Сюзън Елизабет Филипс
Дива роза (8)

7

Каретата се наклони, когато конете поеха по дългата виеща се пътека, водеща към „Възкръснала слава“. Кит се напрегна в очакване. След три години най-после си бе у дома.

Дълбоките следи от колелата, които браздяха алеята, откакто се помнеше, бяха изчезнали и пътят бе посипан с нов чакъл. Плевелите и храсталаците бяха изкоренени и разчистени и алеята бе станала по-широка. Само дърветата си бяха същите. Познатите редици от зърнастец, дъбове, горска ниса и чинари я приветстваха с добре дошла. След миг щеше да види къщата.

Но когато каретата взе последния завой, Кит дори не погледна натам. Нещо много по-важно привлече вниманието й.

Отвъд зеления склон на ливадата, зад овощната градина и новите стопански постройки, докъдето погледът й стигаше, се простираха полетата на „Възкръснала слава“. Полета, които изглеждаха точно както преди войната, с безкрайни редици млади памукови растения, опънати като зелени ленти върху плодородната тъмна почва.

Кит удари толкова силно по покрива на каретата, че сепна придружителката си, а тя на свой ред изпусна ментовия бонбон, който се канеше да лапне, и той се изгуби сред белите, богато украсени с волани дипли на роклята й.

Дортиа Пинкни Калхун уплашено изписка.

Възпитаничката на „Темпълтън“, макар и с бунтарски дух, разбираше, че не би могла да пътува без придружителка, още по-малко да обитава една и съща къща с неженен мъж. Фактът, че проклетникът й бе доведен брат, беше без значение. Кит нямаше да направи нищо, което би дало основание на Кейн да я изпрати обратно, а тъй като той поначало не я искаше тук, щеше да търси подходящ повод.

Не беше трудно да намери някоя южнячка без пукната пара, копнееща да се върне у дома, след дългите години на изгнаничество с овдовялата си снаха севернячка. Госпожица Доли беше далечна роднина на Мери Когдел и Кит се бе сдобила с името й от писмото, което бе получила от съпругата на свещеника. Дребничка, с посърнали ситни руси къдрици, навити като пружинки, госпожица Доли приличаше на остаряла порцеланова кукла. Макар че далеч бе надхвърлила петдесетте, нейната слабост бяха старомодните рокли с пищни волани и широки поли, под които никога не носеше по-малко от осем фусти.

Кит вече бе установила, че почтената дама беше кокетка по рождение, която пърхаше с мигли изпод набръчканите си клепачи при вида на всеки мъж, който сметнеше за джентълмен. И сякаш постоянно беше в движение. Ръцете й, облечени в дантелени ръкавици без пръсти, постоянно шаваха; избледнелите й къдрици подскачаха, шаловете й в пастелни тонове и древните й воланчета и пискюлчета никога не стояха спокойно. Тя бърбореше за котильони, отвари против кашлица и колекцията от порцеланови кученца, изчезнала ведно с младостта й. Беше мила, безвредна и както Кит много скоро установи, малко смахната. Неспособна да приеме капитулацията на скъпата на сърцето й Конфедерация, госпожица Доли си бе позволила малкия разкош да се потапя в миналото, в онези прекрасни дни от началото на войната, когато надеждите бяха големи, а вероятността за поражение изглеждаше немислима.

— Янките! — възкликна госпожица Доли, когато екипажът рязко спря. — Те ни нападат! О, мили боже… О, мили боже…

В началото навикът й да говори за събития отпреди седем години, сякаш се случваха в същия този ден, доста лазеше по нервите на Кит, но тя много скоро осъзна, че кротката лудост на госпожица Доли е просто нейният начин да се справи с действителността, която не можеше да контролира.

— Нищо подобно — успокои я Кит. — Аз спрях каретата. Искам да повървя.

— О, боже! О, мила моя, не бива да го правиш. Навсякъде са плъзнали мародери. А и кожата ти…

— Всичко ще бъде наред, госпожице Доли. Ще се срещнем в къщата след няколко минути.

И преди компаньонката й да успее да възрази, Кит слезе от каретата и махна на кочияша да продължи. Докато екипажът се отдалечаваше, тя се изкачи по тревистия хълм, за да огледа по-добре ширналите се полета отвъд къщата. Повдигна воалетката, скриваща очите й, и ги засенчи с длан от късното следобедно слънце.

Растенията бяха на около шест седмици. Не след дълго пъпките щяха да се разтворят в кремави цветове с четири листенца, които щяха да дадат живот на памуковите семенници. Дори под вещото ръководство на баща й плантацията не бе изглеждала толкова процъфтяваща. Стопанските постройки, разрушени от янките, бяха възстановени, а заграждението за конете беше опасано от нова бяла ограда. Всичко във „Възкръснала слава“ изглеждаше добре поддържано и преуспяващо.

Погледът й се спря върху къщата, от която бе прогонена толкова малка. Входът се извиваше в същия елегантен свод в топъл кремав оттенък, който тя помнеше, обагрен сега от розовеещите лъчи на залязващото слънце.

Но имаше и промени. Покривът от червени керемиди до двата комина беше поправен, капаците на прозорците и входната врата лъщяха, боядисани с черна боя, и дори отдалече стъклата блестяха от чистота. В сравнение с разрухата и опустошението, които бе видяла през прозореца на влака, „Възкръснала слава“ беше истински оазис на красота и възход.

Подобренията би трябвало да я изпълнят със задоволство, но вместо това тя изпитваше смесица от гняв и негодувание. Всичко това се бе случило без нея. Младата жена спусна отново воалетката пред лицето си и закрачи към къщата.

Доли Калхун чакаше до стълбичката на каретата. Извитите й устни трепереха от недоволство, задето я бяха изоставили още при пристигането. Кит я дари с успокояваща усмивка, после заобиколи стоварените сандъци, за да плати на кочияша с последните си пари, останали й от издръжката. Докато екипажът потегляше, тя улови ръката на госпожица Доли и й помогна да изкачи входните стъпала, сетне вдигна медното чукче и силно го удари.

Младата прислужница, която отвори вратата, беше нова, което засили негодуванието на Кит. Искаше да види скъпото познато лице на Илай, ала старецът бе починал предишната зима. Кейн не й бе разрешил да се върне за погребението му. И сега към старите познати обиди се натрупаха нови.

Момичето изгледа с любопитство първо тях, а после многобройните сандъци и кутии за шапки, струпани отпред.

— Бих искала да се видя със Софрония — обяви Кит.

— Госпойца Софрония не е тук.

— И кога ще се върне?

— Днес сутринта се разболя шаманката и госпойца Софрония отиде да я нагледа. Не знам кога шъ се върне.

— Майор Кейн тук ли е?

— Той всеки момент шъ се прибере от полята, но още го няма.

Кит си каза, че така е по-добре. С малко късмет, щяха да успеят да се настанят, преди той да пристигне. Хвана нежно госпожица Доли под ръка и я поведе към вратата, покрай слисаната прислужница.

— Моля, погрижете се да качат багажа на горния етаж. Това е госпожица Калхун. Сигурна съм, че с удоволствие би изпила чаша лимонада в стаята си. Аз ще почакам майор Кейн в предния салон.

Кит забеляза смущението на прислужницата, но момичето нямаше смелостта да се противопостави на добре облечената посетителка.

— Да, мем.

Кит се извърна към своята придружителка, силно обезпокоена как ще реагира, когато узнае, че ще спи под един и същи покрив с бивш офицер от армията на Съюза.

— Защо не си полегнете преди вечеря, госпожице Доли? Денят ви беше доста дълъг.

— Мисля, че ще те послушам, скъпа моя. — Госпожица Доли потупа Кит по ръката. — Искам довечера да изглеждам добре. Надявам се само джентълмените да не говорят през цялата вечер за политика. Сигурна съм, че с генерал Борегар^[1] начело на войските в Чарлстън никой от нас няма причина да се притеснява за тези янки убийци.

Кит побутна леко възрастната дама към озадачената прислужница.

— Ще намина да ви видя преди вечеря.

След като двете изчезнаха на горния етаж, Кит най-после имаше време да огледа обстановката. Дървеният под беше излъскан до блясък, а букет пролетни цветя красеше масата. Тя си припомни колко много немарливостта на Роузмари бе дразнила Софрония.

Прекоси коридора и влезе в предния салон. Прясно боядисаните стени в цвят слонова кост и светлозелените корнизи изглеждаха семпли, елегантни и нови, а жълтите завеси от копринена тафта се къдреха от лекия вятър, нахлуващ през отворените прозорци. Мебелите обаче представляваха познатата й разностилна смесица, макар че креслата и диваните бяха претапицирани, а стаята ухаеше на лимоново масло и пчелен восък, вместо на мухъл. Сребърните свещници вече не бяха потъмнели, а стенният часовник на дядо й работеше за пръв път, откакто се помнеше. Тихото му ритмично тиктакане би трябвало да й подейства успокояващо, но не стана така. Софрония прекалено добре си бе свършила работата. Кит се чувстваше като чужденка в собствения си дом.

* * *

Кейн наблюдаваше, докато конярят вкарваше Вандал, новия му дорест кон, в конюшнята. Конят беше добър, но Магнъс пощуря, когато разбра, че Кейн бе продал Аполон, за да го купи. За разлика от Магнъс, Кейн не си позволяваше да се привързва към конете. Още като дете се бе научил да не се привързва към нищо.

Докато крачеше от конюшнята към къщата, се замисли за всичко, което бе постигнал през последните три години. Въпреки проблемите, породени от факта, че живееше в покорена земя, със съседи, които страняха от него, той нито веднъж не бе съжалил за решението да продаде къщата в Ню Йорк и да дойде да живее във „Възкръснала слава“. Имаше малко опит в отглеждането на памук в Тексас, още отпреди войната, а и Магнъс бе отраснал в памукова плантация. С помощта на внушителен брой селскостопански брошури двамата бяха успели миналата година да получат добра реколта.

Кейн не претендираше, че изпитва дълбока привързаност към земеделието, също както не си позволяваше да храни сантиментални чувства към животните, но се наслаждаваше на предизвикателството да възроди „Възкръснала слава“. Изграждането на новата сграда на предачницата в североизточния край на плантацията го изпълваше с особено задоволство.

Беше вложил в това начинание всичките си пари. В резултат се намираше толкова близо до пълно разорение, както когато беше хлапе, но той винаги бе обичал да поема рискове. И за момента се чувстваше в пълна хармония със себе си.

Изтриваше ботушите си пред задния вход, когато Луси, прислужницата, която Софрония наскоро бе наела, изхвръкна от къщата.

— Вината не беше моя, майоре. Госпойца Софрония не ми е казала, че днес ще идва някой, когато сутринта отиде да види шаманката. Тази дама се появи изневиделица и пита за вас, а после най-безцеремонно се настани в салона.

— Все още ли е там?

— Да. И това не е ’сичко. Тя е довела…

— По дяволите!

Беше получил предишната седмица писмо, в което го известяваха, че член на Дружеството за закрила на вдовиците и сираците на Конфедерацията ще го посети за дарение. Уважаваните граждани в околността го пренебрегваха, освен когато се нуждаеха от пари; тогава някоя достолепна матрона, със свити устни и нервен поглед, цъфваше на прага му и всячески се опитваше да му изпразни джобовете. Започваше да подозира, че благотворителността беше само удобен претекст да зърнат отвътре леговището на зловещия герой от Мисионари Ридж. Забавляваше се да наблюдава как същите тези жени се опитват да пресекат флиртаджийските погледи, които му хвърляха дъщерите им всеки път когато отидеше в града. Ала той предпочиташе компанията на по-опитните жени в Чарлстън, които от време на време посещаваше.

Кейн влезе в къщата и се отправи надолу по коридора към салона. Изобщо не го беше грижа, че бе облечен в същия тютюневокафяв панталон и бялата риза, с които бе работил през целия ден на полето. Проклет да е, ако започне да се преоблича, за да приеме поредната от онези досадници. Но това, което съзря, когато нахлу в салона, изобщо не отговаряше на очакванията му…

Жената стоеше до прозореца и се взираше навън. Макар и с гръб към него, той забеляза, че е добре облечена, нещо твърде необичайно за тукашните жени. Полите на роклята й леко прошумоляха, когато се извърна.

Дъхът му секна.

Тя беше невероятна! Полите на гълъбовосивата й рокля бяха украсени с розов кант, а водопад от сива дантела се спускаше от нежната шия към високите, заоблени гърди. Кокетна шапчица в същия мек оттенък на розово като украсата на полите й бе кацнала върху мастиленочерната й коса. Краят на късото сиво перо падаше елегантно от периферията върху веждата й.

Лицето й бе скрито от черна воалетка, фина като паяжина, покрита с миниатюрни блестящи кехлибарени мъниста. Виждаха се единствено червените влажни устни, както и чифт малки кехлибарени обици.

Не я познаваше. Никога не би могъл да забрави подобно възхитително създание. Навярно беше една от уважаваните съседски дъщери, старателно скрита от него.

Тя остана напълно спокойна под открития му преценяващ поглед. Какво нещастие бе сплетяло дома им, че да накара майка й да изпрати толкова апетитна хапка право в устата на омразния янки?

Погледът му се плъзна по пълните, пухкави устни, надзъртащи изпод воалетката. Прелестна и възбуждаща! Родителите й би трябвало да я държат зад здраво залостените врати на дома си.

Докато Кейн я изучаваше толкова настървено, Кит също го разглеждаше под прикритието на обсипаната с мъниста воалетка. Бяха изминали три години. Сега тя го преценяваше с очите на по-зряла жена. Това, което видя, ни най-малко не я успокои. Той беше още по-възмутително красив, отколкото го помнеше. Слънцето бе покрило с бронзов загар лицето му и бе нашарило с изсветлени кичури светлокестенявата му коса. На слепоочията тя беше по-тъмна и му придаваше грубоватия вид на човек, прекарващ много време на открито.

Все още бе облечен в работни дрехи и гледката на мускулестото му тяло събуди непознат трепет в нея. Бялата риза бе опъната върху мощната му гръд, а навитите ръкави откриваха загорелите здрави ръце. Кафявият панталон прилепваше по стройните силни бедра.

Просторната стая изведнъж й се стори тясна. Дори и застанал неподвижен, от него сякаш се излъчваха опасност и мощ. Някак си младата жена бе успяла да забрави това. Що за странен самозащитен механизъм я бе накарал да го принизи в мислите си до нивото на обикновен мъж? Това беше грешка, която повече нямаше да допусне.

Кейн усещаше с всяка фибра на тялото си изпитателния й поглед. Тя, изглежда, нямаше намерение да заговори първа, а спокойствието й издаваше самообладание, което го заинтригува. Любопитен да узнае докъде се простира самоувереността й, домакинът наруши тишината с преднамерена рязкост:

— Искали сте да ме видите?

Заля я вълна на задоволство. Той не знаеше коя е тя. Воалетката й бе дала това малко предимство. Маскарадът нямаше да продължи дълго, но през това време тя щеше да има възможност да прецени противника си с по-мъдри очи, отколкото тези на незряла осемнайсетгодишна девойка, която едновременно знаеше прекалено много и твърде малко.

— Тази стая е много красива — хладно отбеляза младата жена.

— Имам отлична икономка.

— Значи сте късметлия.

— Да, такъв съм. — Той пристъпи в стаята, движейки се с гъвкавата походка на човек, прекарващ много време на седлото. — Обикновено тя приема посетители като вас, но в момента отсъства.

Кит се зачуди за коя я мисли той и какво означават думите му.

— Отишла е да види шаманката.

— Шаманката?

— Тя прави магии и предсказва бъдещето. — След три години във „Възкръснала слава“, той нямаше представа за тези неща. Нищо не би могло да бъде по-добро доказателство, че мястото му не беше тук. — Тя е болна и Софрония е отишла да я види.

— Познавате Софрония?

— Да.

— Значи живеете наблизо?

Непознатата кимна, но не навлезе в подробности. Кейн посочи един стол.

— Не сте казали името си на Луси.

— Луси? Имате предвид прислужницата?

— Виждам, че все пак има нещо, което не знаете.

Кит подмина стола, който й бе посочил, и отиде до камината, като нарочно се извърна с гръб към него. Той забеляза, че тя пристъпваше много по-самоуверено, отколкото повечето жени. Освен това не се опита да заеме поза, която да изтъкне модната й рокля и природните й дадености. Сякаш дрехите просто бяха нещо, което слагаше на сутринта и след като закопчаеше всички копчета и завържеше всички връзки, просто забравяше за тях.

Кейн реши да прояви настоятелност.

— Как се казвате?

— Това важно ли е?

Тембърът й беше нисък, дрезгав и определено южняшки.

— Може би.

— Чудя се защо.

Кейн бе заинтригуван не само от предизвикателния й маниер да избягва отговорите на въпросите му, но и от лекото ухание на жасмин, което се носеше от полите й и възбуждаше сетивата му. Щеше му се тя да се извърне, за да може да разгледа по-добре пленителните черти, които можеше само да зърне през воалетката.

— Тайнствената дама — незлобливо я подкачи той, — която идва в леговището на врага, без яростна майка закрилница, която да я придружава. Никак не е разумно.

— Аз невинаги се държа разумно.

— Нито пък аз — усмихна се Кейн.

Погледът му се плъзна от глупавата миниатюрна шапчица към тъмните копринени коси, събрани в стегнат кок на тила. Как ли щяха да изглеждат разпуснати и стелещи се по голите бели рамене? Пронизалата го възбуда бе сигурен признак, че прекалено дълго е бил без жена. Макар че дори да беше имал дузина жени предишната нощ, знаеше, че тази загадъчна непозната пак щеше да възпламени страстта му.

— Трябва ли да очаквам ревнив съпруг да заудря по вратата ми, търсейки своенравната си жена?

— Нямам съпруг.

— Не? — Изведнъж пожела да изпита докъде стига самоувереността й. — Затова ли сте тук? Нима запасът от желани ергени в околността дотолкова е намалял, че благовъзпитаните южняшки дами са принудени да търсят съпруг в бърлогата на врага?

Тя се извърна. През воалетката Кейн успя да зърне гневно блеснали очи и изящно носле с потрепващи ноздри.

— Уверявам ви, майор Кейн, че не съм тук, за да си търся съпруг. Имате прекалено високо мнение за себе си.

— Нима?

Той пристъпи по-близо. Краката му бръснаха полите й.

Кит искаше да отстъпи, но не помръдна. Той беше хищник и като всички хищници се опиваше от слабостта на жертвите си. Дори най-малкото отдръпване щеше да бъде победа за него, а тя нямаше намерение да изглежда безпомощна. В същото време близостта му я караше да се чувства леко замаяна. Усещането би трябвало да е неприятно, но не беше.

— Кажете ми, тайнствена лейди, какво друго би довело една порядъчна млада дама в дома на сам мъж, при това без придружителка? — Гласът му беше дълбок и насмешлив, а сивите му очи дяволито проблясваха, което караше кръвта да тече по-бързо във вените й. — Или може би дамата не е толкова порядъчна, колкото изглежда?

Кит вирна брадичка и срещна погледа му.

— Не съдете за другите по себе си.

Само ако тя знаеше колко силно го бе развълнувало мълчаливото й предизвикателство! Какви бяха очите зад екстравагантната воалетка, обсипана с мъниста — сини или с по-тъмен, екзотичен цвят? Всичко в тази жена го привличаше. Тя не беше превзета кокетка или парникова орхидея. По-скоро му напомняше на дива роза с остри бодли, готова да убоде до кръв всеки мъж, дръзнал да я докосне.

Една буйна част в душата му откликна на волността, която бе усетил в нея. Какво би било да се промъкне през тези бодли и да откъсне дивата роза от горската дъбрава?

Още преди той да помръдне, Кит разбра, че нещо щеше да се случи. Искаше да побегне, ала краката не я слушаха. Докато се взираше в изваяното му лице, се опита да си напомни, че този мъж беше нейният смъртен враг. Той владееше всичко, което й бе скъпо: дома й, бъдещето й, свободата й. Но тя винаги се бе подчинявала на инстинктите си, а кръвта й започна да бучи толкова шумно в главата, че заглушаваше гласа на разума.

Кейн бавно повдигна покритата си с белези ръка и сложи длан върху шията й. Докосването беше изненадващо нежно и безумно възбуждащо. Младата жена знаеше, че трябва да се отдръпне, но и този път краката й, ведно с волята, не я послушаха.

Палецът му се плъзна по извивката на брадичката, мина под ръба на воалетката и се гмурна в падината зад ухото й. Помилва копринената кожа, изпращайки сладостни тръпки по тялото й.

Докосна изящните раковини на ушите й и копринените къдрички, които се виеха около малките ахатови обици. Лекият му дъх раздвижи долния край на воалетката. Тя опита да се дръпне, но беше като парализирана. И тогава той сведе глава.

Целувката му беше нежна и подканваща, нямаше нищо общо с влажната, отвратителна атака на приятеля на Хамилтън Удуърд. Ръцете й сами се повдигнаха и се вкопчиха в раменете му. Топлината на мускулестата плът проникна през тънкия плат на ризата и се сля с насладата от целувката, потапяйки я в море от усещания.

Устните му се разтвориха и погалиха нейните, все още затворени. Ръката му се спусна по деликатната линия на гръбнака й и обхвана тънката талия. Тясното пространство между телата им изчезна.

Главата й се замая, когато неговите гърди се притиснаха в нейните, а бедрата му се отъркаха в плоския й корем. Влажното връхче на езика му сътвори някакво нежно вълшебство, когато лениво и нежно проникна между устните й.

Шокиращата интимност я възпламени. Сякаш я заля гореща лава, която се разпростря до всички кътчета на тялото й.

И на неговото.

Те изгубиха своите самоличности. За Кит Кейн вече нямаше име. Той беше олицетворение на мъжа, див и покоряващ. А за Кейн тайнственото, скрито под воала създание в обятията му беше всичко, което трябваше да бъде за него една жена… но така и не бе станала.

Той изгуби търпение. Езикът му проникваше все по-надълбоко, решен да премине през преградата на зъбите й, за да се наслади изцяло на кадифената мекота на устата й.

Непознатата атака стресна Кит и я изтръгна от опиянението. Нещо не беше наред…

Ръката му докосна гърдите й и реалността я заля като студена, осъдителна вълна. Тя издаде приглушен стон и отскочи назад.

Кейн беше разтърсен много повече, отколкото бе склонен да признае. Прекалено скоро бе открил бодлите на прекрасната дива роза.

Тя стоеше пред него, гърдите й се повдигаха, а ръцете й бяха стиснати в юмруци. С песимистична увереност, че останалите черти на лицето й няма да оправдаят обещанията на устните, той протегна ръка и повдигна нагоре воалетката.

Не я позна веднага. Може би защото погледът му се плъзгаше по отделните черти на лицето й, вместо да обгърне цялото. Видя гладкото интелигентно чело; гъстите тъмни вежди; дългите мигли, обрамчващи виолетови очи; решителната брадичка. Всичко това заедно с тази мамеща като дива роза уста, от която бе пил толкова жадно, представляваше една ярка, необикновена красота.

Сетне изпита някакъв смут, натрапчиво усещане за нещо познато и леко неприятно, стаено в най-отдалечените кътчета на съзнанието му. Гледаше как ноздрите на малкия й прав нос потрепват като крила на колибри. Тя стисна устни и вирна брадичка.

И в този миг той я позна.

Кит видя как светлосивите му ириси потъмняват, но беше прекалено разтърсена от случилото се помежду им, за да се отдръпне. Какво ставаше с нея? Този мъж беше нейният смъртен враг. Как бе могла да забрави това? Призля й, изпитваше гняв и безкраен срам.

Откъм коридора се разнесе шум — поредица от бързи потраквания, сякаш някой ръсеше изронени царевични зърна по дървения под. През вратата се изтърколи черно-бяла пухкава топка и с леко плъзване се спря. Мерлин.

Кучето наклони глава настрани, за да я огледа, но му отне много по-малко време да я познае, отколкото на Кейн. Три пъти излая възторжено и се втурна да приветства старата си приятелка.

Кит падна на колене. Нехаеща за петната, които мръсните му лапи оставиха върху гълъбовосивата й пътна рокля, тя прегърна кучето и му позволи да оближе лицето й. Шапката й се търкулна върху килима, а старателно вчесаната й коса се разпиля, но на нея не й пукаше.

Гласът на Кейн се изви като леден вятър над долината и ги върна в реалността.

— Виждам, че дори училището не е успяло да подобри маниерите ти. Ти все още си същото малко вироглаво хлапе, каквото беше преди три години.

Кит вдигна поглед към него и изтърси първото, което й хрумна:

— Просто те е яд, защото кучето е по-умно от теб.