Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (37)

35.

Двайсет минути по-късно бяхме там и натискахме звънеца на Олдън. Отвори ни Джанел. Подобно на Райън Медисън, тя също беше загубила част от блясъка си от предния ден. Беше все така красива, но днес лицето й беше помътено от притесненията, а зелените й очи бяха зачервени.

— О! — произнесе тя онова, което казват цивилизованите хора вместо: „Пак ли вие? Какво, по дяволите, искате сега?“.

— Имаме съобщение за вас от сина ви — казах.

Това послужи за полицейски еквивалент на „Сезам, отвори се“. Тя разтвори широко вратата и ни придружи до кабинета на съпруга си.

Най-напред почука.

Една дума прозвуча от другата страна на вратата.

— Какво?

— Хънтър, полицията се върна. Имат съобщение за нас от Трип.

Олдън отвори вратата и ни пусна вътре. Джанел седна. Ние останахме прави.

— Трип ви се е обадил, така ли? — попита Олдън.

— Не директно, но имаме съобщение от него за вас и за съпругата ви — отговорих.

— Да го чуем. — Той се настани на кожения стол зад бюрото.

— Това е семеен въпрос. — Посочих към Сайлъс Блекстоун, който стоеше в далечния ъгъл на стаята.

— Не му обръщайте внимание — каза Олдън. — Какво е съобщението?

— Оставено е на един от учителите на Трип преди по-малко от час — поясни Кайли. — От училището ни помолиха да ви го предадем.

Кайли пусна гласовата поща.

Джанел задържа дъха си, докато не чу: „Моля, обадете се на моите хора и им кажете, че съм добре“. Заля я вълна от облекчение, но веднага след това потръпна, когато Трип изрече: „Не мога да се прибера вкъщи и наистина не мога да говоря с татко“.

Хънтър остана с каменно лице.

— Е, нали ви казах — произнесе той веднага щом записът свърши. — Синът ми е добре. Той е наред. Чухте всяка негова дума.

— Интересуваме се повече от това, което премълча.

— А аз се интересувам да се върна към работата си. Благодаря, че дойдохте. Джанел, изпрати тези двамата. Отново.

Джанел се изправи.

— Искам да знам — обърна се тя към мен — какво означава, че се интересувате от онова, което не казва в съобщението?

— Беше ни обяснено, че синът ви скърбял за смъртта на Питър, но той дори не я споменава. Няма „кога е погребението“, нито „хванаха ли вече убиеца?“. Съпругът ви ни уверяваше, че Трип се обаждал редовно тук, но въпреки това момчето казва: „Не мога да се върна у дома и наистина не мога да говоря с татко“.

— Достатъчно! — намеси се Хънтър и се изправи зад бюрото. — Махайте се.

Спомних си думите на нашия нов кмет. „Хънтър Олдън може да бъде настъпателен, но не го оставяйте да ви притиска. Той не ви е началник — дори и да се опитва да се държи така.“ Надявах се, че ги помни и Кайли.

— Аз… още не съм приключил — изрекох като във версия за бедни на „Мръсния Хари“.

— И аз не съм — каза Джанел. — Продължавайте, детектив.

— Госпожо Олдън, съобщението на Трип е получено тази сутрин. Не на вашия домашен телефон или на мобилния ви, а от неговия учител — трета страна, чийто телефон не е настроен да проследи повикването. Трип е изчезнал след убийството и честно казано, това гласово съобщение звучи като доказателство, че е жив.

— Той е отвлечен, така ли? — попита Джанел.

— Не знаем, но ако беше така, онзи, който го е отвлякъл, би наредил на семейството да не се обажда в полицията. Това би било грешка, много вероятно такава, която би струвала живота на вашия син.

Джанел не каза нищо. Хънтър сложи ръка на рамото й.

— Надявам се да сте щастливи, детективи. Успяхте да уплашите до смърт моята съпруга. Работата ви тук е приключена. Освен ако нямате в какво да ни обвините, напуснете.

Няма закон срещу върховната арогантност, така че нямаше и в какво да го обвиним.

Напуснахме.