ми истината!

— Казвам ти истината.

— Има един начин да се уверя.

Кит не го разбра, дори и когато усети ръката между бедрата си. Пое рязко въздух, когато пръстът му проникна в нея.

Кейн я усети как потръпва, чу изненадания й вик и нещо в него се преобърна. Преградата беше там, устояла на всички предизвикателства на непокорното й тежко детство. Опъната като кожа на барабан, силна като собственицата си, тя продължаваше да я защитава, макар да бе неговото проклятие.

Собствената му уязвимост го изплаши и той се възненавидя за това. Скочи на крака и извика:

— Има ли нещо в теб, което да не е лъжа?

Тя се втренчи в него от мъхестото си ложе. Краката й все още бяха разтворени. Дълги и стройни, те криеха тайни, които не бе споделила с нито един мъж. Дори когато грабна ризата и шапката си, Кейн продължи да я желае със страст, която го караше да трепери, разкъсван от болка, която отказваше да признае.

Закрачи през тревата към мястото, където бе вързан конят му. Преди да го възседне, успя да заличи всички чувства от лицето си и се извърна, за да й причини поне част от страданието, което го изгаряше. Ала не можа да измисли достатъчно жестоки думи.

— Това не е краят между нас.