Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (70)

68.

— Този звяр е нещо като най-скъпия тобоган в света — проклета шейна — изкрещя Кайли, докато лимузината занасяше по улиците на един от най-луксозните квартали в града. — За толкова пари можеха да добавят и двойно предаване.

Бяхме на по-малко от една пресечка зад вана, но едва успявах да различа стоповете му през бръснещия сняг. А после на Седемдесет и шеста улица те изведнъж изчезнаха.

— Кучият син угаси светлините и се навря пред онзи автобус — каза Кайли.

— Мини пред него — предложих. — Засечи го.

— Тази скапаняшка кола няма даже лампа и сирена.

Тя ускори, за да задмине автобуса, и натисна клаксона.

Голяма грешка. Шофьорите на автобуси в Ню Йорк не гледат дружелюбно на подобни изпълнения, особено ако са от задници в лимузини.

Автобусът увеличи скоростта, а водачът му погледна надолу и ни показа среден пръст. Бяхме един до друг и аз свалих прозореца, за да размахам значката си. Но е трудно да си представиш, че маниакът в богаташката кола може да е полицай, и човекът от автобуса вероятно предположи, че му отвръщам със същия обиден жест. И затова навлезе в нашето платно.

Кайли се прибра наляво зад него и точно когато прелитахме през кръстовището на Седемдесет и втора и Пето, чухме трясъка. Трябваше ни само секунда, за да съобразим, че не бяхме ние, не беше и автобусът. Беше ванът.

Медисън беше завил надясно, беше разбил дървената преграда и сега се насочваше на запад през Сентръл Парк.

Кайли удари спирачки и колата се завъртя на 360 градуса. Тя даде заден ход, върна се половин пресечка и навлезе в Сентръл Парк през Портата на изобретателите на Седемдесет и втора улица, като маневрираше около парчетата от преградата, разпръснати по пътя.

Ванът още се движеше, но въжето за бънджи не беше издържало удара в преградата. Задните врати зееха отворени.

С включени дълги светлини можехме само да видим как се люлееха диво в снежната вихрушка. Кайли превключи на къси и пред очите ни се открои вътрешността на вана. Трип Олдън, с вързани ръце и крака, мъчеше да достигне отворените врати.

Кайли мина в лявото платно и ги приближи.

— Какво правиш? — разтревожих се.

— Исках да го блъсна отзад — каза тя, — но ако хлапето падне, ще го прегазя.

Завихме по „Ийст Драйв“ и се изравнихме с вана. Бяхме на сантиметри от него, когато Медисън изведнъж сви вляво и удари десния калник на майбаха.

— Остави го — извиках, когато Кайли успя да овладее колата след удара. — Ще повикам подкрепление. Можем да затворим всички изходи от парка за трийсет секунди.

— Така е, ала само изходите за автомобили — възрази тя. — Ако го изпуснем, той ще изостави колата и ще прескочи стената, където поиска от тук до Сто и десета улица.

Тя отново се приближи до вана и този път Медисън зави рязко надясно, качи се на бордюра и изскочи на тревата, която през юли беше буйна и зелена, но в полуздрача на януари блестеше като стъкло на светлината на фаровете.

Ванът излезе от контрол и се плъзна странично надолу по хълма. Майбахът не се справи по-добре. Кайли наби спирачки, но гумите поднесоха и ние профучахме по заледения склон като хокейна шайба за един милион долара.

Нашата кола беше по-тежка от вана и бързо съкращавахме разстоянието, докато се пързаляхме зад него. Бяхме на около стотина метра, когато задните му врати се отвориха и Трип Олдън изскочи навън.

Удари се в заледената земя и Кайли едва успя да завие наляво, докато Трип се изтърколи надясно. Доколкото видях, не беше пострадал. Но не можеше да се каже същото за майбаха.

Като дете бях идвал в тази част на парка стотици пъти. Тук беше най-доброто място, където можехме да изпробваме корабните си модели.

— А сега ще пием по една студена вода! — извиках, докато се носехме към „Консерватори Уотър“ — прочутото овално езеро, вдъхновено от любовта към парижките паркове.

— Спокойно — каза Кайли. — Източват го за зимата, а още сме януари.

Само на десетина метра пред нас ванът изчезна в празния водоем. Секунди по-късно майбахът го последва и ние връхлетяхме в черната бетонна дупка.

Последва оглушителен трясък. Предната броня пое удара и въздушните възглавници изскочиха.

Хубавото беше, че все пак предпазиха черепа ми от среща с предното стъкло. А лошото — че бях притиснат към седалката и не можех да помръдна. Усещах се замаян, като ритнат в челото, ушите ми пищяха и едва поемах дъх от химическия прах, изпълнил купето.

Но все пак бях жив. Кайли също.

— Зак — изпъшка тя с разкървавен нос, дишайки с мъка. — Медисън на единайсет часа.

Фаровете на лимузината още светеха и успях да различа преобърнатия ван от лявата ни страна. Медисън опитваше да изпълзи през прозореца от страната на пътническата врата.

— Ще се измъкне — извика Кайли, опитвайки да намери бутона за освобождаване на колана си.

Грешеше. Медисън нямаше намерение да бяга. Изправи се и като залиташе, се запъти към нас с пистолет в ръка.

Беше разярен, с окървавено лице, когато приближи до прозореца на Кайли и насочи оръжието право към главата й.

Като ченге не мога да си представя по-голям провал от това да гледам безпомощно как някой убива хладнокръвно партньора ми. Никой от нас не носеше бронирана жилетка, но знаех, че ако можех, щях да се хвърля върху Кайли и да я спася с тялото си от куршумите, без да се замисля.

Ала още бях прикован на мястото си, неспособен да се движа. Спадналата въздушна възглавница висеше пред гърдите ми и пъхнах ръка под нея в отчаян опит да извадя собствения си пистолет.

Беше твърде късно.

Кайли беше в капан. Тя не можеше да помръдне, а Медисън не можеше да пропусне.

Той направи крачка назад и изкрещя нещо, ала фучащият вятър отнесе думите му.

И дръпна спусъка.