Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (54)

52.

— Време е да подразним лъва — каза Медисън и дръпна нагоре ципа на якето си.

Трип лежеше под одеялото и се взираше в тавана.

— Къде отивате?

— Поучих се от грешките на баща ти. Да си върша всички сделки на четири очи. Излизам. Ти не.

Той извади нов евтин телефон и заключи вратата на каютата.

Субаруто беше студено, но нямаше смисъл да го затопля. Щеше да бъде кратко обаждане. Той запали цигара и набра номера на Хънтър Олдън.

След десет секунди разговор стана ясно, че няма и следа от легендарните умения за преговори на Хънтър. Беше скапан от изтощението, пиенето и яростта.

Той се впусна в тирада.

— Трябваше да вземеш петте милиона, които ти предложих снощи. Сега, когато знам, че празноглавият ми син е замесен, няма да получиш нищо.

— Извънредна новина, Хънтър. Трип не просто е замесен. Цялата работа беше негова идея.

— Пълни глупости. Той вече има половин милиард долара в доверителен фонд, а по-нататък го очакват още купища пари. За какво са му притрябвали тези сто милиона?

— За да те накаже, Хънтър. И за да изплати репарации на жертвите ти.

— Репарации? Това ли е гениалната му схема за изнудване? Дай ми парите си и няма да издам тайните ти? А след като ги взема, ще ги раздам и това ще излезе на първа страница на всеки вестник на планетата.

— Какво мога да кажа? Хлапето е идеалист.

— Ами тогава да си набута идеалите в задника. Няма никакви мои жертви и няма да получите никакви пари. Майната ти и на теб, и на Трип. Можеш да го убиеш, хич не ми пука.

— Ще се радвам да ти услужа — каза Медисън. — Но ще ти струва сто милиона долара.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Още ли не схващаш? Мислех, че досега със сигурност си оценил изящната конструкция на моя брилянтен бизнес модел.

— Просвети ме, задник.

— Трип знае всичко. Веднага щом платиш откупа, той ще отиде направо в Национална сигурност, ще им каже какъв лош татко има и ще те тикне зад решетките до края на живота ти. Не съм отвлякъл Трип, за да го изпратя у дома, след като дадеш парите. Планирам само да го пусна да си върви, ако не ми платиш.

Хънтър изсумтя рязко и шумно.

— Аха… Това ми прозвуча като въздишка на просветление. Съвсем просто е, Хънтър. Ако не успееш да прозреш мъдростта на моето бизнес предложение, ще огранича загубите си, ще освободя сина ти и в рамките на няколко часа на вратата ти ще цъфнат мъже с къси подстрижки и значки. Да продължавам ли?

Хънтър не отрони и дума.

— Мълчанието ти е покъртително. Означава, че най-накрая започваш да осмисляш предимствата на моето предложение. Да ти пратя ли номера на сметката си на Кайманите?

— Тези неща отнемат време — изрече колебливо Хънтър.

— Аз съм със скромен произход, но се запознах с някои от основните правила на международното банкиране. Вече е почти полунощ в петък. Федералният резерв се отваря отново за незабавни, окончателни, неотменими банкови преводи в неделя в 21 часа. Това ти дава 45 часа, за да размишляваш за твоето бъдеще, моето бъдеще… и разбира се, за бъдещето на Трип.

— Я ми обясни ясно — каза Хънтър. — Какво точно купувам?

— Пълно мълчание. Веднага щом банковият превод се осъществи, двамата с Трип ще потеглим на дълго морско пътешествие и ти никога повече няма да чуеш нищо за никого от нас. Лека нощ, Левит.

Медисън затвори и тръгна обратно към кея. На изток, оттатък Хъдсън, можеше да види очертанията на Манхатън. Сърцето на финансовия район. Уолстрийт. Домът на бароните разбойници.

Той хвърли евтиния телефон във водата и го изгледа как потъва без мехурчета. После вдигна ръка с вирнат среден пръст и извика в тъмнината:

— Казвам се Райън Медисън, а вие всичките можете да ми целунете задника за сто милиона долара.

Край на втора част