Сюзън Елизабет Филипс
Дива роза (16)

15

Кит беше сама в голямото разхвърляно легло, когато шумът откъм коридора я събуди. Примигна срещу слънчевата светлина, сетне рязко се надигна, когато осъзна къде се намира. Внезапното движение я накара да потръпне от болка.

Софрония се втурна в стаята, без да си даде труд да почука.

— Кит! Скъпа, добре ли си? Магнъс не ме пусна да си тръгна, иначе щях да дойда по-рано.

Кит засрамено извърна очи.

— Добре съм — промълви и отметна завивките. Пеньоарът й лежеше в долния край на леглото. Кейн сигурно го бе оставил там.

Докато го обличаше, Софрония застина. Кит я видя да се взира в бледото петно върху чаршафа.

— При Магнъс ли остана миналата нощ? — попита припряно, с надеждата да я разсее.

Софрония откъсна поглед от леглото.

— Майорът не ми остави голям избор — отвърна с нерешителен глас. — Магнъс спа на верандата.

— Разбирам. — Кит се отправи към спалнята си, сякаш всичко беше както преди. — Нощта беше приятна да се спи навън.

Софрония я последва. Кит започна да се мие с водата, която Луси й бе приготвила. Помежду им се възцари неловка тишина.

— Той нарани ли те? — първа я наруши Софрония. — Можеш да ми кажеш.

— Добре съм — прекалено бързо отвърна Кит.

Софрония приседна на ръба на леглото, в което никой не бе спал.

— Никога не съм ти казвала това. Не исках да го правя, но сега…

Кит се извърна от умивалника.

— Какво има?

— Аз… аз знам какво е да бъдеш… наранена от мъж.

Икономката нервно стисна ръце в скута си.

— О, Софрония…

— Когато ми се случи за пръв път, бях на четиринайсет. Той… той беше бял. След това исках да умра, чувствах се толкова омърсена. И през цялото онова лято той ме намираше, колкото и усилено да се опитвах да се скрия. „Ей, момиче! — викаше ми. — Ти. Ела тук.“

Очите на Кит се наляха със сълзи. Изтича при приятелката си и коленичи до нея.

— Съжалявам. Не знаех.

— Аз не исках да ти казвам.

Кит притисна дланта на Софрония към бузата си.

— Защо не отиде при баща ми и не му разказа какво се е случвало?

Ноздрите на Софрония се издуха и тя избута ръката на Кит.

— Той знаеше какво се случваше. Белите мъже винаги знаят какво става с робините им.

Кит мислено благодари, че не бе закусила, защото иначе щеше да повърне. Бе чувала разни истории, но винаги бе успявала да се убеди, че подобни ужаси никога не биха могли да се случат във „Възкръснала слава“.

— Не ти го казвам, за да плачеш.

Софрония изтри с палец сълзата, търкулнала се по бузата на приятелката й.

Кит си припомни какви аргументи винаги бе изтъквала за правата на Юга на всички, които твърдяха, че войната е била заради робството. Сега осъзнаваше защо са били толкова важни за нея. Те й позволяваха да не признава истината, срещу която се страхуваше да се изправи.

— Това е толкова ужасно! Толкова противно!

Софрония стана и се отдалечи.

— Правя всичко по силите си, за да го забравя. В момента ти ме тревожиш много повече.

Кит не желаеше да говори за себе си. Върна се при умивалника, преструвайки се, че светът си е същият, какъвто е бил вчера.

— Не е нужно да се тревожиш за мен.

— Видях изражението на лицето му, когато те носеше към къщата. Не е нужно голямо въображение, за да разбера колко ти е било трудно. Чуй ме, Кит. Не бива да таиш в себе си цялата тази гадост и болка. Трябва да ги споделиш, преди да те осакатят.

Кит се замисли какво би могла да каже, особено след това, което приятелката й бе разказала за себе си. Но как можеше да говори за нещо, което не разбираше?

— Без значение колко е било ужасно — продължи Софрония, — с мен можеш да споделиш. Аз разбирам, скъпа. Можеш да ми кажеш.

— Не, ти не разбираш.

— Разбирам. Знам какво е. Знам как…

— Не, не знаеш. — Кит се обърна. — Не беше отвратително като това, което се е случило с теб — тихо рече. — Не беше ужасно, нито гадно или нещо подобно.

— Искаш да кажеш, че той не е…

Кит преглътна и кимна.

— Направи го.

Лицето на Софрония пребледня.

— Аз… предполагам, че не биваше… — Думите й заглъхнаха. — Трябва да се връщам в кухнята. Патси не се чувстваше добре вчера.

Полите й тихо прошумоляха, докато излизаше от стаята.

Кит остана да гледа след нея, изпълнена с вина и болка. Най-накрая се застави да приключи със сутрешния тоалет. Отвори гардероба и грабна първата попаднала й рокля от памучен плат на бонбонено розови райета. Тъй като бе загубила сребърния гребен, привърза къдриците си с оранжева панделка, която откри в чекмеджето на скрина. Цветът не отиваше на роклята, но тя не забеляза.

Когато стигна до преддверието, входната врата се отвори и влязоха Кейн и госпожица Доли. Кит незабавно се озова в прегръдката й и едва не се задуши от уханието на мента.

— О, мое мило, драгоценно съкровище! Това е най-щастливият ден в живота ми! Само като си помисля, че вие с майора тайно сте хранили нежни чувства един към друг, а аз дори не съм забелязала!

Кит за пръв път чуваше компаньонката й доброволно да нарича Барън „майор“. Втренчи се по-внимателно в нея, което й даде извинение да не погледне Кейн.

— Вече смъмрих майора, задето ме е държал в неведение. Би трябвало да смъмря и теб, но съм прекалено щастлива. — По-възрастната жена театрално притисна ръце към богато украсения с воланчета корсаж на роклята си. — Само я погледнете, майоре, в тази хубава рокля и с панделка в косата. Макар че би трябвало да потърсиш друг цвят, Катрин Луиз. Онази от розов атлаз, ако не е много омачкана. А сега трябва да отида да говоря с Патси за тортата.

Тя целуна Кит по бузата и величествено се насочи към кухнята. Когато тракането на тънките й токчета по дървения под заглъхна, Кит най-после се застави да погледне съпруга си.

Все едно насреща й беше непознат. Лицето му бе лишено от всякакво изражение, а очите му изглеждаха далечни и чужди. Запита се дали страстта, която бяха споделили предишната нощ, не е била само плод на въображението й.

С надежда потърси някаква следа от нежност, някакво признание за значението на това, което се бе случило помежду им. Когато не го откри, студ пропълзя в душата й. Би трябвало да знае, че отношенията им ще са такива. Беше глупаво да очаква нещо друго. При все това се чувстваше предадена.

— Защо госпожица Доли те нарича „майор“? — попита тя, макар че на езика й напираха съвсем други въпроси. — Какво си й казал?

Той захвърли шапката си върху масичката във фоайето.

— Казах й, че сме се оженили. После й изтъкнах, че ако продължи да вярва, че аз съм генерал Лий, ще й се наложи да се примири с факта, че ти живееш с двуженец, тъй като генералът отдавна е женен.

— И как реагира тя?

— Прие го, особено след като я уверих, че няма защо да се срамувам от бойните си подвизи.

— Бойните ти подвизи? Как си могъл да я изплашиш така? — Най-после намери на кого да излее поне малка част от болката си. — Ако си я изтормозил…

— Тя изобщо не се изплаши. Беше изключително доволна да узнае колко храбро съм се сражавал под командването на генерал Борегар.

— Борегар се би за Конфедерацията.

— Компромис, Кит. Може би някой ден ще научиш цената му. — Запъти се към стълбището, после спря. — След час заминавам за Чарлстън. Магнъс ще бъде тук, ако имаш нужда от нещо.

— Чарлстън? Заминаваш днес?

Той я изгледа подигравателно.

— Да не би да очакваше меден месец?

— Не, разбира се, че не. Но не мислиш ли, че ще изглежда малко странно, ако заминеш толкова скоро след нашата… нашата сватба?

— И откога те е грижа за мнението на хората?

— Не ме е грижа. Просто мислех за госпожица Доли и нейната торта. — Изведнъж гневът й избухна. — Върви в Чарлстън! Можеш да вървиш по дяволите, изобщо не ми пука!

Мина покрай него и изхвърча през вратата. Почти очакваше, че той ще тръгне след нея. Почти се надяваше, че ще го направи. Жадуваше за свада, бурен скандал, в който да излее мъката си. Но вратата остана затворена.

Отиде до високия вечнозелен дъб зад къщата и се облегна на един от големите му надвиснали клони. Как щеше да оцелее да бъде негова съпруга?

* * *

През следващите няколко дни Кит се постара да не се задържа в къщата. С първите лъчи на зората нахлузваше бричовете и препускаше с Изкушение от единия край на плантацията до другия, обикаляше навсякъде, с изключение на предачницата. Разговаряше с жените за градините им, с мъжете обсъждаше реколтата на памука, бродеше между дългите редове с растения, докато жаркото следобедно слънце не я принудеше да потърси прохлада в гората или на брега на езерото.

Но езерото вече не беше нейното убежище. Кейн бе успял да помрачи радостта и покоя, които й носеше. Докато седеше под върбите, си мислеше за това как й бе отнел всичко: дома, парите, а накрая дори тялото. Всъщност последното му бе дала доброволно.

Понякога спомените я изпълваха с гняв. Друг път изпитваше безпокойство и смут. Тогава се мяташе върху гърба на Изкушение и яздеше, докато не отмалееше от умора.

Дните се нижеха един след друг. Кит никога не е била страхливка, но сега не можа да събере смелост да посрещне посетителите, затова предостави това задължение на госпожица Доли. Въпреки че семейство Когдел никога нямаше да разкрие подробности от онази ужасна сватба, останалото беше достатъчно срамно. Тя се бе омъжила толкова прибързано за врага, че сега всички щяха да броят на пръсти следващите месеци. А още по-позорно беше обстоятелството, че съпругът й я бе изоставил на сутринта след сватбата и тя нямаше никаква представа кога ще се върне.

Само веднъж се съгласи да приеме госта си, когато в ранния съботен следобед Луси обяви, че е дошъл господин Парсел. Брандън знаеше какви са чувствата й към Кейн, затова трябваше да разбере, че е била принудена да се съгласи на този брак. Може би той щеше да измисли някакъв начин да й помогне.

Бързо смени бричовете с роклята, която бе носила предишния ден, и побърза да слезе долу. Щом я видя, Брандън стана от дивана, за да я поздрави.

— Госпожо Кейн — официално се поклони той. — Дойдох, за да ви поднеса поздравленията си, както и да ви предам най-добри пожелания от майка ми и сестрите ми. Сигурен съм, че двамата с майор Кейн ще бъдете много щастливи.

Кит едва сподави истеричния смях, напиращ в гърлото й. Колко типично за него да се държи така, сякаш никога нищо не бе имало помежду им, освен обикновено познанство.

— Благодаря ви, господин Парсел — успя да отвърне тя в същия тон.

Гордостта й помогна безупречно да изиграе ролята, на която я бяха обучавали в академията „Темпълтън“. През следващите двайсет минути неспирно бъбреше за розите, които растяха близо до къщата, за здравето на президента на Банката на плантаторите и гражданите и за възможността да се закупи нов килим за църквата.

Той чинно се включваше във всяка тема и нито веднъж не направи опит да спомене за събитията, случили се между тях преди по-малко от седмица. Когато гостът й стана, за да си тръгне, точно двайсет минути след пристигането си, тя се зачуди защо й бе отнело толкова дълго време, за да прозре какъв надут пуяк и глупак бе той.

Прекара вечерта, свита в креслото в задния салон, със старото окъсано томче „Есета“ на Емерсън. Срещу нея беше махагоновото бюро, зад което Софрония водеше сметките на домакинството. Кейн навярно очакваше тя да се заеме с това в ролята си на домакиня, но Софрония едва ли би одобрила намесата й, а и Кит не проявяваше ни най-малък интерес да брои ленените чаршафи и покривки. Не желаеше да бъде господарка на къщата. Искаше да бъде господарка на земята.

С наближаването на нощта Кит изпадна в още по-дълбоко отчаяние. Кейн бе в състояние да направи с плантацията всичко, което му хрумне, и тя нямаше да може да го спре. Той се интересуваше много повече от предачницата, отколкото от памуковите полета. Нищо чудно да реши да прокара път между тях. Освен това беше комарджия. Ами ако проиграеше парите от попечителския й фонд? Ако реши да продаде земята, за да се сдобие с пари в брой?

Часовникът в коридора удари полунощ и я обзеха още по-мрачни мисли. Кейн винаги е бил скитник по душа. Беше живял тук три години. Колко още време трябваше да мине, преди да реши да продаде „Възкръснала слава“ и да се отправи в търсене на нещо ново?

Опита се да се убеди, че засега „Възкръснала слава“ беше в безопасност. Кейн беше зает с предачницата, затова едва ли в момента щеше да предприеме нещо драстично. И въпреки че противоречеше на природата й, налагаше се търпеливо да изчака.

Да, „Възкръснала слава“ беше в безопасност, но можеше ли да се твърди същото и за нея? Как да обясни защо кръвта й кипваше във вените всеки път когато той я докоснеше? Или вълнението, което я връхлиташе всеки път щом го зърнеше? Дали историята се повтаряше? Дали кръвта на Уестън зовеше кръвта на Кейн, както в онзи съдбовен съюз в миналото, който едва не бе унищожил „Възкръснала слава“?

— Катрин Луиз, защо не си в леглото?

Госпожица Доли стоеше на прага, украсеното й с безброй къдрички боне бе килнато на една страна, а челото й — сбърчено от тревога.

— Просто не ми се спи. Съжалявам, че ви събудих.

— Нека ти сипя няколко капки лауданум, скъпа, ще ти помогне да заспиш.

— Не ми е нужен.

— Трябва да си починеш, Катрин. Хайде сега, не се инати.

— Всичко с мен ще е наред.

Поведе госпожица Доли към горния етаж, но по-възрастната жена не я остави на мира, докато Кит не глътна насила няколко лъжички опиева тинктура.

Тя заспа, ала под въздействието на опиума в съня й я преследваха фантастични видения. На зазоряване при нея дойде огромен светлокафяв лъв. Подуши мириса му на мъжкар и джунгла, но вместо да изпита страх, пръстите й се заровиха в гривата му и тя го придърпа по-близо.

Постепенно звярът доби облика на нейния съпруг. Той зашепна любовни слова и започна да я милва. През воала на съня тя почувства кожата му. Топла и влажна като нейната.

— Сега ще те изпълня докрай — прошепна призрачният й съпруг.

— Да — пророни тя. — О, да.

И тогава той влезе в нея, а в тялото й лумна пожар. Тя се движеше с него, извиси се с него и миг преди пламъците да избухнат, изкрещя името му.

Когато на следващата сутрин се събуди, главата й все още беше замаяна от лауданума. Младата жена се втренчи в розово-зелените копринени завеси на леглото, опитвайки се да се отърси от последните остатъци от лекарството. Колко реално изглеждаше всичко… лъвът, който се бе превърнал под ръцете й в…

Рязко подскочи в леглото.

Кейн стоеше до умивалника и се бръснеше пред огледалото, което висеше над него. Само една бяла кърпа беше омотана около бедрата му.

— Добро утро.

Тя му метна свиреп поглед.

— Върви да се бръснеш в своята стая!

Той се обърна и многозначително се втренчи в гърдите й.

— Гледката тук е по-добра.

Кит осъзна, че чаршафът се бе свлякъл до кръста й, и побърза да го дръпне до брадичката. Тогава забеляза, че нощницата й лежи смачкана на пода. Той се засмя, когато тя рязко си пое дъх. Кит вдигна чаршафа и се зави през глава.

Значи всичко е било истина. Не си въобразяваше влагата между бедрата.

— Миналата нощ беше истинска дива котка — изрече провлачено той, явно развеселен.

А той е бил лъвът.

— Бях упоена — сопна се тя. — Госпожица Доли ме накара да пия лауданум. Нищо не си спомням.

— Е, предполагам, че в такъв случай ще трябва да повярваш на думите ми. Беше сладка и покорна и направи всичко, което пожелах.

— Кой сънува сега?

— Миналата нощ взех това, което е мое — с подчертано удоволствие заяви той. — Много хубаво, че твоята свобода вече е минало. Очевидно се нуждаеш от силна ръка.

— А пък ти очевидно се нуждаеш от куршум в сърцето.

— Ставай от леглото и се обличай, жено! Достатъчно дълго си се крила.

— Не съм се крила.

— А пък аз чух друго. — Той изплакна лицето си, после се пресегна за кърпа, за да се подсуши. — Вчера в Чарлстън се натъкнах на една от съседките ни. Тя с най-голямо удоволствие ме осведоми, че не си приемала гости.

— Прости ми, задето нямах желание да слушам как всички цъкат с езици, възмутени от факта, че съм се омъжила за янки, който ме е зарязал на сутринта след нашата сватба.

— Това наистина е обидно, нали? — Кейн захвърли кърпата. — Нямах избор. Предачницата трябва да бъде възстановена преди тазгодишната беритба на памука и се налагаше да уредя доставката на строителни материали. — Запъти се към вратата. — Искам да се облечеш и след половин час те чакам долу. Каретата ще ни чака.

Кит го изгледа подозрително.

— Защо?

— Днес е неделя. Господин и госпожа Кейн отиват на църква.

— На църква!

— Точно така, Кит. Тази сутрин ще престанеш да се държиш като страхливка и ще се изправиш лице в лице с тях.

Тя скочи от леглото, повличайки чаршафа със себе си.

— Никога в живота си не съм се държала като страхливка!

— Тъкмо на това разчитам — подхвърли той и изчезна през вратата.

Никога не би го признала, но той беше прав. Не можеше вечно да продължава да се крие от хората. Изруга под нос, захвърли чаршафа и се наведе над умивалника.

Реши да избере синьо-бялата муселинена рокля, осеяна с незабравки, която носеше първата вечер, когато се върна във „Възкръснала слава“. След като я облече, вдигна косата си в хлабав кок, после нагласи върху главата си малко творение от слама и син атлаз. Бижутата й се състояха от омразния венчален пръстен и обиците с лунен камък.

Сутринта беше топла и богомолците не бързаха да влязат в църквата. Когато каретата на „Възкръснала слава“ приближи, Кит видя как всички глави се извръщат към тях. Само децата, гонещи се наоколо, не проявиха интерес към пристигането на новоизлюпеното семейство Кейн.

Кейн помогна на госпожица Доли да слезе, после протегна ръка към младата си невеста. Тя пристъпи грациозно на земята, но когато той понечи да пусне ръката й, се притисна към него. Лепнала върху лицето си това, което се надяваше да мине за интимна усмивка, Кит обгърна първо с едната, а после и с другата си ръка ръкава му и се вкопчи в него, истинско въплъщение на беззащитна и обожаваща съпруга.

— Малко не преиграваш ли? — промърмори той.

Тя го дари с ослепителна усмивка и прошепна под нос:

— Едва сега започвам. А ти можеш да вървиш по дяволите!

Госпожа Ребека Уитмарш Браун първа се добра до нея.

— Е, Катрин Луиз, не очаквахме да те видим тази сутрин. Несъмнено внезапната ти женитба за майор Кейн доста ни изненада, нали, Гладис?

— Определено — сковано отвърна дъщеря й.

Съдейки по вкиснатото изражение на запитаната, Кит разбра, че самата Гладис бе хвърлила око на Кейн. Янки или не, никак не й се нравеше, че е била пренебрегната заради такава мъжкарана като Кит Уестън.

Кит толкова се вживя в ролята си, че притисна буза о ръкава на съпруга си.

— О, госпожо Браун, Гладис, надявам се, че не се шегувате с мен. Със сигурност само слепците в околността не биха видели какви чувства изпитваме с майора един към друг. Макар че, бидейки мъж, той може по-добре да скрие истинските си емоции, отколкото слаба жена като мен.

Кейн издаде странен сподавен звук и дори госпожица Доли сащисано примигна.

Кит въздъхна и цъкна с език.

— Аз дълго се борих със себе си. Все пак майорът е янки и чужденец и един от нашите най-заклети врагове. Но както е написал Шекспир: „Любовта побеждава всичко“. Нали така, скъпи?

— Струва ми се, че го е написал Вергилий, скъпа моя — отвърна той сухо. — Не Шекспир.

Кит засия срещу жените.

— Е, не е ли той най-умният сред мъжете? Не би ви хрумнало, че един янки може да знае толкова много, нали? Повечето от тях са пълни тъпаци и тъй нататък.

Той стисна ръката й, което за страничните наблюдатели можеше да изглежда като жест на съпружеска обич, но всъщност беше предупреждение да внимава как се държи.

Тя игриво размаха ръка пред лицето си.

— Господи, наистина е много топло! Барън, скъпи, може би не е зле да ме отведеш в църквата, където е по-прохладно. Изглежда, тази сутрин съм по-чувствителна към топлината.

Думите едва бяха излезли от устата й, когато десетки погледи се насочиха към талията й.

Този път злорадото подхилване на Кейн не можеше да бъде сбъркано.

— Разбира се, скъпа моя. Хайде веднага да влизаме.

Той я поведе нагоре по стъпалата, като нежно обгръщаше раменете й, сякаш беше крехко клонче, натежало от плод, нуждаещо се от закрилата му.

Кит усети как погледите на енориашите пронизват гърба й и сякаш чуваше как пресмятат месеците наум. Нека си броят, каза си тя. Много скоро ще разберат, че са сгрешили.

И тогава като гръм от ясно небе я порази ужасяваща мисъл.

* * *

Открай време шаманката живееше в порутена къщурка върху земята, принадлежала някога на семейство Парсел. Според някои старият Годфри Парсел, дядото на Брандън, я купил на пазара за роби в Ню Орлиънс. Други пък твърдяха, че била родена в „Холи Гроув“ и била наполовина чероки. Никой не знаеше със сигурност на колко години беше, нито истинското й име.

Бели и черни, всяка жена в областта, рано или късно, идваше за помощ при нея. Тя можеше да лекува брадавици, да предсказва бъдещето, да вари любовни отвари и да определя пола на неродените бебета. Кит реши, че само старата магьосница можеше да й помогне.

— Добър ден, шаманке. Аз съм Кит Уестън, сега Катрин Луиз Кейн, дъщерята на Гарет Уестън. Помниш ли ме?

Вратата скръцна и се открехна достатъчно, за да се промуши в пролуката една сивокоса глава.

— Малката дъщеря на Гарет Уестън вече е пораснала — посрещна я със сух и дрезгав кикот старицата. — Татко ти сигур’ гори в ада.

— Навярно си права. Може ли да вляза?

Шаманката се отмести и Кит пристъпи в малката удивително чиста стая, наблъскана с всевъзможни неща. Връзки лук, чесън и билки висяха от гредите на тавана, в ъглите бяха скупчени причудливи мебели, а близо до единствения прозорец се виждаше стар чекрък. Едната стена беше запълнена с груби дървени полици, огънали се под тежестта на наредените върху тях глинени гърненца и бурканчета.

Шаманката разбърка апетитно ухаещото съдържание, което клокочеше в котлето, висящо от желязната верига над огъня. После се отпусна в люлеещия се стол до огнището. Без да обръща внимание на гостенката си, започна да се люлее и да си тананика под нос с глас, сух като есенна шума:

— „В Гилиад има балсам…“

Кит седна на близкия стол с твърда облегалка от напречни пръчки и провиснала седалка от тръстика и се заслуша. От тазсутрешната църковна служба не спираше да се пита какво ще прави, ако забременее. Щеше да бъде обвързана с Кейн до края на живота си. Не можеше да позволи това да се случи, не и докато все още се надяваше да се случи чудо, което ще й върне свободата и предишния живот.

Щом се върнаха от църквата, Кейн бе изчезнал, но Кит успя да се измъкне от къщата чак късно следобед, когато госпожица Доли се оттегли в стаята си, за да почете Библията и да подремне.

Шаманката най-после спря да каканиже.

— Дете, остави тревогите си на Исус и ще се почувстваш много по-добре.

— Не мисля, че Исус може да помогне да изчезнат тревогите ми.

Старицата вдигна главата си към тавана и се изкикоти.

— Господи? Чуваш ли това дете? — Костеливата й гръд се разтърси от смях. — Тя мисли, че Ти не можеш да й помогнеш. Тя мисли, че шаманката може да й помогне, но Твоят син Исус Христос не може. — От силния смях от очите й потекоха сълзи и тя ги попи с края на престилката. — О, Господи — пак се закиска старата вещица, — това дете… тя е още толкова млада.

Кит се наведе напред и докосна коляното й.

— Просто трябва да бъда сигурна, шаманке. Не бива да имам дете. Затова дойдох при теб. Ще ти платя добре, ако ми помогнеш.

Старицата спря да се люлее и внимателно се вгледа в гостенката си за пръв път, откакто тя бе пристъпила прага на къщурката й.

— Децата са Божия благословия.

— Не ми е нужна тази благословия. — Горещината в малката стаичка беше задушаваща и Кит се изправи. — Когато бях дете, веднъж подслушах един разговор между робините. Те казваха, че понякога си им помагала да нямат повече деца, макар че можело да те накажат със смърт заради това.

Пожълтелите от старост очи на жената се присвиха и в тях се мярна нещо като презрение.

— Децата на онези робини щяха да бъдат продадени. Ти си бяла. Няма защо да се страхуваш, че детето ти ще бъде изтръгнато от ръцете ти и никога повече няма да го видиш.

— Знам това. Но аз не трябва да имам бебе. Не и сега.

Старицата отново започна да се люлее и да пее:

— „В Гилиад има балсам, който ще изцери всички рани. Има балсам в Гилиад…“

Кит се приближи до прозореца. Нямаше смисъл. Шаманката нямаше да й помогне.

— Онзи янки. В душата му има демони, но и много доброта.

— Много демони и прекалено малко доброта, така мисля.

Старицата се засмя.

— На такъв мъж семето е много силно. Старата шаманка се нуждае от силна отвара, за да го пребори. — Тя с усилие се надигна от стола, затътри се към дървените лавици и се зае да наднича в различните бурканчета и гърненца. Накрая щедро изсипа сиво-бял прах в едно празно бурканче от конфитюр, покри гърлото му с парче басма и го завърза с канап. — Разбъркай щипка прах в чаша с вода и го изпий на сутринта, след като си била с него.

Кит взе бурканчето и я дари с кратка прегръдка на благодарност.

— Благодаря!

Извади няколко банкноти от джоба си и ги пъхна в ръката й.

— Направи всичко, което ти казва шаманката, госпойце. Старата шаманка знае кое е най-добре за теб.

Гърдите й отново се разтресоха от хриплив кикот, сякаш се смееше на някаква своя шега.