Сюзън Елизабет Филипс
Дива роза (11)

10

Когато на следващия ден Кит се спусна по стълбището, всички мускули я боляха. Днес, за разлика от вчерашните бричове, беше облечена в скромна рокля от бледолилав муселин, а върху раменете й бе наметнат бял шал от фина дантела. От пръстите й висеше широкопола сламена шапка с лилави панделки.

Госпожица Доли я очакваше до входната врата.

— Каква прелестна картинка! Само закопчай копчето на ръкавицата, скъпа, и си оправи полите.

Кит се подчини с усмивка.

— Вие също изглеждате прекрасно.

— Ами благодаря ти, мила. Опитвам се да се поддържам, но вече не е толкова лесно, както някога. Знаеш, не съм млада като теб. Но я погледни себе си! Нито един джентълмен няма да може да се отдаде на благочестиви молитви, докато седиш в църквата като великденски бонбон, просещ да бъде схрускан!

— Огладнявам само като я гледам — разнесе се ленив глас зад тях.

Кит изпусна лилавите панделки, които се опитваше да завърже под брадичката.

Кейн се бе облегнал на рамката на вратата на библиотеката. Беше облечен в перленосив сюртук, с черен панталон и черна жилетка. Тъмночервената вратовръзка на фино райе елегантно се открояваше върху бялата риза.

Кит измери официалните му одежди с присвити очи.

— Къде отиваш?

— В църквата, разбира се.

— Църквата! Ние не сме те канили да идваш с нас в църквата!

Ръката на госпожица Доли се стрелна към гърлото й.

— Катрин Луиз Уестън! Потресена съм! Какво си мислиш, като си позволяваш да говориш толкова грубо и невъзпитано с генерала? Аз го помолих да ни придружи. Моля ви да й простите, генерале! Вчера е прекарала прекалено дълго време върху седлото и когато тази сутрин стана от леглото, едва можеше да ходи. Това я е направило раздразнителна.

— Напълно разбирам — увери я Кейн, макар че веселите искрици в очите му подлагаха на съмнение съчувствения му тон.

Кит задърпа непохватно панделките на шапката.

— Не съм раздразнителна — промърмори.

Под насмешливия му поглед палците й сякаш се бяха вкочанили и тя не съумяваше да завърже панделките.

— Може би не е зле да й помогнете, госпожице Калхун, преди да е скъсала панделките — ехидно подхвърли той.

— Разбира се, генерале. — Госпожица Доли неодобрително цъкна с език. — Ето, скъпа. Повдигни брадичка и остави на мен.

Кит бе принудена да приеме помощта на придружителката си, докато Кейн развеселено наблюдаваше сценката. Най-накрая, след като панделките бяха надлежно завързани, тримата излязоха през вратата и се отправиха към каретата.

Кит изчака, докато кавалерът им помогна на госпожица Доли да се качи, след което просъска през зъби:

— Обзалагам се, че откакто си тук, днес за пръв път ще стъпиш в църквата! Защо не си останеш у дома?

— Няма начин. За нищо на света не бих пропуснал срещата ти с почтените граждани на Ръдърфорд след толкова дълга раздяла.

* * *

Отче наш, който си на Небето…

Искрящите слънчеви лъчи се процеждаха през витражните прозорци и падаха върху сведените глави на паството. В Ръдърфорд и досега говореха за чудото, което бе извършил Бог, спасявайки тези великолепни стъклописи от сатаната Уилям Текумзе Шърман.

Кит се чувстваше неудобно в модния си лилав тоалет сред избелелите рокли и предвоенните бонета на другите жени. Искаше да се представи в най-добрата си светлина, но не бе съобразила колко бедни са всички наоколо. Повече нямаше да го забрави.

Изведнъж се замисли за своята истинска църква, обикновената, скована от дъски постройка, недалече от „Възкръснала слава“, която беше духовен дом за робите от околните плантации. Гарет и Роузмари не желаеха ежеседмично да пътуват до църквата на бялата общност в Ръдърфорд, затова Софрония всяка неделя вземаше Кит със себе си. И макар че по онова време самата Софрония също беше още дете, всячески се стараеше Кит да чуе словото Божие.

Кит обичаше тази църква и сега неволно сравняваше приспивната служба с изпълненото с радост преклонение пред Бога в своето детство. В момента Софрония сигурно беше там, заедно с Магнъс и останалите обитатели на плантацията.

Срещата на Кит с Магнъс не беше особено топла. Макар че той, изглежда, се зарадва да я види, някогашната непринуденост помежду им бе изчезнала. Сега тя беше бяла, вече зряла жена, а той беше чернокож.

Пред носа й лениво кръжеше досадна муха и Кит скришом погледна към Кейн. Цялото му внимание бе насочено към амвона, а изражението на лицето му, както винаги, беше неразгадаемо. Слава богу, че госпожица Доли седеше помежду им. Близостта му щеше да провали цялата й сутрин.

От другата страна на пътеката седеше мъж, чието внимание не беше толкова съсредоточено в амвона. Кит се усмихна чаровно на Брандън Парсел, сетне наклони глава, така че периферията на сламената шапка да закрие лицето й. Преди да напусне църквата, трябваше на всяка цена да намери удобен случай да поговори с него. Разполагаше само с един месец и не биваше да губи дори ден от него.

Службата завърши и енориашите тутакси я обградиха, нетърпеливи да поговорят с нея. Бяха чули, че девическото училище в Ню Йорк я бе превърнало от мъжкарана в млада дама, и искаха да се уверят с очите си в това изумително превъплъщение.

— Кит Уестън, виж се само…

— Истинска дама, няма спор.

— Свети небеса, дори собственият ти баща не би те познал!

Докато я поздравяваха, една дилема чоплеше съзнанието на тези добри християни — налагаше се да поздравят настойника й янки, човека, който влиятелните семейства на Ръдърфорд толкова старателно бяха избягвали досега.

Бавно, първо един, а после други от насъбралото се множество му кимнаха. Един от мъжете се поинтересува от памуковите насаждения във „Възкръснала слава“. Дела Дибс му благодари за дарението му за Библейското дружество. Клемънт Джейк го попита за мнението му дали скоро ще завали. Разговорите бяха сдържани, но посланието беше ясно. Време беше бариерите, издигнати между местното общество и Барън Кейн, да бъдат разрушени.

Кит знаеше, че по-късно всички щяха да се уверяват един друг, че са благоволили да общуват с него единствено заради нея. Ала тя подозираше, че са се зарадвали на възможността да го привлекат в своя кръг, дори само защото това щеше да им даде нова и интересна тема за разговор. На никому и през ум не му мина мисълта, че Кейн може би не желаеше да става част от въпросния кръг.

Малко встрани стоеше една жена, около която витаеше атмосфера на особена изисканост, отличаваща я от останалите, и наблюдаваше случващото се с лека усмивка. Значи това беше прословутият Барън Кейн… Самата тя беше новодошла в общността и едва от три месеца живееше в голяма тухлена къща в Ръдърфорд, но беше чувала за новия собственик на „Възкръснала слава“. Ала нищо от чутото не я бе подготвило за гледката на този мъж от плът и кръв. Погледът й се плъзна по широките рамене и надолу към тесните бедра. Той беше великолепен.

Вероника Гамбъл беше южнячка по рождение, макар и не по дух и убеждения. Родом от Чарлстън, едва осемнайсетгодишна тя се бе омъжила за художника портретист Франсис Гамбъл. През следващите четиринайсет години двамата бяха разделяли времето си между Флоренция, Париж и Виена, където Франсис бе вземал огромни суми за ласкателните портрети на съпругите и децата на аристократите.

Когато предишната зима съпругът й почина, Вероника се оказа добре обезпечена, макар и не богата вдовица. Подчинявайки се на своя прищявка, тя бе решила да се върне в Южна Каролина и да се установи в тухлената къща, която нейният съпруг бе наследил от родителите си. Така щеше да има време да размисли за живота си и да реши какво ще прави по-нататък.

В началото на трийсетте, тя беше ослепителна красавица. Червеникавокестенявата й коса бе прибрана назад и се стелеше на разкошни къдрици по гърба й. Медните им оттенъци подчертаваха цвета на скосените й очи, почти толкова наситенозелени, колкото и модният й жакет. Прекалено пълната устна навярно би изглеждала вулгарна у друга жена, но на Вероника придаваше чувствен и съблазнителен вид.

И макар че всички смятаха Вероника за зашеметяваща хубавица, тънкият й нос беше твърде дълъг, а чертите прекалено остри, за да бъде истинска красавица. Обаче досега нито един мъж не бе забелязал тези недостатъци. Тя притежаваше ум, интелигентност и интригуващото качество да наблюдава околните с лека насмешка, докато очакваше изненадите на живота.

Младата вдовица се отправи към вратите в дъното на църквата, където преподобният Когдел изпращаше енориашите си.

— Ах, госпожо Гамбъл. Колко ми е приятно да ви видя сред нас тази сутрин. Струва ми се, че не познавате госпожица Дортиа Пинкни Калхун. А това е господин Кейн от „Възкръснала слава“. Къде се изгуби Катрин Луиз? Исках да ви запозная и с нея.

Вероника Гамбъл не се интересуваше нито от госпожица Дортиа Калхун, нито от някаква Катрин Луиз. Но определено беше дълбоко заинтригувана от ослепителния мъж, застанал редом с пастора, и тя грациозно склони глава.

— Много съм чувала за вас, господин Кейн. Не знам защо, но очаквах да видя рога.

Преподобният Когдел потръпна, но Кейн се засмя.

— Жалко, че аз нямах такъв късмет и за пръв път чувам за вас.

Вероника го улови под ръка.

— Това лесно може да се поправи.

Кит чу смеха на Кейн, но не се извърна, а насочи вниманието си към Брандън. Днес й изглеждаше още по-привлекателен, отколкото го помнеше, а с падналия върху челото му кестеняв кичур права коса беше направо неустоим.

Беше толкова различен от Кейн. Брандън беше мил и любезен, а Кейн — грубиян. Освен това не се притесняваше, че Брандън ще й се надсмива. Той беше джентълмен южняк до мозъка на костите.

Кит плъзна изучаващ поглед по устните му. Какво би било, ако ги целунеше? Много вълнуващо, бе сигурна в това. И много по-приятно от безочливата атака на Кейн в деня на пристигането й.

Безочлива атака, която не се бе опитала да отблъсне.

— Много често мислех за вас след срещата ни в Ню Йорк — рече Брандън.

— Поласкана съм.

— Бихте ли желали утре да пояздите с мен? Банката затваря в три. След час бих могъл да бъда във „Възкръснала слава“.

Кит го погледна през полуспуснатите мигли, жест, който бе усвоила до съвършенство.

— С удоволствие ще пояздя с вас, господин Парсел.

— В такъв случай, до утре!

Доволна, Кит се извърна с усмивка, за да поздрави неколцината млади мъже, които търпеливо изчакваха реда си, за да поговорят с нея.

Докато те се надпреварваха за вниманието й, тя забеляза Кейн, потънал в разговор с привлекателна жена с червеникавокестенява коса. Нещо в прехласнатия начин, по който непознатата се взираше в него, я подразни. Щеше й се той да погледне към нея, за да я види заобиколена от обожатели. За съжаление, той, изглежда, изобщо не бе забелязал.

Госпожица Доли оживено бъбреше с преподобния Когдел и съпругата му Мери, която беше нейна далечна роднина и я бе препоръчала за компаньонка. Кит видя, че лицата на пастора и съпругата му добиват все по-изумени изражения. Побърза да се извини на джентълмените и забърза към госпожица Доли.

— Готова ли сте да тръгваме, госпожице Доли?

— О, да, скъпа. От години не се бях виждала с преподобния Когдел и скъпата му съпруга Мери. Каква радостна среща, за нещастие, помрачена от последните събития при Бул Рън. О, но това са разговори за възрастни, мила моя. Не бива да тревожиш хубавата си главица.

Кейн навярно бе усетил приближаващата катастрофа, защото тутакси се материализира до повереницата си.

— Госпожице Калхун, каретата ни очаква.

— О, много ви благодаря, генерале… — Госпожица Доли ахна и притисна пръсти към устните си. — Аз… исках да кажа майоре, разбира се. Боже, колко съм глупава! — избъбри достолепната дама и забърза към каретата всред вихрушка от ленти и волани.

Преподобният Когдел и съпругата останаха да зяпат след нея с увиснали ченета.

— Тя мисли, че аз съм генерал Лий, укриващ се във „Възкръснала слава“ — безцеремонно обясни Кейн.

Ролинс Когдел притеснено закърши бледите си тънки пръсти.

— Майор Кейн, Катрин, моля да ме извините. Когато съпругата ми препоръча Доли Калхун за компаньонка, ние нямахме никаква представа… О, господи, от това нищо няма да излезе.

Малките кафяви очи на Мери Когдел бяха пълни с разкаяние.

— Вината е моя. Ние чухме, че тя е в окаяно положение, но нямахме представа, че е малоумна.

Кит отвори уста, за да възрази, но Кейн я изпревари.

— Не е нужно да се тревожите за госпожица Калхун. Тя се чувства много добре във „Възкръснала слава“.

— Но при тези обстоятелства Катрин не може да остане с вас в плантацията — възрази свещеникът. — Доли Калхун едва ли е подходяща компаньонка. А и днес тя разговаря с десетки хора. До следобед всички в околността ще знаят, че не е наред с ума. Така не може. Изобщо не може. Клюките ще бъдат ужасни, господин Кейн. Вие сте прекалено млад…

— Кит е моя повереница — прекъсна го Кейн.

— Въпреки това вие не сте кръвни родственици.

Треперещите пръсти на Мери Когдел стиснаха молитвеника.

— Катрин, ти си една невинна млада жена и аз съм сигурна, че не ти е хрумвало как ще изглежда всичко това в очите на останалите хора. Ти просто не можеш да останеш във „Възкръснала слава“.

— Оценявам загрижеността ви — отвърна Кит, — но прекарах три години далече от дома и нямам намерение да го напусна толкова скоро.

Мери Когдел безпомощно погледна съпруга си.

— Уверявам ви, че госпожица Доли стриктно съблюдава благоприличието — намеси се Кейн за огромна изненада на Кит. — Трябваше да я видите как тази сутрин строго смъмри Кит.

— При все това…

Кейн наклони глава.

— А сега бихте ли ни извинили, преподобни Когдел, госпожо Когдел. Моля ви, не се притеснявайте напразно.

С тези думи той улови Кит под ръка и я поведе към каретата, където ги очакваше госпожица Доли.

Ролинс Когдел и съпругата му наблюдаваха как екипажът потегля.

— Нищо хубаво няма да излезе от това. Очакват ни неприятности — промърмори свещеникът. — Усещам го в костите си.

* * *

Кит чу хрущенето на чакъла и разбра, че Брандън е пристигнал. Тя забърза към високото огледало, за да провери как изглежда. Отсреща я гледаше благопристойна млада жена, облечена в костюм за езда. Днес нямаше никакви момчешки дрехи, нито Изкушение. Налагаше се да се задоволи с дамското седло и бедната Лейди.

Тази сутрин, докато небето все още напомняше на бледорозовата вътрешност на раковина, тя бе препускала из полята на гърба на Изкушение. Дивата освежаваща езда беше толкова различна от разходката, която я очакваше следобед.

Трябваше да признае, че новият й костюм за езда й отиваше, въпреки че никак не й се искаше да го носи. Ушитият от тъмночервен памучен плат, поръбен с черен кант жакет, обгръщаше плътно високата й гръд и подчертаваше тънкия й кръст. Широката пола се диплеше елегантно, а подгъвът бе обточен с тясна черна лента във формата на изящна плетеница.

Тя внимателно се огледа, за да провери дали отнякъде не виси някое незавързано шнурче, или някоя кукичка не стърчи незакопчана. Четирите черни токи отпред на жакета във форма на малки жабки бяха пристегнати, а шапката гордо увенчаваше главата й. Беше черна, дамски вариант на цилиндър, но доста по-ниска, с по-заоблени краища, отзад с тъмночервен воал. Косата й бе прибрана в стегнат кок на тила и тя дори бе лъснала ботушите си.

Доволна от видяното, младата жена грабна камшика за езда и излезе от стаята, напълно забравила за черните ръкавици за езда от мека ярешка кожа, които лежаха в кутията й за ръкавици. Когато стигна до преддверието, чу гласове, идващи отвън. За свой ужас видя Кейн да стои на алеята и да разговаря с Брандън.

Отново бе поразена от контраста между двамата мъже. Кейн беше много по-едър, но не това ги отличаваше. Брандън беше прилично облечен със сако, панталон, зелена вратовръзка, завързана над жилетката, с шапка на главата. Дрехите бяха стари и не толкова модерни, но бяха грижливо изгладени и му стояха много добре.

Колкото до Кейн, той беше гологлав, облечен с отворена на врата риза и чифт изкаляни панталони. Стоеше в непринудена поза, мушнал едната си ръка в джоба, стъпил с мръсния си ботуш върху долното стъпало. Всичко в Брандън подсказваше за култура и възпитание, докато Кейн приличаше на дивак.

Погледът й се задържа върху него малко по-дълго, отколкото се полагаше, преди тя да стисне камшика и да пристъпи напред. Лейди чакаше търпеливо до камъка, на който Кит стъпваше, за да възседне коня. Върху гърба й се виждаше старото дамско седло, което Кит бе открила на тавана.

Кит хладно кимна на Кейн и поздрави Брандън с усмивка. Възхищението в очите му бе доказателство, че усилията, които бе положила за външния си вид, не бяха отишли напразно. От друга страна, Кейн сякаш се забавляваше с някаква своя тайна шега на неин гръб, както много скоро разбра.

— Днес бъди по-внимателна, Кит. Лейди може да бъде доста капризна.

Младата жена ядно стисна зъби.

— Сигурна съм, че двете отлично ще се разберем.

Брандън понечи да й помогне да възседне коня, ала Кейн го изпревари.

— Позволи на мен.

Брандън се извърна с явно недоволство, за да се качи на своя кон, а Кит сложи пръсти върху протегнатата длан на Кейн. Беше силна и стискаше прекалено уверено. След като се настани на седлото, тя сведе поглед и забеляза, че той се взира в тежките, неудобни поли.

— Кой сега е лицемерът? — тихо я попита.

Кит насочи поглед към Брандън и го дари с ослепителна усмивка.

— Е, господин Парсел, няма да яздите прекалено бързо, нали? Толкова дълго бях на север, че сигурно съм забравила да яздя.

Кейн изсумтя и се отдалечи, оставяйки я изпълнена със задоволство, че последната дума е била нейна.

* * *

Брандън предложи да отидат до „Холи Гроув“, някогашния му дом. Докато се движеха в лек тръс по алеята към пътя, Кит забеляза как той скришом оглежда засадените полета, простиращи се от двете им страни. Надяваше се, че спътникът й вече гради планове.

„Холи Гроув“ беше опожарена до основи от същите войници, които бяха пощадили „Възкръснала слава“. Когато се бе завърнал след войната, Брандън бе заварил почернели комини сред каменните руини, обрасли с диви лози и къпинови храсталаци. Не бе успял да плати непосилните данъци върху земята и всичко бе конфискувано. Сега плантацията бе запустяла.

Те слязоха от конете близо до мястото, където някога се намираше бараката за опушване на месо. Брандън завърза конете, после улови ръката на Кит и я поведе към руините на къщата. Докато яздеха, двамата бяха бъбрили оживено, но сега той се умълча. Сърцето й се сви от жал към него.

— Всичко загина — пророни той накрая. — Всичко, в което вярваше Югът. Всичко, за което се бихме.

Кит обходи с поглед разрухата. Ако Роузмари Уестън не беше отвела лейтенанта янки в спалнята си, това щеше да бъде съдбата и на „Възкръснала слава“.

— Янките ни се присмиват — продължи спътникът й. — Те ни се присмиват, защото ние вярваме в рицарството и честта. Ето какво се случва, когато вече няма рицарство, а честта се е превърнала в подигравка. Те заграбват земите ни, налагат толкова високи данъци, че не можем да си купим дори хляб. Радикалната реконструкция на Юга^[1] е Божие проклятие за нас. — Той поклати глава. — Какво сме сторили, че да заслужим такова наказание?

Кит се загледа в двата комина, приличащи на два огромни призрачни пръста.

— Заради робите — чу се да казва. — Ние сме наказани заради това, че държахме човешки същества в робство.

— Глупости! Прекалено дълго сте живели сред янките, Кит. Робството е Божия повеля. Знаете какво пише в Библията.

Тя знаеше. Достатъчно често го бе слушала да се проповядва от амвона на църквата за робите от белите свещеници, изпратени от плантаторите да внушават на чернокожите, че Бог одобрявал робството. Според тях Господ дори бил дал напътствия в Библията за задълженията на робите към техния господар. Кит си спомняше как Софрония седеше до нея по време на службите, скована и бледа, неспособна да свърже чутото с любящия Исус, когото знаеше.

Брандън я хвана под ръка и я поведе обратно по тревясалата пътека, по-далече от къщата. Конете им кротко пасяха на поляната, където ги бяха оставили. Кит пристъпи към дънера на събореното от буря дърво и седна.

— Беше грешка, че те доведох тук — заговори на „ти“ Брандън, когато се приближи до нея.

— Защо?

Той зарея поглед към почернелите комини в далечината.

— Така разликата между нас става по-очевидна.

— Дали? И двамата сме бездомни. Не забравяй — обърна се тя също на „ти“ към него, — че „Възкръснала слава“ не ми принадлежи. Поне засега.

Той изпитателно я изгледа. Тя зачопли парче от кората на дънера.

— Разполагам само с месец и след това Кейн ще ме принуди да се върна обратно в Ню Йорк.

— Не ми харесва идеята да живееш под един и същ покрив с този мъж — заяви Брандън и седна до нея на дънера. — Всички, които днес дойдоха в банката, говореха само за това. Твърдят, че госпожица Доли не била подходяща за компаньонка. Внимавай с Кейн, чу ли? Той не е джентълмен. Аз не го харесвам. Изобщо не го харесвам.

Загрижеността на Брандън стопли сърцето й.

— Не се тревожи. Ще внимавам.

И тогава тя преднамерено повдигна лице към него и леко разтвори устни. Не можеше да позволи тази разходка да завърши, без да го целуне. Тази целувка трябваше да изтрие клеймото на Кейн, оставено върху устните й.

И върху сетивата, прошепна тъничко гласче.

Вярно беше. Целувката на Кейн бе запалила огън в кръвта й и тя искаше да докаже на себе си, че Брандън Парсел може да разгори същия пламък.

Очите му бяха частично засенчени от периферията на филцовата му сива шапка, но тя виждаше как не откъсва жаден поглед от устните й. Зачака го да се приближи, но Брандън не помръдна.

— Искам да ме целунеш — каза Кит накрая.

Той беше шокиран от прямотата й. Тя разбра, когато го видя как се намръщи. Държанието му я ядоса, макар че загрижеността му за репутацията й я трогваше.

Кит протегна ръка и внимателно свали шапката му. Докато я оставяше настрани, забеляза тънката червена линия на челото му, оставена от вътрешната кожена лента.

— Брандън — рече тихо, — имам само месец. Сега не е време за превземки.

Дори и най-отявленият джентълмен не можеше да устои на толкова дръзка покана. Той се наведе напред и притисна устни в нейните.

Кит установи, че устните му са по-пълни от тези на Кейн. Освен това реши, че бяха сладки, навярно защото останаха почтително затворени. Тази целувка беше много по-нежна от целувката на Кейн. Приятна целувка. Устните му бяха сухи, но мустаците му леко я одраскаха.

Мислите й блуждаеха и тя с усилие насочи внимание към реалността. Вдигна ръце и ентусиазирано ги обви около шията му.

Дали раменете му не бяха малко тесни? Сигурно така й се струваше, защото бяха много солидни. Той започна да обсипва с целувки бузата и брадичката й. Мустаците му подразниха чувствителната кожа и тя потрепна.

Той тутакси се отдръпна.

— Прости ми. Уплаших ли те?

— Не, разбира се, че не.

Кит преглътна разочарованието си. Целувката нищо не бе доказала. Защо той не можеше да загърби скрупулите си и да свърши работата, както се полага?

Ала щом мисълта щукна в главата й, тя побърза мислено да се скастри. Брандън Парсел беше джентълмен, а не някакъв янки дивак.

Кавалерът й разкаяно сведе глава.

— Кит, искам да знаеш, че за нищо на света не бих те наранил. Прости ми, задето не се сдържах. Жени като теб трябва да бъдат грижливо пазени и закриляни от грубите страни на живота.

Отново я бодна раздразнение.

— Не съм направена от стъкло.

— Знам това. Но също така искам да те уверя, че ако нещо… сериозно се случи между нас, аз никога не бих те оскърбил. Ще се постарая колкото се може по-малко да те притеснявам със собствените си потребности.

Кит го разбираше. Когато госпожа Темпълтън бе говорила за Евиния грях, им бе казала, че имало мъже, които били изключително внимателни с жените си, и те би трябвало да се молят на Господ да им се падне такъв съпруг.

Внезапно се зарадва, задето сладките целувки на Брандън не бяха възпламенили бушуващ пожар в нея. Откликът й на наглата атака на Кейн не е бил нищо повече от обикновена реакция на вихрушката от емоции, нормални за човек, който най-сетне се е завърнал у дома.

Сега повече от всякога беше сигурна, че иска да се омъжи за Брандън. Той беше всичко, което една жена мечтаеше да намери в своя съпруг.

Идеалният бъдещ съпруг я накара да си сложи шапката, за да не изгори от жаркото слънце, и нежно я смъмри, задето бе забравила ръкавиците си. Докато се суетеше около нея, тя се усмихваше и флиртуваше, изкусно превъплътила се в ролята на типична южняшка красавица.

Напомни си, че Брандън бе свикнал със съвършено различни жени, кротки и стеснителни като майка му и сестрите му. Затова с все сили се стараеше да сдържа вродената си импулсивност и острия си език. При все това успя да го шокира с мнението си за правото на чернокожите да гласуват и Петнайсетата поправка на Конституцията^[2]. Когато видя двете малки бръчки между очите му, Кит се опита да го накара да я разбере.

— Брандън, аз съм добре образована жена. Имам собствено мнение и идеи. Освен това много отдавна съм самостоятелна. Не мога да се преструвам на това, което не съм.

Той се усмихна, ала бръчиците му не се изгладиха.

— Твоята независимост е едно от нещата, на които най-много се възхищавам у теб, но ще ми е нужно известно време, за да свикна с нея. Ти изобщо не приличаш на другите жени, които познавам.

— А много жени ли познаваш? — подразни го тя.

Въпросът й го разсмя.

— Кит Уестън, ти си голяма хитруша!

* * *

По обратния път към „Възкръснала слава“ двамата весело разговаряха, припомниха си стари случки и обсъдиха последните местни клюки. Тя му обеща да отиде на пикник с него и се съгласи той да я придружи до църквата следващата неделя. Докато стоеше на верандата и му махаше за довиждане, младата жена реши, че като цяло денят е минал добре.

За съжаление, не и вечерта.

Госпожица Доли нахлу в стаята й преди вечерята.

— Скъпа, нуждая се от твоите сладки млади очи, за да поровиш в кутията ми за копчета. Някъде съм забутала едно седефено копче и на всяка цена трябва да го намеря.

Кит се подчини, макар да се нуждаеше от няколко минути насаме. Търсенето на копчето бе съпроводено от неспирно бърборене, цвърчене и възбудено пърхане наоколо. Кит научи кои копчета към кои рокли са били пришити, къде са били носени дрехите и с кого, какво е било времето в този ден, както и какво бе яла госпожица Доли тогава.

На вечеря компаньонката й настоя всички прозорци да се затворят, независимо че навън времето беше топло, защото била чула за избухването на епидемия от дифтерит в Чарлстън. Кейн успя да успокои госпожица Доли и прозорците останаха отворени, но не обърна никакво внимание на Кит чак до поднасянето на десерта.

— Надявам се, че Лейди се е държала добре днес — промърмори той накрая. — Горката кобила изглеждаше ужасена, когато се запъти към нея с всички онези поли. Обзалагам се, че се е изплашила да не я задушиш.

— Изобщо не си толкова забавен, колкото си мислиш. Костюмът ми за езда е последният писък на модата!

— Сигурно заради това мразиш да го обличаш. Не че те обвинявам. Подобни дрехи трябва да бъдат забранени със закон.

По този въпрос мнението й напълно съвпадаше с неговото.

— Глупости! Те са много удобни. А една дама винаги обича да изглежда добре.

— Така ли ми се струва, или акцентът ти се засилва винаги когато искаш да ме ядосаш?

— Дълбоко се надявам, че не е така, майоре. Това би било много нелюбезно от моя страна. Освен това сега сме в Южна Каролина, така че ти си този с акцента.

— Едно на нула за теб — ухили се той. — Хареса ли ти разходката?

— Прекарах страхотно! На света няма много джентълмени като господин Парсел, с които е толкова приятно да общуваш.

Усмивката му помръкна.

— И докъде се разходихте с господин Парсел?

— До „Холи Гроув“, стария му дом. Припомнихме си старите времена.

— Това ли е всичко, което правихте? — попита той многозначително.

— Да, това е — сопна се Кит. — Не всички мъже имат толкова първобитни интереси като твоите, когато останат насаме с една млада жена!

Госпожица Доли се намръщи на резкия тон на Кит.

— Много се бавиш с десерта, Катрин Луиз. Ако си приключила, да се оттеглим в салона и да оставим генерала да изпуши на спокойствие пурата си.

Но на Кит й доставяше прекалено голямо удоволствие да дразни Кейн и не бързаше да си тръгне.

— Още не съм свършила, госпожице Доли. Защо не отидете сама в салона? А и нямам нищо против тютюневия дим.

— Ако нямате нищо против… — Госпожица Доли остави салфетката си на масата и се изправи. Позабави се до стола, сякаш събираше смелост. — Внимавай за маниерите си, мила моя. Знам, че не влагаш нищо лошо, но понякога си малко груба, когато говориш с генерала. Не бива да позволяваш на вродената си избухливост да вземе връх и да ти попречи да му отдадеш нужното уважение.

Изпълнила своя дълг, възрастната дама се изнесе от стаята.

Кейн я проследи с развеселен поглед.

— Трябва да призная, че госпожица Доли все повече започва да ми харесва.

— Ти наистина си невъзможен, знаеш го, нали?

— Признавам, че не съм Брандън Парсел.

— Определено не си. Брандън е джентълмен.

Той се облегна назад на стола и изпитателно я изгледа.

— А той днес държа ли се като джентълмен с теб?

— Естествено!

— Ами ти? Държа ли се като дама?

Удоволствието от словесния им двубой изчезна. Той все още не бе забравил отвратителното писмо на Хамилтън Удуърд. Не й се нравеше мисълта, че Кейн продължава да се съмнява в почтеността й.

— Естествено, че не се държах като дама. Какво по-скучно от това? Съблякох дрехите си и му се предложих. Това ли искаше да знаеш?

Кейн избута чинията си.

— Ти си станала красива жена, Кит. Освен това си и безразсъдна. А това е опасна комбинация.

— С господин Парсел разговаряхме за политика. Обсъдихме униженията, на които правителството подлага Южна Каролина.

— Все едно чувам как двамата въздишате за това, което са направили янките с вашия нещастен щат. Оплаквате несправедливостта на окупаторите, сякаш южняците нямат никаква вина. Сигурен съм, че двамата сте идеалната двойка.

— Как може да си толкова коравосърдечен? Можеш да видиш ужасните последици на Реконструкцията навсякъде около себе си. Отнеха домовете на хората. Те изгубиха спестяванията си. Югът е като парче стъкло, натрошено под ботушите на янките.

— Позволи ми да ти припомня няколко болезнени факта, които, изглежда, си забравила. — Той взе гарафата с коняк, но преди да налее в чашата, размисли и върна запушалката на мястото й. — Не Съюзът започна тази война. Във форт Съмптър гръмнаха пушките на южняците. Вие загубихте войната, Кит. И я загубихте с цената на шестстотин хиляди човешки живота. — Той възмутено я изгледа. — И ти ми говориш за ужасите на Реконструкцията. Според мен Югът би трябвало да бъде благодарен на федералното правителство за проявеното милосърдие.

— Милосърдие? — Кит скочи на крака. — Нима наричаш това, което се случи тук, милосърдие?

— Ти си учила история. Ти ми кажи. — Кейн също скочи на крака. — Назови ми други победители, които са се отнесли толкова милостиво с победените. Във всяка друга страна хиляди войници щяха да бъдат екзекутирани за предателство след Апоматокс и още хиляди щяха да гният в затворите. Вместо това тук имаше всеобща амнистия и южните щати отново бяха приети в Съюза. Мили боже, Реконструкцията е само шляпване по ръката за всичко, което Югът причини на тази страна.

Кит толкова силно стискаше облегалката на стола, че кокалчетата й побеляха.

— Много жалко, че пролятата кръв не е била достатъчно, за да те задоволи. Що за човек си ти, за да желаеш на Юга още повече нещастия, отколкото вече са го сполетели?

— Не му желая повече нещастия. Дори съм съгласен с милостивата политика на федералното правителство. Но ме извини, ако не съм способен да изпитвам праведно негодувание, задето южняците са изгубили домовете си.

— Ти искаш още кръв.

— Много мъже са умрели в ръцете ми — рече той тихо. — И не всички от тях носеха сини униформи.

Неспособна повече да издържи на задушаващото я вълнение, Кит пусна стола и изтича от стаята. Когато се озова в спалнята си, изнемощяло се отпусна на стола пред тоалетката.

Той не разбираше! Виждаше всичко от гледната точка на северняк. Но въпреки че мислено изреждаше всички причини, поради които той грешеше, установи, че й беше трудно да възроди някогашното си усещане за правота. Кейн изглеждаше толкова тъжен. Главата й пулсираше и тя искаше да си легне и да забрави за всичко, но имаше една работа, която и без това достатъчно дълго бе отлагала.

Късно същата нощ, когато всички бяха заспали, младата жена се прокрадна в библиотеката и измъкна подвързаните с телешка кожа счетоводни книги, в които Кейн водеше сметките на плантацията.