Сюзън Елизабет Филипс
Дива роза (5)

4

— Наистина ли искате да ми кажете, че в цялата околност няма нито един човек, който да се съгласи да поеме настойничеството над госпожица Уестън? Дори ако плащам разходите й?

Кейн изучаваше преподобния Ролинс Еймс Когдел от Ръдърфорд, Южна Каролина, който на свой ред също го изучаваше.

— Трябва да разберете, господин Кейн. Всички ние познаваме Катрин Луиз много преди вас.

Ролинс Когдел се молеше Господ да му прости задоволството, което изпитваше, задето проваляше плановете на този янки. Героят от Мисионари Ридж, как ли пък не! Колко унизително беше да бъде принуден да общува с подобен човек. Но какво друго можеше да стори? Напоследък сините униформи на окупационните войски бяха плъзнали навсякъде и дори божият служител трябваше да внимава да не ги обиди.

На прага се появи съпругата му Мери с чиния, в която се мъдреха четири миниатюрни сандвича, намазани отгоре с тънък слой конфитюр от ягоди.

— Да не преча?

— Не, не. Влизай, скъпа. Господин Кейн, съпругата ми е донесла истинско лакомство, специално за вас. Тя се слави със своя ягодов конфитюр.

Конфитюрът беше изстърган от дъното на последния буркан, който Мери бе сварила преди две пролети, когато все още имаше захар, а филийките бяха отрязани от хляба, който трябваше да им стигне до края на седмицата. При все това Ролинс беше доволен, че тя черпеше неканения гост. Той по-скоро би умрял от глад, отколкото да позволи този човек да разбере колко бедни бяха всички.

— За мен не, мила моя. Не искам да си развалям апетита за вечерята. Моля ви, господин Кейн, вземете си два.

Противно на мнението на преподобния Когдел, Кейн не беше толкова тъп. Тутакси му стана ясно каква жертва му се принасяше върху нащърбената порцеланова чиния със сини рисунки в китайски стил. Той взе един сандвич, въпреки че това беше последното, което желаеше, и направи очакваните комплименти. Дяволите да ги вземат всички южняци! Шестстотин хиляди човешки живота бяха погубени заради надменната им гордост.

Кейн вярваше, че гордостта им бе продукт на робовладелската система. Плантаторите бяха живели като всемогъщи крале в изолираните си плантации, където имаха пълна и безгранична власт над стотиците роби. Осъзнаването на тази власт бе породило ужасното им самомнение и високомерието. Те смятаха, че са едва ли не господари на света, и поражението ни най-малко не бе променило същността им. Едно южняшко семейство можеше да гладува, но щеше да предложи угощение на своя гост, дори да го презираше.

Преподобният Когдел се извърна към съпругата си.

— Заповядай, седни, мила моя. Може би ще успееш да ни помогнеш. Господин Кейн е изправен пред един проблем.

Жената се отпусна на близкия стол и заслуша, докато той подробно описваше връзката между Кейн и Роузмари Уестън и желанието на госта им да прехвърли на някой друг настойничеството върху Кит. Когато свещеникът свърши, Мери поклати глава.

— Боя се, че това, което искате, е невъзможно, господин Кейн. Има много семейства, които щяха да бъдат щастливи да приемат Катрин Луиз в детските й години. Но вече е прекалено късно за това. Мили боже, та тя вече е на осемнайсет!

— Едва ли може да се нарече Матусал^[1] — отбеляза Кейн сухо.

— Стандартите на поведение в Южна Каролина се отличават от тези на север — кротко възрази домакинята. — Момичетата от добрите семейства още раждането си се възпитават в изтънчените традиции на истинските южняшки дами. Не само че Катрин Луиз никога не е показвала склонност да следва тези традиции, но и винаги им се е надсмивала. Семействата от нашата общност ще бъдат загрижени заради влиянието, което Катрин би могла да окаже върху дъщерите им.

Сърцето на Кейн трепна от състрадание към Кит. Сигурно никак не й е било лесно да расте с мащеха, която я е ненавиждала, баща, който я е пренебрегвал, заобиколена от хора, които не са я одобрявали.

— Нима в този град няма нито един човек, който да изпитва поне малко привързаност към нея?

Малките ръце на Мери потрепериха в скута й.

— Милостиви боже, господин Кейн, вие не ме разбрахте. Всички ние сме дълбоко привързани към нея и много я обичаме. Катрин Луиз е великодушно и добро създание. Благодарение на ловните й умения се изхранват най-бедните семейства и тя винаги съумява да повдигне духа ни и да ни вдъхне смелост. Ала това не променя факта, че поведението й излиза извън дори най-либералните граници на поведение.

Кейн бе играл прекалено много покер в живота си, за да знае кога е победен. Уилард Ритър му бе дал препоръчителни писма до четири семейства в Ръдърфорд и всички до едно бяха отхвърлили предложението му. Той дояде проклетия сандвич с конфитюр и си тръгна.

* * *

Докато препускаше обратно към „Възкръснала слава“ върху кокалестата кобила, която бе наел от една конюшня в Чарлстън, той бе принуден да признае неприятната истина. Независимо дали му харесваше, или не, трябваше да остане настойник на Кит.

Къщата на плантацията изникна пред погледа му. Беше красива двуетажна тухлена постройка с хоросанова замазка, разположена в края на виеща се, обрасла с бурени и храсталаци алея. Въпреки запуснатия вид, олющената боя и счупените капаци, сградата изглеждаше доста солидна. Боята на стените бе избеляла до топъл кремав нюанс, а отдолу прозираха тухли и хоросан. Високи вечнозелени дъбове, покрити с испански мъх, се извисяваха около четирите стени на къщата, а короните им бяха надвиснали като зелен балдахин над керемидения й покрив. Азалии, сарсапарила и бодлива зеленика надничаха от буренясалите лехи, а високата трева в предния двор бе посипана с восъчните листа на магнолиите.

Но не къщата бе привлякла интереса на Кейн, когато пристигна преди два дни. Вместо това той бе прекарал следобеда в оглеждане на руините на изгорелите стопански постройки, изпотрошените селскостопански машини и ръждясалите инструменти. Обиколи пустите полета, като от време на време се спираше, за да загребе шепа от плодородната почва. Тя се плъзгаше между пръстите му като топла коприна. Отново се замисли за Ню Йорк и за живота си там, който бе започнал да го задушава.

Кейн подаде поводите на Илай, прегърбен старец и бивш роб, който го бе посрещнал с насочена пушка, когато пристигна във „Възкръснала слава“.

— Нито крачка повече! — го бе предупредил старецът. — Госпожица Кит ми заповяда да застрелям всеки, който стъпи в плантацията.

— Крайно време е някой здравата да нашари задника на госпожица Кит — бе отвърнал Кейн, без да споменава, че вече бе свършил тази работа.

— Имате право — охотно се бе съгласил чернокожият, — обаче това не пречи да ви гръмна, ако приближите още.

Кейн можеше лесно да обезоръжи стареца, но имаше нужда от неговата подкрепа, затова отдели време да му обясни връзката си с Кит и Роузмари Уестън. Когато Илай разбра, че Кейн не беше един от онези презрени предатели, които слугуваха на северняците и грабеха каквото им попадне, бе свалил пушката и го бе приветствал във „Възкръснала слава“.

В средата къщата бе извита в изящна дъга. Кейн пристъпи в широкото централно преддверие, построено така, че да пропуска хладния бриз. От него се влизаше в салоните, музикалната стая и библиотеката. Всичко бе занемарено и потънало в прах. В трапезарията имаше красива маса от тиково дърво, по която личаха пресни следи от остър предмет. Войските на Шърман я бяха изнесли навън и я бяха използвали да колят останалите в плантацията животни.

Кейн усети уханието на пържено пиле. Илай не можеше да готви, а доколкото му бе известно, в къщата нямаше никой друг. Освободените роби, подмамени от обещанието за четиридесет акра и муле, бяха тръгнали след Съюзническата армия. Зачуди се дали мистериозната Софрония не се бе завърнала. Илай на няколко пъти бе споменал готвачката на „Възкръснала слава“, но Кейн все още не я беше видял.

— Добър вечер, майоре.

Кейн се закова на място, когато дребна, добре позната фигура се появи в дъното на коридора. От устата му се изля порой от ругатни.

Кит нервно стискаше юмруци. Нямаше да го приближи, докато не изпуснеше парата и не свикнеше с появата й.

Девойката бе напуснала къщата му в Ню Йорк по същия начин, както бе влязла. Прескачайки задната стена. Бе взела вързопа си, заедно с книгата за живота на Луи XV, вдъхновила я за отчаяния план, който бе измислила в деня след заминаването на Кейн.

Сега лепна върху лицето си такава широка усмивка, че чак страните я заболяха.

— Сигурна съм, че сте гладен, майоре — учтиво заговори. — Приготвила съм пържено пиле и топли бисквити със сметана, които само чакат някой с вълчи апетит. Дори съм изтъркала масата в трапезарията, за да можем да хапнем там. Е, малко е надраскана, но е оригинален „Шератон“^[2]. Някога чували ли сте за Шератон, майоре? Той е бил англичанин и освен това баптист. Това не ви ли се струва странно? Струва ми се, че само южняците би трябвало да са баптисти. Аз…

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Тя знаеше, че той ще се ядоса, но се бе надявала да не се разбеснее чак толкова. Честно, не бе сигурна, че ще има сили да понесе гнева му. Бе изтърпяла уморителното пътуване обратно до Чарлстън, безкрайното дълго клатушкане във фургона, а последните петнайсет мили измина пеша, вследствие на което се сдоби с пришки и слънчево изгаряне. Похарчи последните си пари, за да купи продукти за вечерята. Изкъпа се в кухнята и се преоблече в чиста риза и бричове, за да не мирише. Беше удивена да открие, че й харесва да бъде чиста, дори да й се налага да вижда голите си гърди.

А сега бе готова дори да кокетничи като типичните южняшки красавици, въпреки че само при мисълта й се повдигаше.

— Приготвям ви вечеря, майоре — едва ли не измърка тя. — Това правя.

Той стисна зъби.

— Не. Приготвяш се да умреш. Защото смятам да те убия!

Кит не взе думите му за чиста монета, но и не можеше съвсем да отрече, че съмненията не я загризаха.

— Я не ми крещи! — заряза тя дамските преструвки. — И ти би направил същото!

— Какви ги говориш?

— На мое място и ти не би останал в Ню Йорк, докато някой се кани да ти отнеме единственото, което ти е скъпо! Нямаше да седиш в разкошната си спалня, да четеш книги и да пробваш грозни рокли, докато всичко ти се изплъзва. Щеше да си довлечеш задника в Южна Каролина колкото можеш по-бързо, също като мен. И тогава щеше да направиш всичко, което е по силите ти, за да запазиш това, което е твое!

— Май разбрах какво си намислила.

С две големи крачки той скъси разстоянието помежду им. Преди Кит да успее да отскочи, ръцете му зашариха по тялото й.

— Престани!

— Не и докато не те обезоръжа.

Тя ахна, когато пръстите му докоснаха гърдите й. Сякаш я прониза мълния, но на него, изглежда, изобщо не му направи впечатление. Продължи към талията и бедрата й.

— Престани!

Кейн намери ножа, привързан към прасеца й.

— Възнамеряваше да го използваш, когато заспя?

— Щом нямах куража да те убия с револвера, едва ли щях да го направя с ножа, нали?

— Предполагам, че го носиш, за да отваряш консерви?

— Ти ми взе револвера. Не можех да пътувам без никаква защита.

— Разбирам. — Той остави ножа по-далече от нея. — След като не смяташ да ме убиеш, какво си намислила?

Нещата не се развиваха така, както Кит бе очаквала. Искаше да му каже да престане да се извисява застрашително над нея, но не беше чак такава глупачка, че да го предизвиква.

— Защо първо не вечеряме, а след това да ти кажа? Тук и без това трудно се намира храна. Няма смисъл да оставяме всичко да изстине.

Кейн се замисли за миг.

— Добре, ще хапнем. Но след това сериозно ще си поговорим.

Девойката забърза към кухнята.

— Вечерята ще е на масата след минута.

Кейн би трябвало веднага да я подложи на разпит, но беше гладен, по дяволите! Не бе вкусвал свястна храна, откакто бе напуснал Ню Йорк.

Прибра ножа, сетне отиде в трапезарията. Кит се появи с поднос с пържено пиле и го остави на масата, а той най-после забеляза нещо, което до този момент му бе убягнало. Всичко, от късо подстриганата коса до карираната риза с откъснато копче на врата и тъмнокафявите бричове, които висяха свободно около слабите й бедра, беше чисто. Дори лицето й сияеше като нова монета. Не си бе представял, че нещо може да я накара доброволно да се изкъпе. Очевидно беше готова на драстични мерки, за да му угоди и да го умилостиви.

Не че щеше да постигне някакъв успех. Все още не можеше да повярва, че бе предприела такова дълго пътуване съвсем сама. Но всъщност защо не? Изглежда думи като „предпазливост“ и „благоразумие“ й бяха напълно непонятни.

— Сядай и яж, майоре. Надявам се, че си гладен.

Кейн трябваше да признае, че храната беше великолепна. Пилето беше със златиста коричка, а когато разчупи бисквитата, от нея се вдигна апетитна пара. Дори салатата от глухарчета бе много вкусна.

Когато се наяде до насита, младият мъж със задоволство се облегна назад на стола.

— Не вярвам, че си приготвила сама всичко това.

— Разбира се, че сама го приготвих. Софрония щеше да ми помогне, но тя не е тук.

— Софрония е готвачката?

— Да, освен това тя се грижеше за мен, докато растях.

— Май не е свършила много добра работа.

Виолетовите й очи се присвиха.

— Аз също бих могла да кажа едно-две неща за твоето възпитание.

Храната го бе размекнала, затова този път дързостта й не го накара да кипне.

— Всичко беше много вкусно.

Кит стана да донесе бутилката с коняк, която бе оставила по-рано върху бюфета.

— Роузмари я скри, преди да дойдат янките. Помислих, че може би ще искаш да пийнеш една чашка, за да отпразнуваме пристигането ти във „Възкръснала слава“.

— Напълно в стила на майка ми… да се погрижи много по-добре за алкохола, отколкото за заварената си дъщеря. — Кейн взе бутилката и се зае да отпушва тапата. — Как плантацията е получила името си „Възкръснала слава“? Доста е необичайно.

— Станало е малко след като дядо ми построил къщата. — Кит се облегна на бюфета. — На прага му се появил баптистки свещеник и помолил за малко храна. Въпреки че била заклета методистка, баба ми го нахранила, те се разговорили и когато разбрал, че плантацията все още няма име, той казал, че би трябвало да я нарекат „Възкръснала слава“, защото след няколко дни бил Великден. Те го послушали и оттогава носи това име.

— Разбирам. — Той извади парченце корк от чашата си. — Мисля, че е време да ми кажеш какво правиш тук.

Стомахът й се сви на топка. Тя го наблюдаваше как отпива от течността, без да откъсва очи от нея. Този мъж нищо не пропускаше.

Девойката пристъпи към отворената врата, водеща от трапезарията в буренясалата градина. Навън беше тъмно и тихо и тя усещаше аромата на орловите нокти, носен от нощния бриз. Колко много обичаше всичко това! Дърветата и потоците, гледките и уханията. Но най-много обичаше ширналите се полета, побелели от памуковите стъбла, полюшващи се на вятъра. Много скоро всичко отново щеше да бъде както преди.

Бавно се извърна към него. Всичко зависеше от следващите няколко минути и тя нямаше право на грешки.

— Дойдох тук, за да ти направя предложение, майоре.

— Излязох в оставка. Защо не ме наричаш просто Барън?

— Ако нямаш нищо против, предпочитам да продължа да те наричам „майоре“.

— Предполагам, че е по-добре от другите имена, с които си ме наричала.

Той отново се облегна назад на стола. За разлика от истинските джентълмени южняци, не носеше вратовръзка на масата и яката на ризата му бе отворена. Кит неволно се зазяпа в мускулестата му шия. С усилие на волята се застави да отмести поглед.

— Давай, кажи ми твоето предложение.

— Ами… — Тя се опита да поеме глътка въздух. — Както можеш да се досетиш, твоята част от сделката ще бъде да запазиш „Възкръснала слава“, докато имам възможност да я откупя.

— Досетих се.

— Няма завинаги да си принуден да останеш тук — побърза да добави тя. — Само пет години, докато получа парите от моя попечителски фонд.

Той внимателно я изучаваше. Кит прехапа долната си устна. Следваше най-трудната част.

— Осъзнавам, че очакваш нещо в замяна.

— Разбира се.

Ненавиждаше веселите искрици, танцуващи в очите му.

— Това, което искам да ти предложа, е малко необичайно. Но ако добре помислиш, ще видиш, че е съвсем справедливо.

— Продължавай.

Момичето стисна очи, пое дълбоко въздух и го изтърси:

— Предлагам да ти стана любовница.

Кейн се задави.

Кит избъбри останалото на един дъх:

— Знам, че сигурно доста те изненадах, но дори ти трябва да признаеш, че съм далеч по-добра компания от всички онези жалки подобия на жени в Ню Йорк. Не се кискам и не пърхам с мигли. Не бих могла да флиртувам, дори и да исках, и със сигурност никога няма да ме чуеш да дърдоря за мопсове. А най-хубавото е, че няма защо да се притесняваш за всички онези балове и скучни вечери, които повечето жени харесват. Вместо това можем да прекарваме времето си в лов, риболов и езда. Наистина можем страхотно да се забавляваме.

Кейн избухна в гръмогласен смях.

Кит изпита горещо желание да докопа ножа, който й бе отнел.

— Имаш ли нещо против да ми обясниш какво е толкова дяволски смешно?

Той най-сетне успя да се овладее. Остави чашата и се надигна от стола.

— Кит, знаеш ли защо мъжете имат любовници?

— Разбира се, че знам. Прочетох книгата за живота на Луи XV.

Той недоумяващо я изгледа.

— Мадам Дьо Помпадур — поясни тя. — Била е любовница на Луи XV. Идеята ми хрумна, когато прочетох за нея.

Не му каза, че освен това мадам Дьо Помпадур е била най-влиятелната жена във Франция. Надарена с изключителен ум и лукавство, тя успяла да властва не само над краля, но и над цялата страна. Ако беше любовница на майора, Кит със сигурност щеше да съумее да направлява съдбата на „Възкръснала слава“. А и нямаше какво друго да му предложи освен себе си.

Кейн понечи да каже нещо, спря, поклати глава и накрая пресуши остатъка от коняка. Когато свърши, имаше вид, сякаш отново щеше да се разбеснее.

— Да бъдеш любовница на един мъж, включва много повече неща от лов и риболов. Имаш ли някаква представа за какво ти говоря?

Девойката усети как лицето й пламва. Това беше частта, за която не се бе замислила, а и в книгата не се обясняваше.

Бидейки отраснала в плантация, тя знаеше основните факти за размножаването на животните, но те също й навяваха доста въпроси, на които Софрония бе отказала да отговори. Кит предполагаше, че няма понятие за всички подробности, но знаеше достатъчно, за да разбере, че целият процес е отвратителен. При все това се налагаше да бъде част от сделката. Поради някаква причина чифтосването беше по-важно за мъжете, а от жените се очакваше да го приемат, макар че не можеше да си представи как госпожа Когдел позволяваше на преподобния да се покатери върху гърба й, както правеха жребците с кобилите.

— Знам за какво говориш. Готова съм да ти позволя да се чифтосваш с мен — промърмори девойката. — Макар че всичко това ще ми е противно!

Кейн отново прихна, после изражението му помрачня, сякаш се чудеше дали да не й хвърли още един бой. Извади от джоба си пура с подрязани краища и излезе в градината, за да я запали.

Тя го последва отвън и го завари да стои до старата ръждясала пейка, зареял поглед към овощната градина. Изчака го да каже нещо. Когато той не го стори, попита:

— Е, какво ще кажеш?

— Това е най-нелепото нещо, което някога съм чувал.

Огънчето от пурата му хвърляше трепкаща светлина върху лицето му и в гърдите й се надигна паника. Това беше единственият й шанс да запази „Възкръснала слава“. Трябваше да го убеди.

— Защо да е нелепо?

— Защото е.

— Кажи ми защо!

— Аз съм ти доведен брат.

— Да си мой доведен брат, не означава нищо! Ние не сме кръвни роднини.

— Освен това съм твой настойник. Не успях да намеря нито един човек в цялата тази област, който да ме отърве от тази отговорност, и съдейки по днешното ти поведение, изобщо не съм изненадан.

— Ще се държа по-добре! Пък и наистина съм отличен стрелец. На масата ти ще има всичкото месо, което ти се дояде.

Последното й заявление го накара отново да избухне в ругатни.

— Мъжете не търсят някой, който да им слага месо на масата, когато си избират любовница, по дяволите! Те искат жена, която изглежда, държи се и мирише като жена!

— Ама аз мириша наистина добре! Хайде! Помириши ме!

Тя вдигна ръка, за да може той да се увери, но Кейн изобщо не й обърна внимание, а продължи да беснее.

— Те искат жена, която знае как да се усмихва, да говори приятни неща и да се люби. А това напълно те изключва!

Кит преглътна и последната си капчица гордост.

— Бих могла да се науча.

— О, за бога! — Той закрачи към другия край на обраслата с трева чакълена пътека. — Вече реших.

— Моля те! Недей…

— Няма да продам „Възкръснала слава“.

— Няма да продадеш… — Кит направо се задъха, а после я заля огромна вълна на щастие. — О, майоре! Това е… това е най-прекрасното нещо, което съм чувала!

— По-кротко. Има едно условие.

Кит тутакси настръхна и лошо предчувствие прободе сърцето й.

— Никакви условия! Не ни трябват никакви условия.

Той пристъпи в кехлибареното езеро от светлина, струяща откъм трапезарията.

— Ти трябва да се върнеш в Ню Йорк и да постъпиш в училище.

— Училище! — потресе се Кит. — Аз съм на осемнайсет! Прекалено съм голяма за училище! Освен това вече съм се самообразовала.

— Не става дума за такова училище. А за девически пансион. Място, където те обучават на благопристойно поведение, етикет и всички онези женски умения, за които нямаш капка понятие.

— Девически пансион? — Кит беше ужасена. — Това е най-тъпото, най-инфантилното… — Видя буреносните облаци, които засенчиха лицето му, и тутакси смени тактиката. — Позволи ми да остана тук. Моля те! Няма да ти се пречкам и няма да ти създавам неприятности. Кълна се в Бога! Ще спя в колибата и ти дори няма да забележиш, че съм наоколо. Мога да ти бъда много полезна за всякакви неща. Никой не познава тази плантация по-добре от мен. Моля те, позволи ми да остана.

— Ще направиш това, което ти казвам.

— Не, аз…

— Ако не ми съдействаш, ще продам „Възкръснала слава“ толкова бързо, че дори няма да се усетиш. И тогава няма да имаш никаква надежда да си я върнеш.

На Кит й прилоша. Омразата й към него се стегна в корав възел.

— Колко… колко дълго трябва да остана в този пансион?

— Докато се научиш да се държиш като дама, така че предполагам, че всичко зависи от теб.

— Ти можеш да ме държиш там завинаги.

— Добре. Нека да кажем три години.

— Това е прекалено дълго. Дотогава ще съм на двайсет и една.

— Имаш много да учиш. Приемаш или отказваш.

Тя го изгледа горчиво.

— И после какво ще стане? Ще мога ли да откупя „Възкръснала слава“ от теб с парите от фонда?

— Ще го обсъдим, когато му дойде времето.

Той притежаваше властта да я държи далече от „Възкръснала слава“ в продължение на години, прокудена от всичко, което обичаше. Кит се завъртя на пети и се втурна в трапезарията. Припомни си как се бе унизила, като му предложи да му стане любовница, и омразата я задави. Когато изгнанието й приключеше и си върнеше „Възкръснала слава“, той щеше да си плати за това.

— Какво реши, Кит? — попита мръсникът зад гърба й.

— Ти не ми оставяш голям избор, нали, янки? — едва събра сили да изрече тя.

— Така, така, така — разнесе се откъм коридора гърлен и съблазнителен женски глас — Гледай ти кого е довело моето момиче от Ню Йорк!

— Софрония! — извика Кит и тичешком се хвърли в обятията на жената, стояща на прага. — Къде беше?

— В Ръдърфорд. Джаксън Бейкър се разболя.

Кейн смаяно се втренчи в новодошлата. Значи това беше Софрония. Не си я бе представял такава. Мислеше, че е много по-стара, но жената пред него беше малко над двайсетте и най-екзотичната красавица, която някога бе виждал. Слаба и стройна, тя се извисяваше над Кит. Имаше високи, изваяни скули, бледокарамелена кожа и леко скосени златисти очи, които бавно се повдигнаха към него, докато той я изучаваше.

Погледите им се срещнаха и задържаха над главата на Кит. Софрония се освободи от прегръдката на момичето и се запъти към него с ленива, чувствена походка, която караше обикновената й памучна рокля да изглежда като най-фина коприна. Когато стигна до него, тя спря и подаде тясната си длан.

— Добре дошъл във „Възкръснала слава“, господарю.

* * *

През целия път във влака, който ги отвеждаше обратно на север, Софрония се държа отвратително. Постоянно засипваше Кейн с „да, сър“ и „не, сър“ и винаги заставаше на негова страна против Кит.

— Това е, защото той е прав — заяви Софрония, когато Кит й поиска сметка за безобразното поведение. — Време е да започнеш да се държиш като жена, каквато си родена да бъдеш.

— А на теб ти е време да си спомниш на чия страна се предполага, че трябва да бъдеш.

Софрония и Кит се обичаха една друга повече от всичко на света, независимо че едната беше черна, а другата — бяла. Което не означаваше, че не се караха. И тези караници станаха все по-разгорещени, колкото повече приближаваха Ню Йорк.

От мига, в който Магнъс зърна Софрония, започна да върви като замаян, сякаш бе цапардосан с нещо по-тежко по главата, а госпожа Саймънс не спираше да превъзнася достойнствата на Софрония. След три дни на Кит й бе втръснало до смърт от всичко това. А после лошото й настроение се вкисна още повече.

— Приличам на пълна идиотка!

Сиво-кафявата филцова шапка стоеше като сплескана сосиера върху рошавата коса на Кит. Жакетът й с цвят охра беше от качествен плат, но й беше прекалено широк в раменете, а грозната кафява рокля от шевиот се влачеше по килима. Имаше вид, сякаш се бе намъкнала в дрехите на старата си неомъжена леля.

Софрония разпери дългите си тънки пръсти върху хълбоците.

— А ти какво очакваше? Казах ти, че дрехите, които е купила госпожа Саймънс, са ти прекалено големи, но ти не ми обърна никакво внимание. Ако питаш мен, точно това заслужаваш, задето се мислиш за по-умна от всички останали.

— Не е нужно да вириш нос и да се държиш като кралица само защото си с три години по-голяма от мен и сме в Ню Йорк.

Изящните ноздри на Софрония потръпнаха.

— Въобразяваш си, че можеш да ми говориш каквото ти хрумне. Е, аз вече не съм твоя робиня, Кит Уестън. Разбра ли? Не ти принадлежа. Не принадлежа на никого, освен на Бога!

Кит не желаеше да наранява чувствата на Софрония, но понякога приятелката й можеше да бъде много вироглава.

— Ама ти никога не показваш и най-малка благодарност. Аз те научих да смяташ. Научих те да четеш и пишеш, въпреки че беше забранено. Скрих те от Джеси Овъртърф онзи нощ, когато искаше да те завлече в леглото си. А сега при всеки удобен случай вземаш страната на този янки!

— Точно ти не ми говори за благодарност. Колко години се стараех да те държа по-далече от очите на госпожа Уестън! И всеки път когато тя те заловеше и те заключеше в килера, аз бях тази, която те освобождаваше, и получавах камшик за това! Така че не желая да слушам нищо за благодарност. Ти си като примка около шията ми! Задушаваш ме! Изсмукваш живеца ми! Ако не беше заради теб…

Софрония рязко млъкна, когато чу стъпки да се приближават към вратата. Госпожа Саймънс се появи на прага и обяви, че Кейн чака Кит долу, за да я отведе в училището, което бе избрал.

И изведнъж двете противнички се озоваха в прегръдките си. Накрая Кит се отскубна и се отправи към вратата.

— Пази се. Чуваш ли? — прошепна.

— И ти се грижи за себе си в онова модерно училище! — прошепна й на свой ред Софрония.

— Ще се грижа.

Очите на Софрония се замъглиха от сълзите.

— Преди да се усетиш, отново ще бъдем заедно!