Сюзън Елизабет Филипс
Дива роза (19)

18

Софрония взе решение точно преди Коледа. Джеймс Спенс се срещна с нея край пътя, водещ към Ръдърфорд, и й показа нотариалния акт на къщата в Чарлстън, съставен на нейно име.

— Това е хубава къщичка с розова хоросанова замазка, отпред има смокиново дърво, а отзад — дървена решетка, увита с глициния.

Тя взе документа, внимателно го прочете и му каза, че приема.

Сега, през този мрачен и дъждовен декемврийски ден, Софрония се взираше през кухненския прозорец към заспалите полета на „Възкръснала слава“ и си напомняше, че е на двайсет и четири. Животът й прекалено дълго бе в застой. Джеймс Спенс можеше да й даде всичко, за което толкова отдавна мечтаеше. Той се отнасяше внимателно с нея и за бял мъж беше красив. Щеше добре да се грижи за нея, а в замяна и тя щеше да се грижи за него. Нямаше да бъде много по-различно от това, което правеше сега… само дето трябваше да спи с него.

Софрония потръпна, после се запита какво значение имаше. Тя не беше девствена. Къщата в Чарлстън щеше да бъде нейна — това беше най-важното — и най-сетне щеше да се чувства в безопасност. Освен това беше време да се махне от тук. С Магнъс, Кит и майора щеше да полудее, ако още малко останеше във „Възкръснала слава“.

Магнъс постоянно я следеше с топлите си кафяви очи. Мразеше състраданието, което съзираше в тях, но понякога се улавяше, че мечтае за онзи неделен следобед, когато я бе целунал в овощната градина. Искаше да забрави онази целувка, но не можеше. Той не я бе докоснал оттогава, дори в нощта, когато Кит и майорът се ожениха и тя спа в дома му. Защо не се махнеше някъде и не я оставеше на мира?

Искаше всички да се махнат, дори Кит. Откакто се бе върнала в леглото на майора, от нея струеше някакво трескаво безумие. Залавяше се ту с едно, ту с друго, за да не й остава време да мисли. Сутрин, когато Софрония отиваше в кокошарника, за да събере яйцата, виждаше приятелката си в далечината да се носи като вихър на гърба на Изкушение, сякаш идваше краят на света. Караше коня да прескача прекалено високи препятствия, пришпорвайки и двамата до предела на силите им. Яздеше дори в студ и дъжд, сякаш се боеше, че земята може да изчезне през нощта, докато двамата с майора се търкалят в онова огромно легло в спалнята на горния етаж.

През деня въздухът помежду им пращеше от напрежение. Софрония от седмици не бе чувала Кит да каже любезна дума, а когато майорът разговаряше с нея, гласът му режеше като лед. Но той поне се опитваше да постигне някакво примирие. Дори се отказа от идеята да прокара път до предачницата през онези трънаци в източната част на плантацията, макар всички, освен Кит, да виждаха, че земята не става за нищо и пътят щеше да спести много време и напразно пътуване през полята до фабриката.

Тази сутрин Софрония се бе изплашила, че може да се стигне до размяна на удари. Майорът от седмици предупреждаваше Кит да престане да язди толкова безразсъдно Изкушение. Накрая му дойде до гуша, тропна с крак и заяви, че й забранява да язди Изкушение. Кит го нарече с такива обидни имена и го заплаши с неща, които една порядъчна жена не би трябвало дори да знае, камо ли да изрича. Той стоеше неподвижен като статуя, без да продума нито дума, само я наблюдаваше с онова каменно изражение, от което по гърба на Софрония плъзнаха студени тръпки.

Но колкото и да воюваха през деня, щом настъпеше нощта, вратата на голямата спалня се затваряше и не се отваряше до сутринта.

Софрония видя Кит, обута в онези неприлични бричове, да се връща от разходка. Стомахът й се сви от притеснение. Повече не можеше да отлага. Багажът й бе стегнат, а господин Спенс щеше да я чака в края на пътя след по-малко от час.

С никого не бе споделила плановете си, макар да се чудеше дали Магнъс не подозира нещо. Беше я погледнал доста странно, когато тази сутрин дойде в кухнята за закуска. Понякога имаше чувството, че проклетникът може да чете мислите й.

Каза си, че е по-добре, задето бе отишъл в Ръдърфорд и няма да бъде тук, когато си тръгне. Но една част от нея копнееше за последен път да зърне милото му красиво лице.

Закачи престилката си на куката до мивката, където окачваше престилките, откакто беше дете. После за последен път прекоси коридора на къщата.

В преддверието нахлу студен въздух, когато входната врата се отвори и Кит влезе вътре.

— Днес вятърът направо хапе. Смятам да приготвя чаудър^[1] за вечеря.

Икономката на „Възкръснала слава“ за миг забрави, че тези неща вече не бяха нейно задължение.

— Вече е почти пет часът — тросна й се тя. — Ако си искала чаудър, трябваше по-рано да ми кажеш. Патси вече сготви вкусен пилаф с бамя.

Кит съблече вълненото палто и раздразнено го захвърли върху перилото на стълбището.

— Сигурна съм, че тя няма да има нищо против, ако добавя и чаудър към менюто — отвърна и затопурка нагоре по стъпалата.

— Хората в този дом ще бъдат благодарни, ако от време на време се усмихваш.

Кит спря и погледна към приятелката си.

— Какво означава това?

— Означава, че си вкисната от месеци и това започва да става заразно. Заради теб се сопнах на Патси.

Не за пръв път Софрония я кастреше за поведението й, но днес Кит нямаше сили да се защити. Чувстваше се някак потисната и равнодушна към всичко, не точно болна, но не и съвсем здрава. Въздъхна уморено.

— Ако Патси не иска чаудър за вечеря, ще го приготвя утре.

— Ще трябва сама да й го кажеш.

— Защо?

— Защото аз няма да бъда тук.

— О? Къде отиваш?

Софрония се смути. Кит бе задала въпроса толкова невинно.

— Да отидем да поседнем за няколко минути в салона. Трябва да поговорим.

Кит я погледна с любопитство, после я последва надолу по коридора.

— Случило ли се е нещо? — попита, когато се настани на дивана.

Софрония остана права.

— Аз… аз заминавам за Чарлстън.

— Трябваше да ми кажеш по-рано. И аз искам да купя някои неща. Бихме могли да отидем заедно.

— Не, аз не отивам на покупки. — Софрония скръсти ръце пред светлокафявата си вълнена пола. — Аз… аз заминавам завинаги. Няма да се върна във „Възкръснала слава“.

Кит я зяпна неразбиращо.

— Няма да се върнеш? Разбира се, че ще се върнеш. Ти живееш тук.

— Джеймс Спенс ми е купил къща.

Кит сбърчи чело.

— И защо ще го прави? Да не би да ставаш негова икономка? Софрония, как изобщо може да ти хрумне да си тръгнеш от тук?

Приятелката й поклати глава.

— Няма да бъда негова икономка. Ще бъда негова любовница.

Пръстите на Кит се вкопчиха в страничната облегалка на дивана.

— Не ти вярвам. Ти никога не би направила нещо толкова ужасно.

Софрония вирна брадичка.

— Не смей да ме съдиш!

— Но това е грешно! Това, за което говориш, е отвратително, просто и ясно. Как можа дори да си го помислиш?

— Правя това, което е нужно — упорито заяви Софрония.

— Изобщо не е нужно да го правиш!

— Лесно ти е да го кажеш! А някога да ти е минавало през ума, че и аз може да желая същите неща, които искаш и ти — къща, хубави дрехи, да се събудя на сутринта и да знам, че никой няма да ме нарани?

— Но тук никой няма да те нарани! Войната свърши преди три години. Никой не те е закачал.

— Защото всички предполагаха, че споделям леглото на съпруга ти. — Когато видя острия поглед на Кит, побърза да добави: — Никога не съм го споделяла. При все това никой, освен Магнъс, не го знае. — Изваяните черти на лицето й се сгърчиха в горчива гримаса. — Сега, когато ти си омъжена, всичко е различно. Въпрос на време е някой да реши, че може спокойно да ми посегне. Винаги така става с чернокожите жени, които нямат бял мъж за покровител. Не мога да изживея остатъка от живота си по този начин.

— Ами Магнъс? — изтъкна Кит. — Той е добър човек. Всеки, който има очи, може да види, че те обича. И колкото и да се преструваш, аз знам, че и ти изпитваш нежни чувства към него. Как можеш да му причиниш това?

Софрония упорито стисна устни.

— Аз трябва да се погрижа за себе си.

Кит скочи от дивана.

— Не разбирам какво му е хубавото да имаш бял мъж за покровител. Когато беше робиня, баща ми е трябвало да се грижи за теб, а виж какво се е случило! Може би господин Спенс няма да може да те защити по-добре от баща ми. Може би и той като баща ми ще си затваря очите. Помислила ли си за това, Софрония? Направила ли си го?

— Твоят баща никога не се е опитал да ме защити! — избухна Софрония. — Никога дори не се е опитал, разбираш ли какво ти казвам? И не че не е виждал какво става. Той беше този, който ме даваше на приятелите си за през нощта!

Кит имаше чувството, че остър нож прониза докрай стомаха й. Сега, когато истината излезе наяве, Софрония не можеше да се спре.

— Понякога им позволяваше да ме разиграват на зарове. Друг път се надбягваха с коне. Аз бях наградата!

Кит се спусна към приятелката си и я обгърна здраво с ръце.

— Съжалявам! О, толкова много съжалявам!

Софрония остана скована и неподвижна в прегръдките й. Кит я милваше, преглъщайки сълзите си, мърмореше извинения, искаше прошка за това, което не бе извършила, и се опитваше да намери някакъв довод, който да убеди Софрония да не напуска единствения дом, който бе имала.

— Не позволявай на миналото да съсипе целия ти живот. Колкото и да е било ужасно, това се е случило отдавна. Ти си млада. Много от робините…

— Не ми говори за робините! — Софрония се отскубна от ръцете й, очите й гневно блестяха. — Не смей да ми говориш за робините! Ти нищо не знаеш за това! — Пое дълбоко въздух, сякаш се задушаваше. — Той беше и мой баща!

Кит застина. После бавно поклати глава.

— Не. Това не е вярно. Ти ме лъжеш. Дори той не би допуснал да безчестят собствената му дъщеря. Проклета да си! Проклета да си, задето ме излъга!

Софрония не трепна.

— Аз съм негова дъщеря, също както и ти. Изнасилил е майка ми, когато е била само на тринайсет и я държал в тази къща, под носа на майка ти. Държал я е тук, докато не разбрал, че е бременна, и тогава я изхвърлил обратно в робските бараки като някакъв боклук. Отначало, когато приятелите му започнаха да ме задирят, мислех, че той може да е забравил, че съм негова дъщеря. Но той не беше забравил. Просто не му пукаше. Кръвната връзка нямаше никакво значение, защото за него аз не бях човешко същество. Само собственост. Поредната негърка.

Лицето на Кит пребледня като платно. Не можеше да се движи. Не можеше да говори.

Сега, когато най-после бе издала тайната си, Софрония се успокои.

— Радвам се, че мама умря, преди всичко това да започне. Тя беше силна жена, но ако беше видяла какво ми причиняват, нямаше да издържи. — Софрония протегна ръка и докосна Кит по бузата. — Ние сме сестри, Кит — тихо рече. — Никога ли не си го усетила? Никога ли не си доловила връзката помежду ни, толкова силна, че нищо не можа да ни раздели? Още от самото начало бяхме заедно. Майка ти умря при раждането ти и моята майка трябваше да се грижи за теб, но тя не искаше да те докосва заради това, което се бе случило. Затова аз поех грижите за теб от самото начало. Дете се грижеше за друго дете. Помня как те държа в скута си, тогава трябва да съм била на не повече от четири или пет години. През деня те слагах до себе си в кухнята, докато работех, а вечерно време си играех с теб на кукли. После мама умря и освен теб не ми остана никой друг. Затова никога не напуснах „Възкръснала слава“, дори и когато ти замина за Ню Йорк. Трябваше да съм сигурна, че с теб всичко ще е наред. Но когато се върна, ти беше станала друг човек, част от един свят, на който аз никога няма да принадлежа. Ревнувах и завиждах, но в същото време бях изплашена. Прости ми за това, което смятам да направя, Кит, но ти имаш своето място в този свят, а сега е мой ред да намеря моето.

Прегърна набързо Кит и изхвръкна от стаята.

* * *

Не след дълго Кейн я откри там. Тя все още стоеше неподвижно в средата на стаята. Мускулите й бяха вкочанени, а ръцете — стиснати в юмруци.

— Къде, по дяволите, са се дянали вси… Кит? Какво се е случило?

С един скок той се намери до нея. Тя имаше чувството, че се е събудила от някакъв унес. Отпусна се върху гърдите му и изхлипа. Той я прегърна и я поведе към дивана.

— Разкажи ми какво се е случило.

Ръцете му бяха толкова топли и успокояващи. Той никога не я бе прегръщал така — закрилнически, без следа от страст. Младата жена избухна в сълзи.

— Софрония заминава. Заминава за Чарлстън, за да бъде… за да бъде любовница на Джеймс Спенс.

Кейн тихо изруга.

— Магнъс знае ли за това?

— А-аз… а-аз не мисля — изпелтечи Кит, опитвайки се да си поеме дъх. — Тя току-що ми каза… Софрония е моя сестра.

— Твоя сестра?

— Дъщеря на Гарет Уестън, също като мен.

Кейн погали с палец брадичката й.

— Ти си родена и отраснала на юг. Кожата на Софрония е светла.

— Ти не разбираш. — Кит стисна зъби и процеди през сълзи: — Баща ми я е давал на приятелите си за по една нощ. Знаел е, че е негова дъщеря, негова плът и кръв, но въпреки това не го е било грижа.

— О, господи… — Лицето на Кейн посивя. Притегли я по-близо и опря буза на темето й, докато тя се разтърсваше от ридания. Постепенно Кит се успокои достатъчно, за да му разкаже подробно цялата история. Когато свърши, Кейн яростно заяви: — Надявам се, че гори в ада!

Сега, след като бе изляла всичко, Кит осъзна какво трябва да направи. Скочи от дивана.

— Аз трябва да я спра! Не мога да й позволя да преживее този ужас!

— Софрония е свободна жена — нежно й напомни съпругът й. — Ако тя иска да отиде при Спенс, ти нищо не можеш да направиш.

— Тя е моя сестра! Аз я обичам и няма да й позволя да направи това!

Преди Кейн да успее да я спре, тя изтича от стаята. Той въздъхна и се надигна от дивана. Кит беше дълбоко наранена и в това състояние можеше да се забърка в неприятности.

* * *

Кит се бе скрила зад дърветата, недалече от входа. Зъбите й тракаха, докато се спотайваше във влажните зимни сенки и чакаше Кейн да излезе. Както предполагаше, много скоро той се появи. Видя го да слиза по стъпалата и да оглежда пътя. Когато не я видя, изруга, завъртя се на пети и се отправи към конюшнята.

Щом изчезна от погледа й, тя изтича обратно в къщата и веднага се запъти към стойката с оръжията в библиотеката. Не очакваше голям отпор от Джеймс Спенс, но тъй като нямаше намерение да позволи на Софрония да замине с него, имаше нужда от оръжие, за да придаде повече убедителност на аргументите си.

* * *

На няколко километра от „Възкръснала слава“, червено-черният кабриолет на Джеймс Спенс задмина двуколката на Магнъс. Изглежда, Спенс дяволски бърза да стигне там, накъдето се е запътил, помисли си Магнъс, докато наблюдаваше как екипажът изчезва зад завоя. Тъй като пътят водеше единствено към „Възкръснала слава“ и предачницата, явно Спенс имаше работа във фабриката.

Разумно обяснение, но незнайно защо, не го задоволи. Пришпори рязко конете. Докато се носеше към „Възкръснала слава“, Магнъс си припомняше всичко, което знаеше за Спенс.

Според местните клюки той ръководел каменоломна в Илинойс, откупил се от армията за триста долара и след войната заминал на юг с пълна чанта с долари. Сега беше собственик на процъфтяваща фосфатна мина и беше хвърлил око на Софрония.

Когато наближи, Магнъс видя кабриолета на Спенс, спрян на алеята. Богаташът бе издокаран в черен сюртук, с бомбе на главата. Облечената му в ръкавица ръка стискаше елегантен бастун. Магнъс едва го удостои с поглед. Цялото му внимание бе насочено към Софрония.

Тя стоеше отстрани на пътя, синият й вълнен шал бе увит около раменете, с пътническа чанта в краката.

— Софрония!

Той спря двуколката и скочи.

Тя рязко вдигна глава и за миг му се стори, че в очите й проблесна искрица надежда, но тутакси угасна и тя стисна по-силно шала.

— Остави ме на мира, Магнъс Оуен. Това не те засяга.

Спенс заобиколи екипажа и погледна към Магнъс.

— Какво искаш, момче?

Магнъс затъкна палец в колана и гневно го изгледа.

— Дамата размисли.

Очите на Спенс се присвиха под периферията на бомбето.

— Ако разговаряш с мен, момче, предлагам да ме наричаш „сър“.

Докато наблюдаваше сблъсъка между двамата мъже, тръпки на ужас се прокраднаха надолу по гръбнака на Софрония. Магнъс се извърна към нея, но вместо милия, благ човек, когото познаваше, тя видя пред себе си непознат със стиснати устни и сурови очи.

— Връщай се в къщата!

Спенс пристъпи напред.

— Виж сега, не знам за кого се мислиш, но…

— Върви си, Магнъс — изрече Софрония с треперещ глас. — Вече съм решила и ти не можеш да ме спреш.

— Мога да те спра, не се съмнявай — отвърна й той с каменна физиономия. — И точно това възнамерявам да направя.

Спенс закрачи към Магнъс, стиснал здраво бастуна с позлатена дръжка.

— Мисля, че за всички ни ще е по-добре, ако се върнеш там, откъдето си дошъл. Да вървим, Софрония.

Но когато протегна ръка към нея, Магнъс рязко я издърпа.

— Не я докосвай! — озъби се и я бутна решително зад гърба си. Стисна юмруци и пристъпи напред.

Черен срещу бял. Най-лошите кошмари на Софрония се сбъдваха. Страхът я сграбчи в студените си пипала.

— Не! — Тя се вкопчи в ризата на Магнъс. — Не го удряй! Ако удариш бял човек, на сутринта ще увиснеш на въжето!

— Дръпни се от пътя ми, Софрония.

— Белите мъже притежават цялата власт, Магнъс! Зарежи това!

Магнъс я отстрани от себе си, но този жест на закрила му струваше скъпо. Зад гърба му Спенс вдигна бастуна и когато чернокожият мъж се извърна, го удари в гърдите.

— Не се бъркай в неща, които не те засягат, момче! — изръмжа.

С едно светкавично движение Магнъс грабна бастуна и го счупи на две парчета върху коляното си.

Софрония изпищя.

Магнъс захвърли счупените парчета и с все сила заби юмрука си в челюстта на собственика на фосфатната мина, който се пльосна върху пътя.

Кит излезе иззад дърветата точно навреме, за да види разигралата се сцена. Втурна се напред, вдигна пушката и се прицели.

— Махайте се от тук, господин Спенс! Явно не сте желан!

Софрония никога досега не се бе радвала повече да види някого, но лицето на Магнъс доби сурово изражение. Спенс бавно се надигна и погледна кръвнишки към Кит. В този миг се разнесе дълбок, спокоен глас:

— Изглежда, ситуацията тук малко излиза от контрол.

Четири чифта очи се насочиха към Кейн, който слезе от Вандал. Отправи се към Кит с обичайната си нехайна и грациозна походка и протегна ръка.

— Дай ми пушката, Кит.

Говореше спокойно, сякаш я молеше да му подаде панерчето с хляб през масата.

Точно това беше и нейното желание. Както веднъж вече бе установила, тя нямаше кураж да се цели в човешко същество. Беше сигурна, че Кейн щеше да се погрижи Магнъс да не пострада, и затова му подаде оръжието.

За нейно удивление, той не насочи дулото към Спенс. Вместо това я хвана за ръката и не особено нежно я бутна към Вандал.

— Приемете моите извинения, господин Спенс. Съпругата ми много лесно избухва.

Пъхна пушката в калъфката, която висеше от седлото.

Тя видя как очите на Спенс проницателно се присвиха. Благодарение на предачницата Кейн се бе превърнал във влиятелна личност в местната общност и тя можеше да види как се въртят колелцата в мозъка му, докато преценяваше дали няма да е в негова изгода да има Кейн за свой приятел.

— Нищо особено не се е случило, господин Кейн. — Мъжът се наведе, за да изтръска прахта от панталона си. — Сигурен съм, че едва ли някой от нас, мъжете, може да разбере жените.

— По-верни думи не са били изричани — отвърна Кейн, напълно нехаещ за убийствения поглед, който му отправи Кит.

Спенс вдигна бомбето си и кимна към Магнъс.

— Много ли държите на това момче, майоре?

— Защо питате?

Той заговорнически му се ухили.

— Ако ми кажете, че го цените, предполагам, че няма да сте доволен да го видите да виси на въжето. А тъй като и двамата сме делови мъже, съм готов напълно да забравя случилото се тук.

Коленете на Кит се разтрепериха от облекчение. Погледите на Кейн и Магнъс се срещнаха.

Останаха сключени за няколко секунди, преди Кейн да се извърне и да свие рамене.

— Това, което прави Магнъс, си е негова работа и по никакъв начин не ме засяга.

Кит гневно изсъска, когато той я вдигна и качи на Вандал, метна се на седлото и препусна с коня нагоре по алеята.

Софрония остана да се взира след тях, а в гърлото й се надигна горчилка. Предполагаше се, че майорът е приятел на Магнъс, но не се държеше като такъв. Белите винаги се обединяваха срещу черните. Така е било открай време и винаги щеше да бъде.

Завладя я отчаяние. Стрелна поглед към Магнъс, но изглежда, предателството на Кейн изобщо не го притесняваше. Той стоеше с леко разкрачени крака, опрял едната си ръка на хълбока, а в очите му сияеше странна светлина.

Любовта, която отказваше да признае, избухна в гърдите й, разкъса всички невидими окови на миналото и помете отломките като огромна пречистваща вълна. Как бе могла толкова дълго да отрича своите чувства? Магнъс беше истински мъж — силен, добър и самоотвержен. Състрадателен и горд. А сега със своите действия тя бе застрашила живота му.

Можеше да направи само едно нещо. Обърна гръб на любимия си и се насили да пристъпи към Джеймс Спенс.

— Господин Спенс, единствено аз съм виновна за случилото се днес. — Не можеше да се застави да докосне ръката му. — Аз флиртувах с Магнъс и го накарах да повярва, че означава нещо за мен. Моля да забравите всичко това. Ще тръгна с вас, но трябва да ми обещаете, че няма да позволите да му се случи нещо лошо. Той е добър човек и вината е само моя.

— Няма смисъл, Софрония — разнесе се гласът на Магнъс зад нея, нежен и галещ като църковна песен. — Аз няма да ти позволя да тръгнеш с него. — Застана до нея. — Господин Спенс, Софрония ще бъде моя съпруга. Ако се опитате да я отведете, ще ви попреча. Днес, утре, след година. Няма значение. Ще ви попреча.

Пръстите на Софрония се вледениха.

Спенс облиза устни и нервно погледна към посоката, в която бе изчезнал Кейн. Магнъс беше по-широкоплещест, по-висок и много по-мускулест и Спенс щеше да изгуби в една физическа схватка. Но не беше нужно да се бие с юмруци, за да победи.

С нарастващ ужас Софрония наблюдаваше палитрата от емоции върху лицето му. На нито един чернокож нямаше да му се размине, ако посмееше да удари бял мъж в Южна Каролина. Ако Спенс не успееше да убеди шерифа да предприеме нещо, щеше да се обърне към „Ку-Клукс-Клан“, онези чудовища, които преди две години бяха започнали да тероризират щата. Картини на бой с камшици и линчове се явяваха в съзнанието й, когато той с уверена походка приближи към кабриолета и се качи на капрата.

Взе юздите и се извърна към Магнъс.

— Правиш голяма грешка, момче. — След това изгледа Софрония с неприкрита враждебност. — Утре ще се върна за теб.

— Само минута, господин Спенс. — Магнъс се наведе, за да вземе двете половини на бастуна. Закрачи към кабриолета с увереност, необичайна за чернокож. — Смятам се за справедлив човек, затова мисля, че е редно да ви предупредя на какъв риск ще се подложите, ако решите да ме преследвате. Или решите да изпратите тук приятелчетата си с белите чаршафи. Няма да бъде добра идея, господин Спенс. Всъщност ще бъде наистина много лоша идея.

— Какво означава това? — презрително процеди Спенс.

— Означава, че притежавам талант, господин Спенс, за който трябва да знаете. Освен това имам още трима или четирима приятели, които притежават същия талант. Е, те са чернокожи като мен, така че може да решите, че талантът им не заслужава вниманието ви. Обаче ще сгрешите, господин Спенс. Много ще сгрешите.

— За какво говориш?

— Говоря за динамита, господин Спенс. Гадно нещо, но много полезно. Научих се да го използвам, когато се наложи да взривим няколко скали, за да построим предачницата. Повечето хора не знаят много неща за динамита, защото е ново изобретение, но вие ми приличате на човек, който е в крак с новите изобретения, затова се обзалагам, че знаете много по въпроса. Например хващам се на бас, че знаете какви големи беди може да причини динамитът, ако някой случайно го взриви на такова погрешно място като фосфатна мина.

Спенс смаяно се втренчи в Магнъс.

— Да не би да ме заплашваш?

— По-скоро се опитвам да ви изясня някои неща, господин Спенс. Имам добри приятели. Наистина добри приятели. Ако нещо се случи с мен, те ще бъдат много нещастни. Ще бъдат толкова нещастни, че може да взривят достатъчно количество динамит на погрешно място. А ние не бихме искали това да се случи, нали, господин Спенс?

— Върви по дяволите! — изсъска Спенс.

Магнъс сложи крак върху стъпалото на кабриолета и остави счупените половини върху коляното си.

— Всеки мъж има право на щастие, господин Спенс, а Софрония е моя. Смятам да живея дълъг и щастлив живот, за да можем двамата да се радваме един на друг, и съм готов да направя всичко по силите си, за да го постигна. От сега нататък всеки път, когато ви срещна в града, ще свалям шапка за поздрав и ще ви приветствам с любезни думи. Докато чувате тези любезни думи, ще знаете, че аз съм щастлив човек, който желае добро на вас и вашата фосфатна мина.

Приковал поглед право в очите на Спенс, той му подаде двете счупени половини на бастуна.

Треперещ от гняв, Спенс ги грабна и дръпна юздите.

Софрония не можеше да повярва на очите си. Това, на което току-що бе станала свидетел, противоречеше на всичко, в което бе вярвала, но то се бе случило. Току-що бе видяла Магнъс да се опълчва срещу бял мъж и да побеждава. Той се бе борил за нея. Беше я опазил… дори от самата нея.

Тя се хвърли през ивицата изсъхнала зимна трева, която ги разделяше, и се свлече в обятията му, безспирно мълвейки името му, докато то не зазвуча ведно с ударите на сърцето й.

— Ти си голямо изпитание за мен, жено — тихо рече той, обхващайки раменете й с длани.

Тя вдигна поглед и срещна очите му, непоколебими и искрени, излъчващи доброта и сила в едно. Магнъс вдигна ръка и прокара показалец по устните й, сякаш беше слепец, очертаващ своята територия. После сведе глава и я целуна.

Софрония срамежливо откликна, като че ли беше младо неопитно момиче. Той я бе накарал отново да се почувства чиста и невинна.

Магнъс я привлече по-близо, целувката му стана по-настойчива, но вместо да изпита страх, тя се наслаждаваше на страстта му. Този мъж, този добър човек беше неин завинаги. Той беше много по-важен от къщата в Чарлстън, от копринените рокли, от всички богатства на света.

Когато двамата най-сетне се откъснаха един от друг, Софрония съзря сълзи в очите му. Този силен, корав мъж, който хладнокръвно заплашваше да взриви фосфатна мина, сега беше нежен и кротък като агънце.

— Ти си истинско бедствие, жено, причини ми много тревоги — промърмори той с дрезгав глас. — След като се оженим, няма да търпя повече глупости.

— Нима ще се оженим, Магнъс? — дръзко попита палавницата, сетне обхвана главата му с дългите си тънки пръсти и отново го придърпа за дълга и страстна целувка.

— О, да, съкровище мое — отвърна той, когато най-после смогна да си поеме дъх. — Със сигурност ще се оженим.