Сюзън Елизабет Филипс
Дива роза (2)

1

Старият уличен търговец веднага забеляза момчето, рязко отличаващо се сред тълпата от добре облечени брокери и банкери, изпълнили улиците на Долен Манхатън. Късо подстриганата черна коса, която, ако беше чиста, щеше да се вие на непокорни къдрици, сега стърчеше на сплъстени кичури изпод прокъсаната филцова шапка. Закърпена риза, разкопчана на врата навярно заради юлската жега, покриваше тесните му крехки рамене, а парче кожен ремък придържаше мърлявия, прекалено голям панталон. Момчето едва тътрузеше краката си, обути в груби черни ботуши, подходящи по-скоро за някой гигант, и стискаше под мишница продълговат вързоп.

Уличният търговец се облегна на ръчната количка, върху която бяха подредени тави със сладкиши, и се загледа в момчето, което си пробиваше път през многолюдното множество, сякаш беше враг, който трябваше да бъде завладян. Старецът често забелязваше това, което убягваше от погледа на околните, и нещо в този млад скитник привлече вниманието му.

— Ей, ти, ragazzo^[1]. Има сладкиш за теб. Въздушен като целувка на ангел. Vieni qui!^[2]

Хлапакът обърна глава и се вторачи с копнеж в лакомствата, които съпругата на търговеца печеше всеки ден. Мъжът почти го чуваше как мислено брои монетите, скрити във вързопа, който здраво притискаше към себе си.

— Ела, ragazzo. Това е подарък! — викна продавачът и му протегна голям ябълков сладкиш. — Подарък от стар човек за един новодошъл в най-важния град в света.

Момчето мушна предизвикателно палец в колана на панталона си и се приближи към количката.

— Божке, откъде ти хрумна, че съм новодошъл?

Акцентът му, силен като аромата на растящия в Каролина жасмин, носещ се над памуковите полета, не можеше да се сбърка с нищо и старецът прикри усмивката си.

— Може би на мен, стария глупак, само така ми се струва, а?

Момчето сви рамене и подритна с върха на ботуша си някакъв боклук.

— Не казвам, че съм, ама не казвам и че не съм. — Посочи с мръсния си пръст към количката. — Колко искаш за това?

— Не казах ли, че е подарък?

Хлапакът помисли, сетне кратко кимна и протегна ръка.

— Много благодаря!

Докато вземаше сладкиша, към количката се приближиха двама бизнесмени в рединготи и с високи цилиндри на главите. Погледът на момчето пренебрежително се плъзна по дебелите златни верижки на часовниците, сгънатите чадъри и излъсканите черни обувки.

— Проклети глупави янки — промърмори то.

Мъжете, увлечени в разговор, не го чуха, но веднага след като си тръгнаха, старецът се намръщи.

— Май моят град не е подходящо място за теб, така ли? Минаха само три месеца, откакто войната свърши. Нашият президент е мъртъв. Страстите все още не са се уталожили.

Момчето приседна на ръба на тротоара, за да изяде сладкиша.

— Аз не уважавам много господин Линкълн^[3]. Мисля, че беше инфантилен.

— Инфантилен? Madre di Dio!^[4] Какво означава тази дума?

— Глупав като дете.

— И откъде хаймана като теб знае такава учена дума?

Момчето засенчи с длан очи от прежурящото следобедно слънце и ги присви срещу стареца.

— Четенето на книги е мое призвание! — важно обяви то. — Точно тази дума научих от господин Ралф Уолдо Емерсън^[5]. Аз съм горещ почитател на господин Емерсън. — Деликатно гризна от крайчето на сладкиша. — Да си призная, не знаех, че е янки, когато започнах да чета есетата му. Направо пощурях, когато разбрах. Но тогава беше прекалено късно. Вече, както се казва, бях станал негов ученик.

— Този господин Емерсън. Какво толкова специално е казал?

Парченце ябълка беше залепнало за върха на мръсния показалец на момчето и то го облиза с малкия си розов език.

— Той говори за характера и самоувереността. Мен ако питаш, увереността в собствените сили е най-важното качество, което притежава човек, нали така?

— Според мен вярата в Бог е най-важното.

— От някое време вече не вярвам много в Бог, нито в Исус. Преди вярвах, но през последните няколко години на какво ли не се нагледах. Видях как янките колеха добитъка ни и палеха хамбарите ни. Как застреляха кучето ми Фъргис. Как госпожа Луис Годфри Форсайт изгуби съпруга си и сина си Хенри в един и същи ден. Очите ми се състариха.

Уличният търговец по-внимателно се взря в хлапака. Малко, сърцевидно лице. Леко вирнато носле. Струваше му се истински грях, ако деликатните му черти загрубееха с възмъжаването.

— На колко си години, ragazzo? Единайсет? Дванайсет?

Удивителните му тъмновиолетови очи предпазливо се присвиха.

— На достатъчно години, предполагам.

— Къде са родителите ти?

— Майка ми е починала при раждането ми. Баща ми умря в битката при Шайло^[6] преди три години.

— Ами ти, ragazzo? Защо си дошъл тук, в моя град Ню Йорк?

Момчето натъпка последния залък в устата си, пъхна вързопа под мишница и стана.

— Трябва да защитя това, което е мое. Още веднъж ти благодаря за сладкиша. Беше истинско удоволствие да се запозная с човек като теб. — Понечи да тръгне, сетне се поколеба. — И само за сведение… аз не съм момче. Името ми е Кит.

* * *

Докато Кит се придвижваше през жилищната част на града към площад „Вашингтон“, следвайки указанията на една дама от ферибота, й хрумна, че може би не биваше да казва на стареца истинското си име. Човек, готвещ се да извърши убийство, не трябваше да се набива на очи. Само дето нямаше да бъде убийство. Беше въздаване на справедливост, макар че, ако я хванеха, съдилищата на янките едва ли щяха да го възприемат по този начин. Най-добре беше да се постарае те никога да не разберат, че Катрин Луиз Уестън от плантацията „Възкръснала слава“, близо до това, което бе останало от Ръдърфорд, Южна Каролина, някога дори се е доближавала до проклетия им град.

Стисна по-здраво вързопа под мишница. Вътре бяха скрити шестразредният барабанен армейски револвер на баща й; обратният билет за влака до Чарлстън; първият том на есетата на Емерсън; дрехите за преобличане; и парите, които щяха да й трябват, докато беше тук. Щеше й се да може да приключи с всичко още днес и да се върне у дома, но се нуждаеше от време, за да проучи навиците на онова копеле янки. Да го убие, беше само половината работа. Другата половина беше да не я заловят.

Досега Чарлстън беше най-големият град, който бе виждала, но Ню Йорк изобщо не приличаше на Чарлстън. Докато вървеше по шумните оживени улици, Кит беше принудена да признае, че наоколо имаше страхотни забележителности. Прекрасни църкви, елегантни хотели, универсални магазини с великолепни мраморни преддверия. Ала горчивината й пречеше да се наслади на прекрасните гледки. Градът изглеждаше незасегнат от войната, която бе унищожила и погубила Юга. Ако имаше Бог, тя се надяваше, че Той щеше да се погрижи душата на Уилям Т. Шърман^[7] да гори в ада.

Беше се зазяпала в една латерна, вместо да гледа къде върви, и се блъсна в пешеходец, бързащ към дома си.

— Хей, момче! Внимавай!

— Ти внимавай! — озъби се тя. — И не съм момче!

Но мъжът вече се бе скрил зад ъгъла.

Всички ли бяха слепи? От деня, в който напусна Чарлстън, хората я бъркаха с момче. Не й се нравеше, но навярно така беше по-добре. Момче, скитащо се само, не изглеждаше толкова подозрително, колкото момиче. Макар че хората у дома никога не я бъркаха. Разбира се, те я познаваха, откакто се бе родила, и знаеха, че не понасяше всякакви момичешки финтифлюшки.

Само ако всичко не се бе променило толкова бързо. Южна Каролина. Ръдърфорд. „Възкръснала слава“. Дори самата тя. Онзи старец я бе взел за дете, но тя не беше. Вече бе навършила осемнайсет, което я правеше жена. Това беше нещо, което тялото й не позволяваше да забрави, но умът й отказваше да приеме. Рождената й дата, ведно с пола винаги й се бяха стрували случайна грешка и като кон, озовал се пред прекалено висока ограда, тя бе решила да се заинати.

Зърна пред себе си полицай и се мушна сред група работници, понесли кутии с инструменти. Въпреки изядения сладкиш, все още беше гладна. И уморена. Ако в този момент беше в плантацията „Възкръснала слава“, щеше да се катери на едно от прасковените дървета, да лови риба или да бъбри в кухнята със Софрония. Стисна с длан парчето хартия в джоба си, за да се увери, че все още е там, макар че адресът беше завинаги запечатан в паметта й.

Преди да намери място, където да пренощува, трябваше да види къщата. Може би щеше да зърне и човека, който заплашваше всичко, което обичаше. След това щеше да е готова да направи това, което не се бе удало на нито един войник от армията на Конфедерацията. Щеше да измъкне оръжието си и да убие майор Барън Натаниъл Кейн.

* * *

Барън Кейн беше опасно красив мъж със светлокестенява коса, изваян нос и сребристосиви очи, които придаваха на лицето му безразсъдния израз на човек, живеещ на ръба. Освен това беше отегчен. Макар че Дора ван Нес беше красавица, винаги готова за сексуални приключения, той съжаляваше, задето я бе поканил на вечеря. Не беше в настроение да слуша бърборенето й. Знаеше, че е готова за любовни подвизи, но нарочно се бавеше над чашата с коняк. Вземаше жените според своите условия, не според техните, а отлежал коняк като този заслужаваше да се оцени по достойнство.

Бившият собственик на къщата имаше отлична винена изба, чието съдържание, както и самият дом, беше станало владение на Кейн благодарение на железните му нерви и чифт попове. Той извади тънка пура от дървената кутия, която икономката бе оставила за него на масата, отряза единия й край и я запали. След няколко часа го очакваха в един от най-добрите клубове в Ню Йорк, където със сигурност щеше да има игра на покер с високи залози. Но преди това щеше да се наслади на прелестите на Дора.

Когато се облегна назад в стола си, младият мъж забеляза погледа й, вперен в белега, който обезобразяваше горната страна на дясната му ръка. Това беше един от многото, които бе получил по време на войната, и изглежда, всички я възбуждаха.

— Не мисля, че чу и дума от това, което казах тази вечер, Барън — кокетно се усмихна любовницата му и облиза с език устните си.

Кейн знаеше, че жените го намират за красив, ала той питаеше слаб интерес към външния си вид и определено не се гордееше с него. Смяташе, че начинът, по който изглежда лицето му, не беше негова заслуга. Беше наследство от слабоволев баща и майка, която разтваряше краката си за всеки, който уловеше окото й.

Беше на четиринайсет, когато започна да забелязва погледите, които жените му хвърляха, и да изпитва удоволствие от вниманието им. Но сега, след дванайсет години, вече се бе преситил от прекалено много жени.

— Разбира се, че те чух. Изтъкна ми един куп причини, поради които трябва да работя за баща ти.

— Той е много влиятелен човек.

— Вече си имам работа.

— Наистина, Барън, това едва ли може да се нарече работа. Това е социална дейност.

Кейн я измери с безстрастен поглед.

— Няма нищо социално в това. Хазартът е начин да си изкарвам прехраната.

— Но…

— Как предпочиташ: да се качим горе или да те отведа у вас? Не бих искал да те задържам прекалено до късно.

Тя тутакси скочи на крака и миг по-късно и в леглото му. Гърдите й бяха пищни и налети и докато ги стискаше в ръце, той се чудеше защо не му доставят удоволствие.

— Нека ме заболи — прошепна тя. — Само малко.

Кейн беше уморен да наранява, уморен от болката, от която, изглежда, не можеше да избяга, въпреки че войната бе свършила. Устата му цинично се изкриви.

— Както дамата желае.

* * *

По-късно, когато отново беше сам и облечен за вечерта, той бродеше из стаите на къщата, която бе спечелил с помощта на чифт попове. Нещо в обстановката му напомняше за дома, където бе отраснал.

Беше на десет, когато майка му избяга и остави баща му, потънал в дългове, в мрачното филаделфийско имение, което постепенно се рушеше поради нехайство и липса на пари. Три години по-късно баща му умря и дамите от благотворителния комитет дойдоха, за да го отведат в сиропиталище. Той избяга още същата нощ. Нямаше ясна цел, само знаеше посоката. На запад.

Прекара следващите десет години, като се придвижваше от град на град, захващайки се с какво ли не: беше пастир на стада, сетне работи като общ работник, полагащ железопътни релси, беше златотърсач, докато не откри, че по-скоро може да намери скъпоценния метал на масата за карти, отколкото в ручеите и реките. По онова време Западът беше нова земя, която се нуждаеше от образовани хора, но Барън не посмя никому да признае, че може да чете.

Жените се влюбваха в красивия младеж, чиито изваяни черти и студени сиви очи криеха хиляди тайни, ала душата му бе скована от лед, който нито една от тях не успя да разтопи. Нежните чувства, които се вкореняват от люлката и разцъфват в детето, познало любовта, липсваха у него. Дори самият Кейн не знаеше дали бяха завинаги мъртви, или само замръзнали. А и не го беше грижа.

Когато войната избухна, той за пръв път от дванайсет години прекоси река Мисисипи в обратна посока и се записа в армията, но не за да помага да се запази Съюзът, а защото беше човек, който ценеше свободата над всичко останало и ненавиждаше самата идея за робство. Присъедини се към закалените в сраженията войски на Грант^[8] и заслужи одобрението на генерала при щурма на форт Хенри. Когато достигнаха Шайло, той вече беше член на щаба на Грант. На два пъти едва не го убиха, веднъж при Виксбърг^[9] и четири месеца по-късно при Чатануга^[10] при атаката на Мисионари Ридж в битката, която бе осигурила успешния поход на войските на Шърман към морето.

Вестниците започнаха да пишат за Барън Кейн, провъзгласявайки го за „героя на Мисионари Ридж“, и възхваляваха смелостта и патриотизма му. След серия от успешни набези на Кейн през вражеските линии, репортерите постоянно цитираха фразата на генерал Грант: „Предпочитам да загубя дясната си ръка, отколкото да загубя Барън Кейн“.

Това, което нито Грант, нито вестниците знаеха, беше, че Кейн живееше заради риска. Опасността, също както и сексът, го караше да се чувства жив и цялостен. Може би заради това се изхранваше с игра на покер. Можеше да рискува и да заложи всичко на една карта.

Но постепенно и това бе изгубило своя блясък. Картите, скъпите клубове, жените — нищо от тези неща вече нямаше някогашното значение за него. Нещо му липсваше, но не знаеше какво.

* * *

Кит внезапно се събуди от непознат мъжки глас. Към бузата й бе притиснато стръкче слама и за миг тя се почувства, сякаш отново беше у дома, в плевнята на „Възкръснала слава“. Тогава си спомни, че плевнята бе изгоряла.

— Защо не се прибереш да си починеш, Магнъс? Имал си дълъг ден.

Гласът идваше от другата страна на преградата. Беше дълбок и звучен, без удължени гласни и прошепнати съгласни, както говореха по нейния край.

Тя примигна и се опита да различи нещо в мрака. Изведнъж си спомни. Мили боже! Беше заспала в конюшнята на Барън Кейн.

Повдигна се на лакът, ядосана, че не може да вижда по-добре. Онази жена на ферибота я бе заблудила с посоката и когато най-сетне успя да намери къщата, вече се бе стъмнило. Отначало се скри зад дърветата от другата страна на пътя, но след като нищо не се случи, заобиколи сградата отзад и се покатери на оградата, за да огледа по-добре. Щом зърна отворения прозорец на конюшнята, реши да се вмъкне вътре и да разузнае обстановката. За съжаление, познатите миризми на коне и прясно сено й бяха дошли в повече и Кит бе заспала в дъното на една празна клетка.

— Утре заран Саратога ли ще вземете?

Този глас беше различен. Познатият мелодичен акцент напомняше на речта на бившите роби от южните плантации.

— Може би. Защо?

— Не ми харесва как се възстановява глезенът й. По-добре да й дадем още няколко дни.

— Добре. Утре и аз ще я погледна. Лека нощ, Магнъс.

— Лека, майоре.

Майор? Сърцето на Кит се разтуптя. Мъжът с дълбокия глас беше Барън Кейн! Девойката се промъкна до прозореца на конюшнята и погледна над перваза точно когато той изчезна в ярко осветената къща. Прекалено късно. Бе пропуснала възможността да зърне лицето му. Целият й ден бе отишъл напразно.

За миг усети предателско стягане в гърлото. Не би могла да оплеска нещата повече, дори да се бе опитала. Минаваше полунощ, тя беше сама в непознатия град на янките и още първия ден едва не я бяха сгащили! Преглътна с усилие и се опита да възвърне самообладанието си, като решително нахлупи окъсаната си шапка още по-ниско на челото. Нямаше смисъл да съжалява за минали неща, които не може да промени. Сега трябваше да се измъкне от тук и да намери място, където да прекара остатъка от нощта. Утре щеше да възобнови наблюдението си от по-безопасно разстояние.

Грабна вързопа си, прокрадна се до вратата и се ослуша, Кейн се бе прибрал в къщата, но къде беше мъжът, на име Магнъс? Предпазливо бутна вратата и надникна навън.

Светлината, идваща от пролуките между завесите, осветяваше откритото пространство между конюшнята и помещението за каретите. Тя се измъкна и се ослуша, но дворът беше притихнал и пуст. Знаеше, че желязната порта във високата тухлена стена беше заключена, затова трябваше да излезе по същия начин, по който беше влязла — като се прехвърли през оградата. Притесняваше се само, че се налагаше да пробяга през открития участък от двора. Пое дълбоко дъх и хукна.

В мига, в който се отдалечи от конюшнята, разбра, че нещо не беше наред. В нощния въздух, вече неприкриван от миризмата на коне, се носеше лек аромат от дима на пура.

Кръвта й лудо препусна. Изпълнена с решителност, се опита да се изкачи по оградата, но стъблото на бръшляна, за което се бе уловила, се пречупи в дланта й. Кит трескаво се вкопчи в друго, изтърва вързопа, но се закатери по стената. Точно когато стигна до върха, някой я дръпна рязко за дъното на панталона. Тя безпомощно размаха ръце, все едно се опитваше да се залови за въздуха, и накрая пльосна по лице върху земята. Един ботуш стъпи на кръста й.

— Виж ти, виж ти, какво си имаме тук? — разнесе се над главата й провлаченият глас на собственика на ботуша.

Падането бе изкарало въздуха от дробовете й, но тя все пак разпозна плътния глас. Мъжът, който я притискаше към земята, беше нейният заклет враг, майор Барън Натаниъл Кейн.

Пред очите й се спусна червена пелена на ярост. Момичето зарови ръце в пръстта и се опита да се надигне, но той не помръдна.

— Махни си проклетия крак от мен, мръсен кучи сине!

— Не мисля, че съм готов да го направя — отвърна той със спокойствие, което още повече я вбеси.

— Пусни ме! Веднага ме пусни!

— За крадец си голям куражлия.

— Крадец! — Кит възмутено удари с юмрук по земята. — През живота ми никога нищо не е било откраднато от мен. Намери някой, който твърди противното, и аз ще ти покажа един проклет лъжец!

— Тогава какво правиш в конюшнята ми?

На това вече Кит нямаше отговор. Отчаяно се опита да измъдри някакво извинение, на което той можеше да повярва.

— Аз… аз дойдох тук да търся… да търся… работа в конюшнята. Не видях никого наоколо, затова влязох вътре да изчакам някой да се появи. Сигурно сънят ме е надвил.

Кракът му не се отмести.

— К-когато се събудих, вече беше тъмно. Тогава чух гласове, уплаших се, че някой може да ме види и да си помисли, че се опитвам да навредя на конете.

— Струва ми се, че този, който търси работа, би трябвало да има достатъчно ум, за да почука на задната врата.

В това отношение Кит споделяше мнението му.

— Срамувах се — смънка тя.

Той се засмя и бавно вдигна крака си.

— Сега ще ти позволя да станеш. Но ако се опиташ да избягаш, ще съжаляваш, момче.

— Аз не съм… — Девойката успя навреме да се спре. — Не смятам да бягам — поправи се и се изправи на крака. — Не съм направил нищо лошо.

— Предполагам, че трябва да проверим, нали?

Точно в този момент луната излезе иззад облаците и той престана да бъде неясна зловеща сянка, превръщайки се в мъж от плът и кръв. Дъхът й секна.

Той беше висок, широкоплещест, с тесни бедра. Въпреки че обикновено не обръщаше внимание на такива неща, момичето неволно осъзна, че този янки беше най-красивият мъж, когото някога бе виждала. Изпод отворената яка, закрепена с малки копчета от оникс, върху бялата му риза висяха краищата на вратовръзката. Носеше черен панталон и стоеше нехайно отпуснат, с ръка леко опряна на бедрото. Пурата все още беше стисната между зъбите му.

— Какво има там? — посочи с глава той към вързопа, който все още лежеше в подножието на оградата.

— Нищо ваше! — сопна се тя, припомняйки си учтивата форма на обръщение.

— Покажи ми.

Кит искаше да се възпротиви, но съдейки по изражението му, реши, че той няма да възприеме благосклонно отказа й, затова измъкна вързопа от треволяка и го развърза.

— Дрехи за преобличане, том „Есета“ на господин Емерсън и револвера на баща ми. — Не спомена обратния билет за влака за Чарлстън, мушнат между страниците на книгата. — Както виждате, няма нищо ваше.

— Какво разбира момче като теб от есетата на господин Емерсън?

— Аз съм негов последовател.

Ъгълчето на устната му леко потрепна.

— Имаш ли пари?

Тя се наведе, за да завърже вързопа.

— Много ясно, че имам. Да не мислите, че съм толкова инфантилен, че да дойда в чужд град без пукната пара?

— Колко?

— Десет долара — отвърна тя предизвикателно.

— Няма да преживееш дълго в Ню Йорк с тях.

Щеше да е много по-скептичен, ако знаеше, че Кит имаше само три долара и двайсет и осем цента.

— Нали ви казах, че търся работа.

— Каза ми.

Само да не беше толкова огромен. Кит неволно отстъпи назад, ненавиждайки се за страхливостта.

— Май е по-добре сега да си вървя.

— Знаеш, че влизането в чужда собственост е незаконно. Може би не е зле да те заведа в полицията.

Кит не обичаше да я притискат в ъгъла, затова дръзко вирна брадичка.

— Изобщо не ми пука какво ще направите. Не съм сторил нищо лошо.

Мъжът скръсти ръце пред гърдите.

— Откъде си, момче?

— От Мичиган.

Отначало тя не разбра защо янкито избухна в смях, но после осъзна грешката си.

— Май ме разкрихте. Всъщност съм от Алабама, но макар че войната свърши, не изгарям от желание да го разгласявам.

— Тогава е по-добре да си държиш устата затворена — подсмихна се той. — Не си ли твърде млад, за да носиш оръжие?

— Не виждам защо не. Знам да си служа с него.

— Обзалагам се, че е така. — Кейн я огледа по-внимателно. — Защо си напуснал дома си?

— Там вече няма работа.

— Ами родителите ти?

Кит повтори историята, която бе разказала на уличния търговец. Когато свърши, той дълго мисли. С усилие на волята тя се застави да не издаде притеснението си.

— Моят помощник-коняр напусна миналата седмица. Искаш ли да работиш за мен?

— За вас? — едва чуто промърмори девойката.

— Точно така. Ще получаваш заповеди от моя управител Магнъс Оуен. Той не е с белоснежна кожа като твоята, така че, ако това ще оскърби южняшката ти гордост, по-добре го кажи сега и да не губим повече време. — Когато тя не отговори, той продължи: — Можеш да спиш над конюшнята и да се храниш в кухнята. Заплатата е три долара на седмица.

Кит зарови носа на протрития си ботуш в прахоляка. Мислите й бясно препускаха. Ако бе научила нещо днес, то беше, че нямаше да е толкова лесно да убие Барън Кейн, особено сега, след като видя лицето му. Работата в конюшнята щеше да й даде възможност да бъде близо до него, макар че правеше задачата й двойно по-опасна.

Но кога опасността я бе притеснявала?

Пъхна палци в колана на панталона си.

— Още четвърт долар, янки, и ще имате помощник-коняр.

* * *

Стаята й над конюшнята миришеше приятно на коне, кожа и прах. Беше уютно обзаведена с меко легло, дъбов люлеещ се стол, избелял килим и умивалник, на който тя не обърна внимание. Много по-важен беше прозорецът, който гледаше към задната част на къщата, откъдето можеше да наблюдава.

Изчака, докато Кейн изчезна в къщата, изрита ботушите и се покатери в леглото. Въпреки дрямката в конюшнята, се чувстваше уморена. Ала не успя веднага да заспи. Вместо това се замисли как би протекъл животът й, ако когато беше на осем години, баща й не бе предприел онова пътуване до Чарлстън и не му бе хрумнало отново да се ожени.

От мига, в който Гарет Уестън бе срещнал Роузмари, си бе загубил ума, макар че тя беше по-възрастна от него и под външността си на русокоса красавица таеше жестокост и егоизъм, които всеки глупак би забелязал. Роузмари не скри факта, че не понася деца, и в деня, в който Гарет я доведе във „Възкръснала слава“, под предлог че младоженците се нуждаят от уединение, тя изпрати осемгодишната Кит да прекара нощта в една колиба, близо до бараките на робите. Никога не й позволиха да се върне обратно.

Ако момичето забравеше, че повече няма право да се разхожда в къщата, Роузмари й го напомняше със звучна плесница или издърпване на ухото, затова Кит предпочиташе да се крие в кухнята. Дори редките уроци, получавани от съседския възпитател, се провеждаха в колибата.

Гарет Уестън никога не се бе държал като любящ баща, но сега изобщо не забелязваше, че единственото му дете получаваше по-малко грижи дори от децата на робите. Беше прекалено обсебен от красивата си, чувствена жена.

Съседите бяха възмутени. Онова дете съвсем е подивяло! Това и за момче не е редно, но дори глупак като Гарет Уестън би трябвало да знае, че не може да оставя така едно момиче да се щура наоколо.

Роузмари Уестън пет пари не даваше за местното общество и пренебрегваше недвусмислените намеци, че Кит се нуждае от гувернантка или най-малкото от прилични дрехи. Понякога милозливите съседки подаряваха на Кит старите рокли на дъщерите си и й четяха лекции как трябва да се държи една истинска дама. Кит не обръщаше внимание на наставленията и разменяше роклите за панталони и момчешки ризи. Когато навърши десет години, можеше да стреля, да ругае, да язди кон без седло и дори бе пушила пура.

През нощите, когато самотата я измъчваше, тя не спираше да си повтаря, че новият й живот има много предимства за момиче, родено с авантюристично сърце. Можеше по всяко време да се покачи на някое прасковено дърво в градината или да се люлее на въжето, завързано за гредите в плевнята. Работниците от плантацията я научиха да язди и да лови риба. Често се прокрадваше в библиотеката, преди мащехата й да се събуди, за да може без притеснение и нравоучения да си избере желаната книга. А ако ожулеше коляното си или някоя треска се забиеше в петата й, винаги можеше да изтича в кухнята при Софрония.

Но войната промени всичко. Първите изстрели проехтяха пред стените на форт Съмптър месец преди четиринайсетия й рожден ден. Скоро след това Гарет Уестън остави управлението на плантацията в ръцете на Роузмари и се записа в армията на Конфедерацията. Тъй като мащехата на Кит не ставаше преди единайсет и почти никога не напускаше къщата, „Възкръснала слава“ започна да запада. Момичето отчаяно се опитваше да замести баща си, но войната бе сложила край на търговията с памук от Юга, а тя беше прекалено млада, за да се справи с всичко.

Робите избягаха. Гарет Уестън беше убит при Шайло. Кит с горчивина узна, че бе завещал плантацията на съпругата си. Няколко години по-рано девойката бе получила попечителски фонд от баба си, ала това нищо не означаваше за нея.

Не след дълго войските на янките маршируваха през Ръдърфорд, като грабеха и опожаряваха всичко по пътя си. Увлечението на Роузмари по красив млад лейтенант от Охайо и последвалата покана към него да я посети в спалнята, пощадиха къщата във „Възкръснала слава“, но не и стопанските постройки. Малко след капитулацията на генерал Лий^[11] в Апоматокс Роузмари издъхна от разразилата се епидемия от инфлуенца.

Кит бе изгубила всичко. Баща си, детството си, живота, с който бе свикнала. Остана само земята. Само „Възкръснала слава“. И докато се свиваше върху тънкия дюшек в малката стаичка над конюшнята, собственост на Барън Кейн, тя знаеше, че това беше единственото, което беше важно. Без значение какво трябваше да направи, щеше да си върне плантацията.

Заспа, унесена в мечти колко хубав щеше да стане животът й, когато „Възкръснала слава“ най-после щеше да й принадлежи.

* * *

В конюшнята имаше четири коня — една двойка за каретата и два ловджийски. На следващата сутрин част от напрежението, сковаващо Кит, се разсея, когато голям червеникавокафяв кон с дълга елегантна шия завря муцуна в рамото й. Всичко щеше да бъде наред. Щеше да държи очите си отворени и да изчака подходящия момент. Барън Кейн беше опасен, ала тя имаше предимство. Познаваше врага си.

— Казва се Аполон.

— Какво?

Тя се извъртя рязко и видя млад мъж с тъмношоколадова кожа и големи изразителни очи да стои от другата страна на ниската врата, отделяща клетките от централната пътека в конюшнята. Изглеждаше малко над двайсет, висок, с тесни рамене и стройна гъвкава фигура. До краката му търпеливо клечеше черно-бял мелез.

— Онзи жребец. Казва се Аполон. Той е любимият кон на майора.

— Личи си.

Кит отвори вратата и излезе от клетката. Псето започна да я души, докато младият мъж критично я оглеждаше.

— Аз съм Магнъс Оуен. Майорът каза, че те е наел снощи, след като те е спипал да се измъкваш от конюшнята.

— Не съм се измъквал. Е, не точно. Твоят майор е много подозрителен, това е. — Тя погледна надолу към мелеза. — Това куче твое ли е?

— Аха. Викам му Мерлин.

— Мяза ми на безполезен помияр.

Гладкото високо чело на Магнъс възмутено се смръщи.

— Хайде сега, защо обиждаш кучето ми, момче? Та ти дори не го познаваш!

— Прекарах целия вчерашен следобед заспал в онази клетка ето там. Ако Мерлин беше куче на място, щеше да е дяволски ядосан от това.

Кит протегна ръка и разсеяно почеса псето зад ушите.

— Мерлин не беше тук вчера следобед — осведоми я Магнъс. — Той беше с мен.

— О. Ами май съм предубеден. Янките убиха кучето ми Фъргис. Най-доброто куче на земята. Още ми е мъчно за него.

Изражението на Магнъс леко се смекчи.

— Как се казваш?

Тя замълча за миг, сетне реши, че ще е по-лесно да използва собственото си първо име. Зад главата на Магнъс зърна кутия със смазка за кожа и сбруи марка „Фини“.

— Казвам се Кит. Кит Фини.

— Много странно име за момче.

— Моите родители бяха големи почитатели на Кит Карсън^[12], онзи, дето се е бил с индианците.

Обяснението явно удовлетвори Магнъс и той се зае да изрежда задълженията й като помощник-коняр. След това отидоха в кухнята за закуска и той я представи на икономката.

Едит Саймънс беше пълна жена с оредяваща посивяла коса и твърдо мнение по всички въпроси. Беше работила като готвачка и икономка при предишния собственик и се бе съгласила да остане, когато бе разбрала, че Барън Кейн е ерген и няма кой да й се бърка в работата. Едит вярваше в пестеливостта, добрата храна и личната хигиена. Двете с Кит не се харесаха от пръв поглед.

— Това момче е прекалено мръсно, за да се храни на една маса с цивилизовани хора!

— Няма да споря с вас — съгласи се Магнъс.

Кит беше прекалено гладна, за да възразява, така че отиде в килера и плисна малко вода върху лицето и ръцете си, но решително отказа да докосне сапуна. Миришеше сладникаво, като за момичета, а откакто се помнеше, Кит ожесточено се бе борила с всичко женствено.

Докато поглъщаше обилната закуска, девойката скришом изучаваше Магнъс Оуен. Съдейки от начина, по който госпожа Саймънс се обръщаше към него, очевидно той беше важна фигура в домакинството, което беше необичайно за чернокож, при това толкова млад. Нещо се раздвижи в паметта й, но чак когато привърши с яденето, тя осъзна какво беше. Магнъс Оуен й напомняше на Софрония — готвачката във „Възкръснала слава“ и единственият човек на този свят, когото Кит обичаше. Но и Магнъс, и Софрония се държаха така, сякаш знаеха всичко.

Мъката по дома прободе сърцето й, но тя побърза да я заглуши. Много скоро щеше да се прибере във „Възкръснала слава“ и да възкреси някогашната слава на плантацията.

* * *

Същия следобед, след като приключи с работата си, тя седна на сянка близо до предната врата на конюшнята. Ръката й обгръщаше Мерлин, който бе заспал, заровил нос в бедрото й. При приближаването на Магнъс кучето не помръдна.

— Това животно е напълно безполезно — прошепна тя. — Ако ти беше убиец, вече щях да съм мъртъв.

Магнъс се засмя и приседна до нея.

— Трябва да призная, че Мерлин не го бива за куче пазач. Но той е още малък. Беше само едно кутре, когато майорът го намери да обикаля около алеята зад къщата.

Кит бе видяла Кейн само веднъж през този ден, когато рязко й нареди да оседлае Аполон. Явно беше прекалено зает със себе си, за да отдели няколко минути да побъбри със своя помощник-коняр. Не че тя изгаряше от желание да разговаря с такива като него. Обаче беше въпрос на принципи.

Вестниците на янките го наричаха „героя от Мисионари Ридж“. Тя знаеше, че се е бил при Виксбърг и Шайло. Нищо чудно тъкмо той да е убил баща й. Не беше правилно той да остане жив, когато толкова много храбри войници на Конфедерацията бяха мъртви. А още по-несправедливо беше, че всяка негова глътка въздух заплашваше да й отнеме единственото, което й бе останало на този свят.

— Отдавна ли познаваш майора? — попита тя предпазливо.

Магнъс отскубна стръкче трева и го задъвка.

— От Чатануга. Той едва не загуби живота си, спасявайки моя. Оттогава сме заедно.

Ужасно подозрение започна да покълва в душата на Кит.

— Не си се сражавал за янките, нали, Магнъс?

— Разбира се, че се сражавах за янките!

Девойката не разбираше защо се почувства толкова разочарована, навярно защото харесваше Магнъс.

— Ти ми каза, че си от Джорджия. Защо не си се бил за родния си щат?

Магнъс извади стръкчето трева от устата си.

— Ама и теб си те бива, момче! Голям си непукист. Седиш заедно с чернокож и окото ти не трепва, когато го питаш защо не се е борил за хората, които са го държали окован във вериги. Бях дванайсетгодишен, когато ме освободиха. Дойдох на север. Намерих работа и тръгнах на училище. Но не бях истински свободен, разбираш ли? Нито един негър в тази страна не може да бъде истински свободен, когато неговите братя и сестри са роби.

— Преди всичко не ставаше дума за робството — търпеливо започна да обяснява Кит. — Въпросът беше дали щатът има право на самоуправление, без външна намеса. Робството беше само между другото.

— За теб може и да е било само между другото, бяло момче, но за мен беше главното.

Чернокожите бяха доста докачливи, помисли си тя, когато той стана и си тръгна. Но по-късно, докато за втори път хранеше конете, тя продължаваше да размишлява над това, което Магнъс й бе казал. То й напомняше разгорещените спорове, които бе водила със Софрония.

* * *

Кейн скочи от гърба на Аполон с грация, необичайна за човек с неговите размери.

— Попий потта му и му дай време да се охлади, момче. Не ми трябва болен кон — рече той, подхвърли юздите на Кит и закрачи към къщата.

— Знам си работата! — подвикна тя след него. — Няма нужда един янки да ми казва как да се погрижа за разгорещен и запотен кон.

Думите още не бяха излезли от устата й, когато девойката пожела да ги върне обратно. Беше само сряда и не биваше да рискува да я уволнят.

Вече бе успяла да научи, че единствено в неделя госпожа Саймънс и Магнъс не нощуват в къщата. Госпожа Саймънс имаше почивен ден и посещаваше сестра си, а Магнъс, според думите на икономката, прекарвал нощта в пиянство и разгул. Госпожа Саймънс не навлезе в подробности, тъй като подобни неща не били за ушите на толкова младо момче като него. Кит трябваше още четири дни да внимава и да си мери приказките. После, когато настъпеше неделя вечер, щеше да убие копелето янки, който в момента се бе спрял и обърнал, и се взираше надолу към нея със студените си сиви очи.

— Ако мислиш, че ще си по-щастлив да работиш за някой друг, винаги мога да си намеря друг помощник-коняр.

— Не съм казал, че искам да работя за някой друг — промърмори тя.

— Тогава може би ще е по-добре да се опиташ малко по-усърдно да сдържаш езика си.

Тя ритна една буца пръст с върха на прашния си ботуш.

— И, Кит…

— Да?

— Изкъпи се. Хората се оплакват, че вониш.

— Да се изкъпя!

Кит едва не се задави от гняв и с огромно усилие на волята се въздържа да не му отвърне подобаващо.

Кейн, изглежда, се забавляваше с безсилието й.

— Искаш ли да ми кажеш още нещо?

Девойката стисна зъби и си представи голямата черна дупка от куршума, който възнамеряваше да забие в главата му.

— Не, сър — смънка тя.

— В такъв случай след час и половина искам каретата да ме чака пред предната врата.

* * *

Докато разхождаше Аполон из двора, Кит сипеше порой от цветисти ругатни. Убийството на проклетия янки щеше да й достави повече удоволствие, отколкото всичко друго, което бе правила досега през своя осемнайсетгодишен живот. Какво му влизаше в работата дали тя щеше да се изкъпе, или не? Не си падаше особено по къпането. Всеки знаеше, че чистниците по-често се разболяват от инфлуенца. Освен това трябваше да съблече дрехите си, а тя не понасяше да вижда голото си тяло, откакто гърдите й бяха наедрели, защото не се вписваха в представата на Кит за това, което искаше да бъде.

Мъж.

Момичетата бяха слаби и безволеви, а тя бе съумяла да заличи тази част от себе си и да стане силна и корава като всеки мъж. И докато помнеше това, всичко с нея щеше да бъде наред.

Обаче все още се чувстваше неловко, докато стоеше между двата сиви коня, впрегнати в каретата, и чакаше Кейн да излезе от къщата. Бе наплискала лицето си с малко вода и бе сменила дрехите си, но те не бяха по-чисти от предишните, така че не виждаше особена разлика.

Докато слизаше по стъпалата, Кейн забеляза кърпения панталон и избелялата синя риза на своя помощник-коняр. Стори му се, че хлапакът изглежда дори по-зле от преди. Разгледа внимателно това, което можеше да види от лицето на момчето под периферията на нахлупената смачкана шапка, и реши, че брадичката му е може би малко по-чиста. Навярно не би трябвало да наема този разбойник, но момчето го разсмиваше, както никой отдавна не го бе правил.

За съжаление, предстоящите събития от деня едва ли щяха да бъдат толкова забавни. Щеше му се да не се бе поддавал на хитрината и уловките на Дора, с които го бе убедила да се повозят с каретата из Сентръл Парк. Макар и двамата да бяха наясно с правилата от самото начало, Кейн подозираше, че тя се стреми към по-сериозни отношения и смята да се възползва от уединението на тяхната разходка, за да го притисне. Освен ако нямаха компания…

— Качвай се отзад, момче. Време е да видиш нещо от Ню Йорк Сити.

— Аз?

Момчето доби толкова слисан вид, че Кейн се усмихна.

— Не виждам друг наоколо. Трябва ми някой, който да държи конете.

И да предотврати предложението на Дора да стане постоянен член на семейство Ван Нес.

Кит се вгледа в сивите, убийствено непокорни очи на янкито, преглътна с усилие и се метна на тапицираната с кожа седалка. Щеше да е по-добре да прекарва колкото може по-малко време в неговата компания, но той я бе хванал натясно и тя нямаше избор.

Докато ловко управляваше каретата по нюйоркските улици, Кейн показваше на Кит забележителностите на града и удоволствието от новите гледки постепенно измести бдителността й. Минаха покрай известния ресторант „Делмонико“ и театър „Уолак“, където Шарлот Къшман^[13] се изявяваше в „Оливър Туист“. Кит успя да зърне модните магазини и хотели, сгушени сред буйната зеленина на Мадисън Скуеър, и бляскавите имения на богатите, разположени малко по̀ на север.

Кейн спря пред внушителна сграда от червеникавокафяв камък.

— Пази конете, момче. Няма да се бавя.

Отначало девойката нямаше нищо против да почака. Любуваше се на къщите наоколо и на техните обитатели, преминаващи покрай нея в лъскави карети. Но после си помисли за Чарлстън, превърнат в развалини, и усети как в нея се надига познатата горчилка.

— Прекрасен ден за разходка. Искам да ти разкажа една много забавна история.

Кит вдигна очи и видя елегантна жена с блестящи руси къдрици и пухкави нацупени устни да слиза по стъпалата под ръка с Кейн. Беше облечена в коприна с ягодов цвят и държеше над главата си бял дантелен чадър, за да предпазва бледата си кожа от следобедното слънце. На темето й бе кацнала малка кокетна шапка. Кит я намрази от пръв поглед.

Кейн помогна на жената да се качи в каретата и любезно оправи полите на роклята й, с което окончателно се срина в очите на Кит. Щом му харесваха подобен род жени, значи не беше толкова умен, за колкото го мислеше.

Тя стъпи с протрития си ботуш на желязната стъпенка и ловко се приземи на задната седалка. От изумление жената рязко се отдръпна.

— Барън, кое е това мръсно създание?

— Кого наричаш мръсен? — войнствено скочи от седалката Кит, стиснала ръцете си в юмруци.

— Сядай! — излая Кейн.

Тя го изгледа кръвнишки, но той изобщо не трепна. Кит се отпусна обратно на седалката и впери злостен поглед в кокетната шапчица.

Кейн изплющя с юздите и каретата затрополи по улицата.

— Кит е моят помощник-коняр, Дора. Взех го със себе си да пази конете, в случай че пожелаеш да се разходиш из парка.

Лентите на шапката на Дора възмутено потрепнаха.

— Денят е прекалено горещ за разходка пешком.

Кейн сви рамене. Дора нагласи чадърчето си и потъна в мълчание, за да подчертае недоволството си, но за радост на Кит, Кейн изобщо не й обърна внимание.

За разлика от Дора, тя не се цупи дълго и се отдаде на удоволствието от яркия летен следобед, оглеждайки с интерес забележителностите, които той продължаваше да изброява. Това беше единствената й възможност да разгледа Ню Йорк и макар че се налагаше да го стори заедно със заклетия си враг, възнамеряваше изцяло да се наслади на момента.

— Това е Сентръл Парк.

— Не разбирам защо го наричат така. Всеки глупак може да види, че се намира в северния край на града.

— Ню Йорк много бързо се разраства — обясни Кейн. — Понастоящем паркът е заобиколен от свободна площ. Има само няколко бараки и ферми. Но много скоро градът ще превземе всичко и паркът ще се окаже в самия център.

Кит понечи да изрази скептицизма си, но Дора рязко се извърна и я прониза с унищожителен поглед — недвусмислено послание, че Кит не бива повече да отваря уста.

Сетне блондинката лепна превзета усмивка на лицето си, извърна се отново към Кейн и потупа рамото му с ръката си, облечена в дантелена ръкавица.

— Барън, още не съм ти разказала забавната случка с Шугър Плъм.

— Шугър кой?

— Нима не помниш? Това е моят малък сладък мопс.

Кит се намръщи и се облегна на седалката. Зарея поглед към причудливите шарки по алеята, образувани от слънчевите лъчи, които се процеждаха през листата на дърветата. В един момент се улови, че се взира в шапката на Дора. Защо някой би носил нещо толкова глупаво? И защо тя не можеше да откъсне очи от него?

Две дами в черно ландо минаха покрай тях в обратна посока. Кит забеляза как жадно огледаха Кейн. Жените със сигурност оглупяваха, щом го зърнеха. Не можеше да отрече, че негодникът знаеше как да се справя с конете, макар че това едва ли имаше значение за повечето жени. Те се интересуваха много повече от външния вид на един мъж.

Младото момиче се опита да го прецени обективно. Несъмнено той беше хубав кучи син. Косата му имаше цвета на пшеницата точно преди жътва и се спускаше на леки къдрици отзад върху яката му. Когато се обърна, за да отвърне на казаното от Дора, профилът му се открои на фона на небето и Кит реши, че в него има нещо езическо. Заприлича й на викинга, когото бе видяла в едно списание — гладко високо чело, прав нос и волева брадичка.

— … и тогава Шугър Плъм бутна с носа си малиновия бонбон и вместо него избра лимоновия. Не е ли това най-сладкото нещо, което си чувал?

Мопсове и малинови бонбони. Тази жена беше пълна глупачка. Кит шумно въздъхна.

Кейн се обърна назад и я погледна.

— Нещо не е наред ли?

Тя се опита да бъде любезна.

— Просто не си падам много по мопсове.

Ъгълчето на устата на Кейн леко потрепна.

— И защо?

— Искате ли да узнаете честното ми мнение?

— О, на всяка цена!

Кит измери с отвратен поглед гърба на Дора.

— Мопсовете са лигави кучета.

Кейн се засмя.

— Това момче е безочливо!

Кейн не обърна внимание на Дора.

— Мелезите ли предпочиташ, Кит? Забелязах, че прекарваш много време с Мерлин.

— Мерлин прекарва времето си с мен, а не обратното. Изобщо не ми пука какво казва Магнъс. Онова псе е също толкова безполезно, колкото корсет в публичен дом!

— Барън!

Кейн издаде странен дрезгав звук, преди да възвърне самообладанието си и да сгълчи своя помощник-коняр:

— Внимавай и не забравяй, че тук има дами.

— Да, сър — промърмори Кит, въпреки че не проумяваше какво общо има това с каквото и да било.

— Това момче не си знае мястото! — възмути се Дора. — Аз на мига бих уволнила всеки слуга, който се държи толкова безобразно.

— В такъв случай има късмет, че работи за мен.

Той не повиши глас, но намекът беше толкова явен, че Дора се изчерви.

Наближаваха езерото и Кейн дръпна юздите, за да спре каретата.

— Моят помощник-коняр е необикновен слуга — продължи той, сякаш нищо не се бе случило. — Той е последовател на Ралф Уолдо Емерсън.

Кит отмести погледа си от семейството лебеди, които плуваха между лодките, за да види дали не й се подиграва, но работодателят й изглеждаше съвсем сериозен. Не само това, ами той отпусна ръка върху облегалката на кожената седалка и се извърна към нея.

— Господин Емерсън единственият писател ли е, който си чел, Кит?

Недоволното изсумтяване на Дора само наля масло в огъня.

— О, изчел съм всичко, до което успях да се докопам. Бен Франклин, разбира се, но него всеки го чете. Торо, Джонатан Суифт. Едгар Алън По, когато съм в настроение. Не съм голям любител на поезията, но за всичко останало може да се каже, че съм ненаситен.

— Разбирам. Може би просто не си чел точните поети. Уолт Уитман^[14] например.

— Никога не съм чувал за него.

— Той е от Ню Йорк. По време на войната работеше като санитар.

— Не мисля, че ще мога да понеса един поет янки.

Кейн развеселено повдигна вежда.

— Разочарован съм. Със сигурност интелектуалец като теб не би позволил на предразсъдъците да повлияят върху преценката му за истинската литература.

Копелето очевидно й се присмиваше и Кит тутакси настръхна.

— А пък аз съм изненадан, че вие дори знаете името на един поет, майоре, защото не ми приличате на ревностен читател. Но предполагам, че така е с всички огромни мъже. Очевидно Господ ги е дарил с яки мускули, но с малко мозък.

— Каква наглост! — избухна Дора и стрелна красноречив поглед към Кейн от рода на „нали ти казах“.

Кейн го подмина и се втренчи изучаващо в младия си слуга. Момчето със сигурност имаше смелост, не можеше да не му го признае. Навярно не беше на повече от тринайсет, на същата възраст, на която Кейн бе избягал от дома си. Но тогава Кейн беше висок почти колкото сега, докато Кит беше дребен, само няколко сантиметра над метър и петдесет.

Кейн бе забелязал колко деликатни бяха мърлявите му черти: сърцевидно лице, малък и решително вирнат нос и удивително гъсти мигли, обрамчващи тези тъмновиолетови очи. Жените биха дали мило и драго за такъв необикновен цвят, но на лицето на момче те изглеждаха глупаво и щяха да изглеждат дори още по-неуместно, когато Кит пораснеше и станеше мъж.

Кит не трепна под изпитателния му поглед и Кейн неволно изпита уважение към него. Смелостта му явно имаше нещо общо с вроденото изящество на чертите му. Всяко момче, което изглеждаше толкова деликатно, сигурно е било принудено да се защитава с юмруци.

При все това хлапакът бе прекалено малък, за да се осланя единствено на себе си, и Кейн осъзнаваше, че би трябвало да го изпрати в приют. Но още докато обмисляше идеята, дълбоко в себе си Кейн знаеше, че няма да го направи. Имаше нещо в Кит, което му напомняше на самия него на тази възраст. Той също беше борбен и упорит и крачеше през живота, готов да отвърне подобаващо на всеки, който го предизвикаше. Да изпрати това момче в сиропиталище, беше все едно да отреже крилата на птица, за да не може да лети. А освен това много го биваше с конете.

Желанието на Дора да остане насаме с него най-накрая надви нежеланието да върви пешком и тя помоли кавалера си да се разходят до езерото. Там сцената, която се бе надявал да избегне, се разигра с отегчителна предсказуемост. Вината беше негова. Той бе позволил на похотта да вземе превес над здравия разум.

Беше истинско облекчение да се върне обратно при каретата, където Кит оживено разговаряше с мъжа, който даваше под наем лодките, и две силно гримирани жрици на нощта, решили да се поразтъпчат преди работа.

Хлапето със сигурност умееше да общува.

* * *

По-късно, след вечеря, Кит се изпружи на любимото си място пред вратата на конюшнята, подпряла ръка върху топлия гръб на Мерлин. Изведнъж си спомни нещо странно, което по-рано й бе казал Магнъс, докато се възхищаваше на Аполон.

— Майорът няма да го задържи дълго.

— Защо не? — бе се изумила тя. — Аполон е истински красавец.

— Със сигурност е такъв. Но майорът не си позволява да се привързва към нещата, които харесва.

— Какво означава това?

— Той раздава конете и книгите си, преди прекалено да се привърже към тях. Просто си е такъв.

Кит не можеше да си го представи. Нали това бяха нещата, които бяха важни в живота. Но може би майорът не искаше да има важни неща в живота.

Тя се почеса по главата под шапката и образът на розово-бялата шапчица на Дора ван Нес тутакси изникна пред очите й. Ама че глупост! Шапката не беше нищо повече от няколко парчета дантела и копринени панделки. И въпреки това не можеше да си я избие от ума. Не спираше да си представя как би изглеждала самата тя с нея.

Какво й ставаше? Смъкна окъсаната си шапка и я удари в земята.

Мерлин учудено я погледна.

— Не ми обръщай внимание, Мерлин. Всички тези янки са ми размътили главата. Сякаш си нямам друга работа, освен да мисля за някакви тъпи шапки.

Мерлин се втренчи в нея с изразителните си кафяви очи. Не й се щеше да го признае, но помиярът щеше да й липсва, когато се прибереше у дома. Замисли се за „Възкръснала слава“, която я очакваше. Догодина по това време ще е изправила плантацията на крака. Решил, че мистериозната човешка криза е приключила, Мерлин отново отпусна глава върху бедрото й. Кит лениво прокара пръст по копринената козина на дългото му ухо. Мразеше този град. Беше й дошло до гуша от янките и непрекъснатия шум от движението по улиците, дори нощем. Повръщаше й се от старата й филцова шапка, а най-вече й бе писнало хората да я наричат „момче“.

Каква ирония! През целия си живот бе мразила всичко женствено, а сега, когато всички я мислеха за момче, тя ненавиждаше това обръщение. Може би беше сбъркана.

Подръпна разсеяно един сплъстен кичур. Всеки път когато днес копелето янки я наричаше „момче“, стомахът й се свиваше на топка и й се повдигаше. Той беше толкова арогантен, толкова самоуверен. Кит беше забелязала насълзените очи на Дора, след като се върнаха от разходката си до езерото. Жената беше глупачка, но Кит бе изпитала моментна симпатия към нея. Поради различни причини и двете страдаха заради него.

Тя плъзна пръсти по гърба на кучето и отново преразгледа плана си. Навярно не беше съвсем надежден, но като цяло беше доволна. И изпълнена с решимост. Имаше само един шанс да убие онзи дявол янкито и не възнамеряваше да го пропилее.

На следващата сутрин Кейн й подхвърли екземпляр на „Стръкчета трева“ от Уолт Уитман.

— Подарявам ти я.