Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (9)

7.

Повечето ченгета от Нюйоркското полицейско управление не могат да прекарват много време извън ясно определените очертания на района си. Едно от най-хубавите неща в моята работа е, че „Специални клиенти“ няма граници, така че мога да попивам от цялото мултикултурно, географски разнообразно врящо гърне, наречено Ню Йорк Сити.

Районът на Харлем, известен като „Шугър Хил“, е един от най-великолепните, но пренебрегвани квартали. Получил е името си през 20-те години, когато там се заселват богати афроамериканци, за да се насладят на живота по време на Харлемския ренесанс.

Насочихме се нагоре и преминахме покрай редици разкошни къщи, били някога домове на много от водещите черни писатели, музиканти, спортисти и политически лидери на XX век. Беше наистина впечатляващо — районът не само бе обявен за исторически от Комисията за опазване на забележителностите, а и Кайли дори забави, за да можем да огледаме всичко.

Тридесети участък е на Западна сто петдесет и първа улица, сред редици дървета, разположен на изток от „Ковънт Гардън“. Влязохме в сградата и се представихме на дежурния сержант. От пръв поглед личеше, че е печен професионалист. С късо подстригани посребрени коси, квадратна челюст и пронизващ поглед. Дори и седнал, имаше осанка на човек, служил на страната си в армията.

— Стив Норсия — представи се той. — Какво ви води в Трийсети, детективи?

— Търсим една гражданка — обясни Кайли. — Вероятно по-възрастна жена, която редовно се обажда в участъка, за да се оплаче от шума при съседите, от неправилно паркирани коли под прозореца си и от хора, които не почистват след кучетата си…

Сержант Норсия я прекъсна.

— Ясно, детектив. Познавам този тип жени. Всъщност те искат някое ченге да намине при тях, за да могат да си побъбрят, а и да го нагостят с кафе и бисквитки. Подобни старици ни тормозят постоянно, наричаме ги клуб „Самотни сърца“. Търсите ли някоя по-специално, или просто да ви кажа коя прави най-добрия шоколадов чипс?

— Мога да уточня — каза Кайли. — Навярно се е обадила вчера… да се оплаче вероятно от някакъв тийнейджър с кинокамера. Може би го е нарекла воайор или е искала да разбере дали има разрешение.

— Знам точно за коя говорите. Самият аз приех обаждането — подсмихна се Норсия и се обърна към компютъра си. — Само ми дайте малко време.

— Не бързайте, сержант — успокои го Кайли. — Така е много по-лесно, отколкото да обикаляш от врата до врата.

После ме стрелна с ироничен поглед и добави:

— Или от прозорец на прозорец.

— Готово! — викна Норсия след по-малко от минута. — Знаех си, че е тя.

— Коя? — попита Кайли и извади химикалка и бележник.

— Фани Гитълман. Живее на номер 532, Западна сто трийсет и шеста, апартамент 2-А. Обади се вчера, в 3:35 часа. Само че тя не е от онези самотни вдовици, които гощават със сладкиши. Гитълман е доста вироглава, изживява се като активистка на общността — винаги е готова да тормози ченгетата, ако реши, че само така ще обърнат внимание на това, от което се оплаква. Вчера докладва, че е видяла двама терористи да заснемат съседната сграда. Беше съвсем сигурна, че планират да я взривят.

— Терористи ли? — трепна Кайли. — Кого изпратихте да провери?

— Детектив… беше първи януари. Девет момчета се обадиха, че са болни. Ежегодната епидемия от изпитите бутилки след новогодишната нощ. По дяволите, не мога да ги обвинявам. И аз правех така, когато бях на тяхната възраст.

— Значи, не сте изпратили никого?

— Щях да пратя. Ала в крайна сметка… — Той отново се подсмихна. — Да се оправяш с тези стари дами, е деликатна работа. Ако започнеш да откликваш прекалено бързо, те ще се обаждат по десет пъти на ден. Бях с ограничени ресурси, а тя не беше в началото на списъка ми. Щях да изпратя първата свободна патрулка, но Гитълман се обади десет минути по-късно, за да ми благодари.

— За какво?

— Дявол я знае, но според нея човекът, когото съм изпратил, свършил отлична работа. Проблемът бил решен.

— Това не ви ли се стори малко странно? — попита Кайли.

Норсия погледна към нас от високия си плот.

— Детектив, имате ли представа с колко обаждания дневно жонглирам? Така че, не, не ми се струва особено странно някоя чалната баба да ми благодари, че съм изпратил въображаемо ченге да арестува някакви въображаеми терористи.

Помълча и добави с ехидна усмивка, срещана рядко при дежурните сержанти:

— От друга страна, двама детективи от „Специални клиенти“ да разследват въпросното въображаемо престъпление — това вече е дяволски странно.