Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (2)

2.

Хънтър мразеше новогодишните соарета на баща си още от дете, но ако тези дивотии правеха стареца щастлив, така да бъде, по дяволите… Беше негов дълг на първороден син.

Прекара следващите два часа, като се провираше през тълпата, ръкуваше се, целуваше бузи и изричаше баналности с чаровен глас. Не бяха нищо повече от кухи фрази, но персонализирани достатъчно, за да създадат у събеседника усещането, че на Хънтър наистина му пука за него. Онова, което не знаеха, беше колко много той всъщност знаеше за тях.

Цялата финансова машина на Хънтър Олдън се задвижваше от информацията. Харчеше милиони, за да има очи и уши навсякъде по света. Неговата разузнавателна мрежа беше проникнала в правителства, компании и институции. А тъй като богатите имаха повече малки мръсни тайни от обикновените хора, той си бе дал труда да се зарови дълбоко в личния живот на повечето от присъстващите в тази зала. Беше готов да използва всичко срещу тях и го правеше.

В 10 часа, след като приключи със здрависванията, той тихичко се измъкна през вратата и взе личния асансьор на Хъч до фоайето.

На смяна беше Нилс, ниският набит нощен портиер.

— Навън е ужасен студ, господин Олдън — каза той, — особено заради смразяващия вятър. Сигурен ли сте, че нямате нужда от палто?

Защо, по дяволите, да ми трябва палто? — помисли си Хънтър. Неговият свят беше с контролиран климат. Дори навесът пред сградата беше оборудван с топлинни лампи, за да се греят богаташите, докато изминаваха двайсетината метра от вратата на фоайето до чакащите ги лимузини.

— Не се безпокой, Нилс. Ще се оправя — каза той.

Черният кадилак на баща му беше спрял на ъгъла с работещ двигател. Щом го видя, Финдли Сейнт Джон, дългогодишният шофьор на Хъч, разпери широко ръце.

Финдли беше един от малцината, допуснати отвъд стената, която Хънтър бе издигнал около себе си. Беше пял песнички на момченцето, когато го караше за първия му ден в детската градина, беше сплашил тримата млади побойници, които тормозеха Хънтър в основното училище, и едва не беше уволнен, щом се закле, че бутилката водка под задната седалка на кадилака е негова, а не на четиринайсетгодишния син на Хъч.

— Честита Нова година, Спорт — избоботи той и прегърна здраво Хънтър.

— И на теб, старче. Виждам, че още караш тази американска таратайка.

Финдли посегна с ръкавицата към дръжката на задната врата, отвори я и я затвори веднага щом Хънтър влезе, без да остави никакво време на затопления въздух да се изпари в студената вечер.

— Таратайка, значи… — промърмори Финдли, докато сядаше зад волана. — Нали знаеш какво казва татко ти. „Щом е достатъчно добра за президента на Съединените щати, значи е достатъчно добра и за мен.“

— Баща ми е твърде стар и твърде богат, за да се задоволява с нещо „достатъчно добро“. Няма нищо по-надеждно от германската машина.

Този спор, който приличаше на канадска борба, между двамата продължаваше вече десетилетия и Финдли беше развълнуван от възможността за още един рунд.

— И все пак — каза той, поглеждайки Хънтър през рамо, — сега се налага твоята надеждна немска кола да бъде спасявана от онези боклуци в Детройт.

— Проблемът не е в колата — възрази Хънтър, — а в моя ненадежден шофьор от Хаити.

Финдли се изсмя гърлено. Той беше от едно село с Питър.

— Току-що закарах госпожа Джанел у дома и тя нищо не спомена за ненадеждни хаитяни. Стори ми се по-скоро, че проблемът е бил в палавия тийнейджър. Явно крушата не пада по-далеч от дънера.

Имаха само още пет минути да се препират, докато караха по „Медисън“, преди Финдли да завие наляво по Осемдесет и първа улица.

— Добра новина — каза той и спря кадилака пред четириетажния, облицован с варовик дом на Олдън в стил „Бо-з-Ар“. — В гаража свети, тъй че, изглежда, Питър вече си е у дома.

— Кучият му син — изруга Хънтър и изскочи от колата, без да чака Финдли да му отвори вратата. — Защо, по дяволите, не ми се обади?

— Няма да се мотая тук, за да разбера — подвикна му Финдли и включи на скорост. — Не бъди твърде строг с него, Спорт. Все пак е Нова година.

Хънтър забърза право към гаража. Вдигна капачето на клавиатурата и набра кода, по-нетърпелив да види колата на мечтите си, отколкото да смъмри Питър.

Неговият „Майбах 62 S“ беше създаден в Центъра за върхови постижения в Зинделфинген, Германия. По думите на личния му консултант, работил с Хънтър през целия четиринадесетмесечен период от поръчката до доставката, автомобилът беше единствен по рода си шедьовър, грижливо проектиран и безупречно ръчно изработен, за да отрази стила и личността на собственика си. И според Хънтър си струваше всеки цент от тези 1,1 милиона, които беше дал за създаването му.

Гаражната врата се отвори и помещението се освети още по-ярко. Пространството беше широко, дълбоко… и празно. Хънтър вдъхна, напрегнат от режещия януарски въздух. Колата му я нямаше. Единственото нещо на сребристосивия под, покрит с плочи „Суистракс“, бе яркожълтата полиетиленова кутия, поставена в средата — калъфът от камерата на Трип. Хънтър изпита леко облекчение. Поне синът му си беше у дома.

И тогава ги видя. На пръв поглед изглеждаха като драсканици върху жълтия калъф. Той се приближи. Кафеникаво червените линии не бяха от маркер. Беше засъхнала кръв. А хаотичните черти бяха всъщност букви — ХХО III — Хънтър Хътчинсън Олдън III, инициалите на Трип.

Хънтър се отпусна на колене, щракна ключалките от неръждаема стомана и отвори кутията. Най-отгоре имаше найлонов плик с цип и мобилен телефон в него. Извади плика и рязко се отдръпна, ужасен от онова, което видя отдолу — отрязана глава, положена в тапицирания калъф, с висящи от прерязания врат кървави жили, обърнала бялото на очите си към Хънтър.

Беше Питър.

Къс хартия беше закрепен между устните му. С треперещи пръсти Хънтър го дръпна, разгъна го и се втренчи в съобщението. Пет думи, изписани четливо.

Тук ще се правят пари.

Дъхът му секна, усети, че се задушава… Беше невъзможно, немислимо, ала се беше случило. Някой някъде беше разбрал за проекта „Гутенберг“.

Разтреперан, Хънтър Олдън затвори гаражната врата и пое към горния етаж. Имаше нужда от едно питие, първото за новата година.