Сюзън Елизабет Филипс
Дива роза (9)

8

Скоро след като Кейн излезе с гневни крачки от салона, Кит чу познат глас:

— Луси, пак ли си пуснала в къщата това псе?

— То се шмугна покрай мен, госпойце Софрония.

— Е, покрай мен няма да се шмугне!

Кит се усмихна, когато чу приближаването на енергичните делови стъпки. Прегърна Мерлин и прошепна:

— Няма да й позволя да те накаже.

Софрония нахлу в стаята, сетне внезапно се закова на място.

— О, извинете. Луси не ми каза, че имаме посетител.

Кит вдигна глава и дяволито се ухили.

— Кит! — Ръката на Софрония се стрелна към устата й. — Господи, наистина ли си ти?

Кит се засмя, скочи на крака и се втурна към нея.

— Аз съм, разбира се!

Двете жени се прегърнаха, докато Мерлин ги обикаляше и лаеше срещу полите им.

— Толкова е хубаво да те видя. О, Софрония, ти си още по-красива, отколкото те помня.

— Аз ли? Я се погледни! Изглеждаш, сякаш току-що си излязла от страниците на „Дамско списание Годи“^[1].

— Заслугата е на Елсбет.

Кит отново се засмя и сграбчи ръката на Софрония. Приятелките се отпуснаха на дивана и се опитаха да наваксат за трите години раздяла.

Кит знаеше, че вината за нередовната кореспонденция е нейна. Софрония не обичаше да пише писма, а малкото, които бе написала, толкова преливаха от възхвала за постиженията на Кейн във „Възкръснала слава“, че отговорите на Кит бяха унищожителни. Накрая Софрония бе спряла да пише.

Кит си припомни как преди малко се бе подразнила от подобренията в къщата, дело на ръцете на Софрония. Сега това й се струваше дребнаво и глупаво и тя я похвали за всичко, което бе направила.

Софрония се опиваше от думите на Кит. Знаеше, че старата къща блести под грижите й, и беше горда с постиженията си. В същото време в душата й се надигнаха познатите чувства на любов и неприязън, които винаги я терзаеха в присъствието на Кит.

Откакто се помнеше, Софрония беше единствената, която се бе грижила за Кит. Сега Кит беше жена с приятелства и опит, които Софрония не можеше да сподели. Беше толкова красива, изискана и се чувстваше у дома в един свят, към който Софрония никога нямаше да принадлежи.

Старите рани отново се отвориха.

— Не си мисли, че след като отново си у дома, ще започнеш да си вреш носа в моите работи и да ми казваш как да управлявам къщата.

Кит само се изкиска.

— Не бих си го и помислила. Мен ме интересува само земята. Полетата. Нямам търпение да видя всичко.

Неприязънта на чернокожата жена се стопи и се смени с тревога. Събирането на Кит и майора под един покрив щеше да доведе до беди.

* * *

Някогашната спалня на Роузмари Уестън беше ремонтирана и преобзаведена в розови и меки тъмнозелени цветове. На Кит й напомняше за вътрешността на зряла диня, в която розовото месо се преливаше с бледия блясък на кората. Беше доволна, че прохладната красива стая ще бъде нейна, макар че беше втората най-хубава след спалнята, заемана от Кейн. Фактът, че двамата споделяха обща всекидневна, я притесняваше, но поне щеше да бъде близо до него и да го наблюдава.

Как можа да му позволи да я целуне така? Въпросът, който се опитваше да избягва, й подейства като юмрук в корема. Вярно, че го бе отблъснала, но не и преди той да я изпие с целувката си. Ако на негово място беше Брандън Парсел, би могла да разбере, но как бе могла да се държи така с Барън Кейн?

Припомни си лекцията на госпожа Темпълтън за Евиния грях. Със сигурност само една ужасна жена можеше да се самозабрави така с най-злия си враг. Може би имаше нещо сбъркано в нея.

Глупости! Просто беше изтощена от пътуването, а бърборенето на госпожица Доли беше достатъчно, за да подлуди всекиго.

Твърдо решена повече да не мисли за това, младата жена съблече роклята си и застана пред умивалника по долна риза и фуста, за да се измие. Къпането беше любимия й лукс. Не можеше да повярва, че някога толкова много го бе ненавиждала. Какво глупаво дете е била. Глупава за всичко, освен за омразата си към Кейн.

Изруга тихо под нос, навик, който дори Елсбет не бе успяла да заличи. Преди Кейн да се изнесе сърдито от салона, й бе наредил да се срещне с него след вечеря в библиотеката. Кит не очакваше разговора с нетърпение. В същото време той трябваше да разбере, че вече си няма работа с незряла осемнайсетгодишна девойка.

Луси бе разопаковала багажа й и за миг Кит се изкуши да навлече някоя от старите си рокли и да изскочи навън, за да поднови запознанството с родния си дом. Но скоро трябваше да слезе долу, готова за битка. Утре сутринта щеше да има достатъчно време да разгледа всичко.

Избра бяла рокля, изпъстрена с букетчета незабравки. Горната пола бе повдигната на меки дипли, така че да открива фустата в същия син цвят като цветята. Кейн й бе осигурил щедра издръжка за дрехи, проклет да е, и Кит разполагаше с прекрасни тоалети. Повечето от които благодарение на Елсбет, която бе заявила, че вкусът на приятелката й е прекалено ексцентричен, и не й бе позволила да пазарува сама. Истината беше, че ако Елсбет не беше наблизо, за да я направлява, Кит обикновено се отегчаваше и се съгласяваше с всичко, което й предлагаха продавачките.

Младата жена нетърпеливо измъкна фибите. Сутринта бе сресала косата си в испански стил — разделена в средата и прибрана в семпъл кок на тила. Няколкото кичура, измъкнали се тук и там, и малките й обици от черен кехлибар й придаваха изискан вид, идеален за първата й среща с Кейн. Но повече нямаше да търпи никакви ограничения. Разреса косата си, докато не започна да пращи, а после я прибра назад със сребърните филигранни гребени, които Елсбет й бе подарила. Лъскавите непокорни къдрици се разпиляха върху раменете й. След като сложи няколко капки жасминов парфюм на китките, тя бе готова да вземе госпожица Доли за вечеря.

Когато почука на вратата, Кит се запита как крехката й придружителка щеше да понесе да седи на една маса с янки, герой от войната. Почука още веднъж и когато никой не й отговори, бутна вратата.

Госпожица Доли се бе свила в люлеещия се стол в ъгъла на тъмната стая. По сбръчканите й бузи се стичаха сълзи и тя стискаше в ръката си скъсано парцалче, което в добрите си времена е било светлосиня носна кърпичка.

Кит се спусна към нея.

— Госпожице Доли! Какво се е случило?

По-възрастната жена сякаш не я чу. Кит се отпусна на колене пред нея.

— Госпожице Доли?

— Здравей, мила — разсеяно промърмори тя. — Не съм чула кога си влязла.

— Вие плачехте. — Кит стисна беззащитните й като крила на птиче ръце. — Кажете ми какво не е наред.

— Няма нищо. Глупави спомени. Как си правехме парцалени кукли със сестрите ми, когато бяхме деца. Играехме в беседката под лозата. Спомените са част от старостта.

— Но вие не сте стара, госпожице Доли. Само се погледнете в тази бяла рокля. Изглеждате свежа като пролетен ден!

— Опитвам се да поддържам външния си вид — призна госпожица Доли, поизправи се малко на стола и попи с парцаливата кърпичка мокрите си страни. — Просто понякога, в дни като днешния, си спомням за неща, които са се случили преди много години, и това ме натъжава.

— Какви неща?

Госпожица Доли потупа ръката на Кит.

— Хайде сега, мила. Едва ли ти се иска да слушаш несвързаното ми бърборене.

— Вие не бърборите несвързано — най-чистосърдечно я увери младата жена, напълно забравила как само преди няколко часа същият този навик на компаньонката й да бърбори за каквото й хрумне направо я бе подлудил.

— Имаш добро сърце, Катрин Луиз. Разбрах го още в мига, в който те видях. Бях толкова щастлива, когато ми предложи да те придружа обратно до Южна Каролина. — Тя толкова енергично тръсна глава, че панделките на шапката й се разклатиха. — Не ми харесваше да живея на север. Всички говорят толкова високо. Не харесвам янките, Катрин. Никак не ги харесвам.

— Разстроена сте заради срещата с майор Кейн, нали? — Кит погали ръката на възрастната дама. — Не биваше да ви водя тук. Мислех само за себе си и изобщо не ми хрумна как ще ви се отрази.

— Стига, стига. Не обвинявай добрата си душа заради глупостите на една старица.

— Няма да ви позволя да останете, ако това ще ви направи нещастна.

Очите на госпожица Доли е разшириха от тревога.

— Но аз няма къде другаде да отида! — Стана от люлеещия се стол и отново се разплака. — Глупави спомени… това е всичко. Аз… аз просто ще се измия и ще слезем за вечеря. Само минутка. Няма и… минутка.

Кит се изправи и обгърна крехките рамене на жената.

— Успокойте се, госпожице Доли. Няма да ви отпратя. Ще останете тук, с мен, толкова дълго, колкото пожелаете. Обещавам.

Надежда проблесна в очите на компаньонката й.

— Няма да ме отпратиш?

— Никога. — Кит приглади бухналите бели ръкави на роклята й, сетне лепна целувка върху напудрената й буза. — Нагласете се за вечеря.

Госпожица Доли погледна нервно към коридора, отвъд сигурното пристанище на стаята й.

— Добре… добре, скъпа.

— Моля ви, не се тормозете за майор Кейн — усмихна се Кит. — Просто се преструвайте, че забавлявате генерал Лий.

След десет минути кипрене пред огледалото, госпожица Доли реши, че е готова. Кит беше толкова щастлива да види, че възрастната жена е възвърнала духа си, че нямаше нищо против да почака. Докато слизаха по стълбището, госпожица Доли се засуети около нея.

— Почакай за минутка, мила. Горната пола на прекрасната ти рокля малко се е изкривила. — Цъкна неодобрително с език, докато нагласяше диплите. — Ще ми се да беше малко по-внимателна с външния си вид. Не желая да те критикувам, но невинаги изглеждаш толкова спретната, колкото би трябвало да бъде една млада дама.

— Да, мем — смънка Кит с най-смирения си вид, който никога не бе успявал да заблуди госпожа Темпълтън, но изглежда, имаше успех с госпожица Доли; в същото време мислено се закле да удуши Барън Кейн с голи ръце, ако стори нещо, което да изплаши горката жена.

Точно в този миг той излезе от библиотеката. Беше облечен неофициално, с черен панталон и бяла риза. Косата му беше още влажна от банята. Младата жена изпита злорадо удоволствие, задето беше прекалено прост и невъзпитан, за да се облече така за вечеря, макар да знаеше, че на масата ще има дами.

Той вдигна глава и ги видя да приближават. Нещо, което тя не можа да отгатне, проблесна в очите му.

Сърцето й заби по-силно. При спомена за онази безумна целувка я заля гореща вълна на срам. Кит пое дълбоко дъх. Очертаваше се тежка вечер. Налагаше се да забрави какво се бе случило и да запази здравия си разум и самообладание. Появата на Кейн щеше да изплаши госпожица Доли.

Извърна се, за да я успокои, но с удивление видя, че устните на възрастната жена са извити в кокетна усмивка. Госпожица Доли протегна облечената си в дантелена ръкавица ръка и пристъпи в коридора грациозно като дебютантка.

— Мой скъпи, скъпи генерале. Не мога да ви опиша каква чест е за мен, сър. Никога няма да узнаете колко дълги часове прекарах върху бедните си колене, молейки се за вашата безопасност. Никога, дори в най-смелите си мечти не съм си представяла, че ще имам честта да ви срещна. — Пъхна малката си ръка в голямата длан на Кейн. — Аз съм придружителката на Катрин, Дортиа Пинкни Калхун, от колумбийския клон на семейство Калхун.

След тези думи тя приклекна в дълбок поклон, достоен за всяка една от възпитаничките на академия „Темпълтън“.

Кейн сащисано се втренчи в кацналото на темето й творение на шапкарското изкуство. Госпожица Доли се изправи, главата й едва достигаше до третото копче на ризата му.

— Ако има нещо, каквото и да е то, с което мога да направя по-приятен престоя ви във „Възкръснала слава“, генерале, само кажете. От този момент, от този миг моля да ме смятате за ваша покорна слугиня.

Клепачите на госпожица Доли затрепкаха насреща му с такава обезпокоителна бързина, че Кит се уплаши да не ослепее.

Кейн се извърна към Кит за обяснение, ала тя също беше озадачена. Той се прокашля.

— Смятам… боя се, мадам, че грешите. Аз не съм достигнал до чин генерал. Всъщност в момента съм в оставка, така че изобщо нямам чин, макар някои все още да ме наричат майор.

Госпожица Доли избухна в звънък момичешки смях.

— О, боже, боже! Колко съм глупава! Заловихте ме като коте до купичката със сметана. — Снижи глас до конспиративен шепот. — Забравих, че сте дегизиран. При това отлично, смея да добавя. Нито един янки не би могъл да ви познае, макар да е много жалко, задето се е наложило да обръснете брадата си. Истински срам! Аз обожавам бради!

Търпението на Кейн се изчерпа и той рязко се извърна към Кит.

— Какви ги дрънка тя?

Госпожица Доли притисна пръсти към ръката му.

— Хайде сега, не се дразнете. Обещавам, че когато сме с други хора, ще бъда изключително дискретна и ще се обръщам към вас с „майор“, скъпи ми генерале!

— Кит…

В гласа на Кейн зазвучаха предупредителни нотки.

Госпожица Доли цъкна с език.

— Успокойте се, генерале. Не желая да се притеснявате за Катрин Луиз. Не съществува по-предана дъщеря на Конфедерацията от нея. Тя никога не би издала пред никого истинската ви самоличност. Нали така, скъпа моя?

Кит се опита да отговори. Отвори уста, но нищо не излезе от нея.

Госпожица Доли вдигна ветрилото от кокоши пера, висящо от костеливата й китка, и потупа ръката на Кит.

— Незабавно го кажи на генерала, скъпа. Не бива да му позволяваме да се тревожи заради несъществуващо предателство. Бедният човек и без това има достатъчно тревоги на плещите си, за да му стоварваме допълнителни грижи. Хайде сега, кажи му, че може да ти се довери. Кажи му.

— Можете да ми се доверите — изграчи Кит.

Кейн я изгледа кръвнишки.

Госпожица Доли се усмихна и подуши въздуха.

— Ако носът не ме лъже, усещам аромата на пилешко фрикасе. Много обичам това ястие, наистина, особено ако се подправи с една щипка индийско орехче.

Хвана Кейн под ръка и се извърна към трапезарията.

— Знаете ли, генерале, има голяма вероятност с вас да се окажем далечни роднини. Според моята пралеля Фийби Литъл-Фийлд Калхун по бащина линия семейството е свързано чрез брак с вирджинския клон на фамилията Лий.

Кейн застина като закован.

— Да не би да се опитвате да ми кажете, мадам… наистина ли вярвате, че аз съм генерал Робърт Е. Лий?

Госпожица Доли отвори извитата си уста, за да отвърне, но се изкиска и тутакси я затвори.

— О, не, вече няма да ме хванете толкова лесно, генерале. Много лошо от ваша страна да ме изпитвате, особено след като ви уверих, че можете да разчитате на моята дискретност. Вие сте майор Барън Натаниъл Кейн. Катрин Луиз ми го каза достатъчно ясно.

И след тези думи тя го удостои с многозначително намигване.

* * *

Кейн бе намръщен по време на вечерята и обичайният апетит на Кит й изневери. Не само че се налагаше да търпи компанията му и спомена за тяхната целувка, но я гризеше и съвестта, защото знаеше, че тъкмо тя бе посадила семето за последната лудост на госпожица Доли. От друга страна, компаньонката й без затруднение запълваше напрегнатите паузи. Не спря да чурулика за фрикасета, далечни роднини и лечебните свойства на лайката, докато лицето на Кейн не потъмня като буреносен облак. По време на десерта изпадна в пълен потрес, когато госпожица Доли предложи да си устроят импровизирана вечеринка на поезията в салона.

— Нямате късмет, госпожице Калхун. — Погледът му се плъзна по масата. — Но Катрин Луиз е донесла от Ню Йорк няколко секретни телеграми. Опасявам се, че се налага да се видя насаме с нея. — Една от светлокестенявите му вежди се изстреля нагоре. — При това незабавно!

Госпожица Доли засия.

— Но разбира се, скъпи генерале! Нито дума повече! Вървете! Аз просто ще поседя тук и ще се насладя на този великолепен джинджифилов кекс. Ох, не съм…

— Вие сте истинска патриотка, мадам. — Той избута стола си назад и посочи към вратата. — Библиотеката, Катрин Луиз.

— Аз… ъъ…

— Веднага!

— Побързай, скъпа моя. Генералът е зает човек.

— И ще стане още по-зает — додаде той многозначително.

Кит стана и се изниза покрай него. Чудесно. Време беше за битка.

* * *

Библиотеката във „Възкръснала слава“ си беше все същата, каквато Кит я помнеше. Удобни кожени кресла с хлътнали седалки бяха разположени до ъглите на старото махагоново бюро. Светлината струеше през огромните прозорци и помещението изглеждаше светло и приветливо, въпреки строгите редици на книгите с кожена подвързия.

Библиотеката открай време беше любимата й стая във „Възкръснала слава“ и тя се изпълни с недоволство при вида на непознатата кутия за пури, която лежеше върху бюрото в компанията на армейския колт, сгушен в дървената кутия с червена подплата редом с нея. А най-вече я възмути портретът на Ейбрахам Линкълн, който висеше над камината на мястото на „Обезглавяването на Йоан Кръстител“, картина, която беше там, откакто се помнеше.

Кейн се отпусна в креслото зад бюрото, вдигна крака върху махагоновия плот и кръстоса глезени. Позата му беше преднамерено арогантна, но тя прикри раздразнението си. По-рано следобед, когато лицето й беше скрито зад воалетката, той се бе отнасял с нея като с жена. Сега явно отново я възприемаше като конярче. Ала много скоро щеше да се убеди, че нямаше да е толкова лесно да се пренебрегнат изминалите години.

— Казах ти да стоиш в Ню Йорк — процеди той.

— Каза ми. — Тя се престори, че оглежда стаята. — Онзи портрет на господин Линкълн няма място във „Възкръснала слава“. Обижда паметта на баща ми.

— От това, което чух, баща ти сам е обидил паметта си.

— Вярно е. Но той все пак си остава мой баща и е загинал храбро.

— В смъртта няма нищо храбро. — Острите черти на лицето му добиха строг вид на приглушената светлина на лампата. — Защо не се подчини на заповедите ми и напусна Ню Йорк?

— Защото заповедите ти бяха неразумни.

— Не съм длъжен да давам обяснения за постъпките си.

— Явно ти така мислиш. Аз изпълних нашето споразумение.

— Нима? Споразумението ни беше да се държиш порядъчно.

— Завърших академията.

— Не ме е грижа за постиженията ти в академията. — Без да сваля крака от бюрото, той се наклони напред, извади едно писмо от чекмеджето и го шляпна върху плота. — Занимателно четиво, макар че не бих го показал на някой, който лесно се стряска.

Тя го взе. Стомахът й се сви, когато видя подписа. Хамилтън Удуърд.

С огромно съжаление съм длъжен да ви уведомя, че миналия Великден, докато гостуваше в дома ми, вашата повереница се държа толкова шокиращо, че ми е трудно да опиша постъпката й. Вечерта, по време на ежегодния прием, Катрин най-безсрамно се опита да съблазни един от моите партньори. За щастие, се намесих навреме. Горкият човек беше изумен. Той има съпруга и деца и е известен с безупречното си поведение и благотворителност. Разюзданото й поведение ме кара да се опасявам, че може би е заразена от болестта нимфомания…

Кит смачка писмото и го захвърли върху бюрото. Нямаше представа какво е „нимфомания“, но звучеше ужасно.

— Това писмо е лъжа. Не може да му вярваш.

— Реших да се въздържа от мнение, докато имам възможността да пътувам до Ню Йорк в края на лятото и разговарям лично с теб. Точно заради това ти казах да останеш в града.

— Ние имахме споразумение. Не можеш да го нарушиш само защото Хамилтън Удуърд е глупак.

— Глупак ли е?

— Да.

Тя усети как страните й пламват.

— И ти ми казваш, че нямаш навик да предлагаш своята благосклонност?

— Разбира се, че не!

Погледът му се насочи към устните й, заставяйки я да си припомни какво се бе случило помежду им само преди няколко часа.

— Ако това писмо е такава отявлена лъжа — тихо подхвана той, — как ще обясниш лекотата, с която се озова в прегръдките ми днес следобед? Това ли беше твоята представа за порядъчно поведение?

Кит не знаеше как да защити нещо, което сама не разбираше, затова премина в атака.

— Може би ти си този, който трябва да обясни. Или винаги се нахвърляш на младите жени, които идват в тази къща?

— Нахвърлям се?

— Смятай се за късметлия, защото бях уморена от пътуването — заяви тя колкото можа по-надменно. — В противен случай юмрукът ми щеше да се забие в корема ти. Точно както се случи с приятеля на господин Удуърд.

Кейн свали краката си върху килима.

— Разбирам.

Не й вярваше.

— Много интересно, че си толкова загрижен за моето поведение, но изглежда, пет пари не даваш за своето.

— Не е едно и също. Ти си жена.

— Аха, разбирам. И каква е разликата?

Той се наежи.

— Отлично знаеш какво имам предвид.

— Щом казваш.

— Казвам, че се връщаш в Ню Йорк!

— А пък аз казвам, че няма да се върна!

— Не си ти тази, която решава.

Вярно беше, макар че никак не й се щеше да го признае. Налагаше се бързо да мисли.

— Ти искаш да се отървеш от мен, нали? И да сложиш край на това нелепо настойничество?

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Тогава ще ми позволиш да остана във „Възкръснала слава“.

— Прости ми, но не виждам връзката.

Тя се опита да говори спокойно.

— Има неколцина джентълмени, които искат да се оженят за мен. Просто се нуждая от няколко седмици, за да реша кого да избера.

Лицето му помрачня.

— Можеш да решаваш в Ню Йорк.

— И как ще стане? Изминалите три години бяха доста объркващи за мен, а това е най-важното решение в живота ми. Трябва внимателно да го обмисля и за целта имам нужда от позната среда. В противен случай никога няма да мога да реша, а нито един от нас двамата не иска това.

Обяснението не прозвуча особено убедително, но тя вложи цялата искреност, на която бе способна.

Изражението му потъмня още повече. Той пристъпи към камината.

— Някак си не мога да си те представя като предана съпруга.

Нито пък тя си се представяше, но при все това забележката му я засегна.

— Не проумявам защо. — Извика в съзнанието си образа на Лилит Шелтън, която обичаше надълго и широко да се разпростира пред свитата си от почитателки по темата за мъжете и брака. — Бракът е всичко, за което копнее една жена, нали? — заговори Кит, придавайки си същото малоумно и надуто изражение, което толкова често бе виждала върху лицето на бившата си съученичка. — Съпругът се грижи за нея, купува й хубави дрехи и бижута за рождения ден. Какво повече би могла да желае една жена от живота?

Сивите очи на Кейн я изгледаха със студено презрение.

— Преди три години, когато беше мой помощник-коняр, беше като трън в задника, но беше смела и трудолюбива. Онази Кит Уестън не би се продала за дрехи и бижута.

— Онази Кит Уестън не е била принудена от настойника си да завърши училище, посветило се на едничката цел да превърне младите момичета в добри съпруги.

Тя имаше право. В отговор Кейн отегчено сви рамене и се облегна на полицата над камината.

— Всичко това е в миналото.

— Тъкмо миналото ме превърна в това, което съм сега. — Кит пое дълбоко дъх. — Възнамерявам да се омъжа, но не искам да направя грешен избор. Нужно ми е време и бих искала да го прекарам тук.

Кейн изпитателно се взря в нея.

— Тези млади мъже… — Гласът му пресекна, а когато отново заговори, в него се долавяше дрезгава нотка, която я смути. — Целуваш ли ги така, както ме целуна днес?

Нужна й беше цялата воля, за да не отмести поглед.

— Беше заради умората от пътуването. А и те са истински джентълмени, за да ме насилват като теб.

— Тогава са глупаци.

Кит се зачуди какво искаше да каже. Кейн се отдалечи от камината.

— Много добре. Имаш един месец, но ако дотогава не си решила, се връщаш в Ню Йорк, със или без съпруг. И още нещо… — Килна глава към коридора. — Онази смахната жена трябва да си върви. Нека почине един ден, а след това я качи на влака. Аз ще я компенсирам.

— Не! Не мога!

— Напротив, можеш.

— Но аз й обещах.

— Грешката е твоя.

Негодникът изглеждаше толкова непреклонен. Какви аргументи да изтъкне, за да го убеди?

— Не мога да остана тук без придружителка.

— Малко е късно да се тревожиш за благоприличието.

— Може би за теб, но не и за мен.

— Не мисля, че е подходяща за компаньонка. Веднага щом някой от съседите я заговори, ще разбере, че е пълна кукувица.

— Тя не е кукувица! — пламенно я защити Кит.

— Не можеш да ме убедиш.

— Тя просто е малко… различна.

— „Малко“ е слабо казано. — Кейн подозрително я изгледа. — И откъде по-точно й хрумна идеята, че аз съм генерал Лий?

— Аз… може би неволно съм споменала нещо.

— Казала си й, че съм генерал Лий?

— Не, разбира се, че не. Тя се страхуваше от срещата с теб и аз се опитах да я ободря. Нямах представа, че ще го приеме на сериозно.

Кит обясни какво се бе случило, когато бе отишла в стаята на госпожица Доли.

— И сега очакваш от мен да поддържам тази дивотия?

— Няма да е трудно — убедително изтъкна. — Тя и без това не млъква и не е нужно ти да говориш кой знае колко.

— Едва ли е достатъчно.

— Би трябвало да бъде. — Мразеше да го моли и думите едва не заседнаха на гърлото й. — Моля те! Тя няма къде другаде да отиде!

— По дяволите, Кит! Не я искам тук!

— Ти не искаш и мен тук, но ми позволяваш да остана. Каква е разликата, ако има още един човек?

— Голяма. — Лицето му доби пресметливо изражение. — Ти искаш много от мен, но досега не чух какво предлагаш в замяна.

— Ще извеждам конете — бързо обеща тя.

— Мислех си за нещо по-лично.

Младата жена преглътна.

— Ще кърпя дрехите ти.

— Преди три години прояви много по-голямо въображение. Разбира се, тогава не беше… толкова опитна, колкото си сега. Спомняш ли си нощта, когато предложи да ми станеш любовница?

Тя прокара върха на розовото си езиче по пресъхналите устни.

— Бях отчаяна.

— И колко отчаяна си сега?

— Този разговор е изключително непристоен — отвърна тя с най-строгия и обвинителен тон на Елвира Темпълтън.

— Не чак толкова, колкото днешната целувка. — Той пристъпи по-близо към нея, гласът му беше нисък и леко прегракнал. За миг й се стори, че отново ще я целуне. Вместо това устните му се извиха в насмешлива усмивка. — Госпожица Доли може да остане засега. По-късно ще реша как ще ми се отплатиш.

Той излезе от стаята, а тя остана втренчена във вратата, опитвайки се да реши дали бе изгубила, или спечелила.

* * *

Същата нощ Кейн дълго време лежа неподвижен в мрака, подвил ръка под главата, втренчен в тавана. Що за игра бе играл с нея тази вечер? Или тя бе играла някаква игра?

Съдейки по целувката й днес следобед, тя не беше съвсем невинна, но дали беше толкова безсрамна, колкото писмото на Удуърд би трябвало да го накара да повярва? Не знаеше. Засега просто щеше да изчака и да наблюдава.

В съзнанието му отново изникна устата й, истинска дива роза, с устни, смачкани като кадифени венчелистчета, и желанието се разля по тялото му, жарко и помитащо.

Едно нещо знаеше със сигурност. Времето, когато можеше да гледа на нея като на дете, беше отминало завинаги.