Ингар Йонсрюд
Калипсо (92)

Глава 92

Погребението бе като предвкусване на ада.

Пред параклиса на гробището „Вестре“ ръмеше дъжд и превръщаше снега в ледена каша. Силният вятър хапеше злостно и от тъмните дрехи на опечалените се стичаха струйки вода, когато свалиха палта в притеснено мълчание. Фредрик стоеше до входа с родителите на Андреас. Бащата се казваше Юхан, беше плах човек със студено кокалесто ръкостискане. Фредрик никога преди не беше виждал майката на Андреас. Тя беше по-висока от съпруга си, с боядисана в черно коса. Държеше пакет тънки цигари и го премяташе в ръцете си помежду ръкуванията при изказваните съболезнования.

Всички бяха тук. Полицай, убит при изпълнение на служебния си дълг, призовава духове, да не си сред скърбящите би се възприело като отклонение от собствения ти дълг, макар че Андреас бе заядливец с куцащо чувство за хумор и повечето присъстващи не го бяха обичали. Поне онези, които го бяха познавали. Началникът на полицията пристигна със старши служител от Министерството на правосъдието. Шефът на централното управление и други колеги също присъстваха. След като се бяха ръкували с родителите на Андреас, отиваха при Фредрик, докосваха го по рамото, искаха да го прегърнат.

Когато далечна братовчедка запя „Спомени“ от „Котки“, вратите се отвориха и леден вятър се изви под сводестия покрив. Фредрик Байер не беше особено религиозен, но се почуди дали това не беше някакъв знак свише.

— Това… това беше… идея на Андреас.

— Кое точно? — чу Фредрик собствения си глас, грапав и грубоват.

— С-с-срещата… ето така. За… п-помен.

Бащата на Андреас беше вече на петата или шестата бира, но това не бе подобрило забележимо заекването му.

— Каза, че т-т-трябва… да платим за това от… наследството му.

Колко ли бе изпил самият Фредрик? Във всеки случай не по-малко от човека до себе си. Седяха на една от най-отдалечените маси в „Лумпа“, бар с тежки полилеи, лъскава тъмна ламперия и месингов обков, в Грьонланд, само на хвърлей място от Централното полицейско управление. Майката на Андреас бе дошла с тях и изпи чаша вино, но почти не каза и дума. Когато мъжът й съблече сакото си и разхлаби вратовръзката си, тя се изправи. Гюру Кос, съпругата на заместник-началника на полицията, с апетитна фигура я съпроводи навън. За случая бе облякла впита бяла блуза и черна пола и Фредрик си спечели суров поглед от Кос, задето огледа подскачащия й задник, докато се скри от поглед.

— Значи вие ще платите за всичко това? — попита Фредрик и обхвана масата с жест.

На самото погребение бяха присъствали само близки приятели и роднини. Но сега, когато работният ден бе свършил, се изсипаха куп полицейски служители. От учтивост повечето отиваха първо при Фигуерас, но след няколко съчувствени фрази се оттегляха. Това е ефектът на скръбта. Не оставя много за казване. Ами самият Фредрик? Толкова много искаше да каже. Като „съжалявам“. Да предложи някакво обяснение. Само че не можеше. И вместо това пиеше гневно и настървено. Само един човек се бе присъединил към тях. Франке. Дъртият арогантен простак не можеше да търпи Андреас, а и той го бе презирал. И ето че все пак сега седеше до стария Юхан. Франке не говореше много. Само слушаше. Браво поне за това, помисли си Фредрик.

Фредрик се извини, отиде до тоалетната, облекчи се и пое към бара.

Видя я твърде късно, че да се обърне кръгом, защото Кафа вече бе срещнала погледа му. Стоеше до бара.

— Фредрик — каза и той осъзна колко пиян беше. Но не по хубавия начин. Кафа пиеше кока-кола. Теоретично би могло да е ром с кола, но той се съмняваше да е така.

— Добре ли си?

Интимният й тон показваше, че не пита ей така, да се намира на приказка. Не беше от типа въпроси, на които да отговориш с „да“.

— Да — каза той и подсвирна, за да привлече вниманието на бармана.

Кафа го огледа изпитателно.

— Ами, хубаво.

С крайчеца на окото си той видя Франке да се надига. Юхан остана сам на масата и Фредрик му кимна.

— Трябва… да се върна. Ще говорим по-късно.

Тръгна към масата, като усещаше погледа на Кафа върху тила си.

Юхан Фигуерас седеше, обхванал с две ръце чашата си с бира, когато Фредрик се отпусна на мястото до него.

— Фредрик, аз… аз… аз… ще се прибирам у дома.

— Исках да ви питам едно нещо — каза Фредрик.

Юхан обърна глава към него. Очите му бяха влажни. Уморени, заобиколени с тъжни бръчици.

— С Андреас веднъж арестувахме един мъж. Казваше се Педер Расмусен. Андреас някога обсъждал ли е този случай с вас?

Юхан простена горчиво.

— Той… никога… не го преодоля — отвърна. — Момченцето, което било застреляно. Мисля, че е най… най-ужасното нещо, което бе преживявал някога. Онзи луд човек, който т-т-тласнал собствения си син… към… смъртта му. — Кокалчетата му бяха побелели от стискане на чашата.

— Т-този случай ужасно измъчваше Андреас. А и това, че онзи го освободиха така бързо. — Юхан пресуши чашата си. — Беше… оскърбление.

— Юхан — промълви Фредрик още по-тихо. — Възможно ли е… Андреас мислил ли е някога да направи нещо по въпроса? Искам да кажа… да се погрижи Педер Расмусен да не може повече да нарани друг човек?

Юхан Фигуерас се облегна на стола си. Постави ръка върху рамото на Фредрик и тежко се извърна към него.

— Питаш ме дали Андреас е убил онова чудовище? — Беше спрял да заеква.

Фредрик не каза нищо.

— Ако е така, дяволски много се гордея с момчето си.