Ингар Йонсрюд
Калипсо (17)

Глава 17

Трапезарията беше продълговата стая с оранжеви завеси. На път към нея Кафа посочи мястото, където бяха намерили откъснатото парче от снимката. Вътре ги посрещна страховит глас. Андреас лаеше по телефона. Стените, украсени с гоблени, приглушаваха звуците. Някои от мотивите бяха просто абстрактни цветове и форми, а други изобразяваха пейзажни групи, религиозни мотиви и животни. Вълнените тъкани излъчваха животински мирис.

Инспектор Кос също беше там.

— Обрали са те? Какво искаш да кажеш?

Кафа показа дланите си. Бяха одраскани, с пресни корички върху раните.

— Настигнаха ме, докато тичах. Първо помислих, че е просто инцидент, че някакъв идиот не ме е видял. Когато обаче си отидох вкъщи и исках да прочета папката за Микаел Морениус, видях, че я няма. Сигурна съм, че беше в чантата ми.

— Но защо…

— Помислих, че няма значение. Просто трябва да потърсим информацията отново. Но не става. Сега вече Микаел Морениус го няма в националния регистър. Няма адрес, няма година на раждане, няма семейство… нищо. Всичко е изчезнало. Заличено.

— Шегуваш се.

Андреас приключи разговора с няколко сочни ругатни. Присъедини се към тях, ръмжейки.

— Говорих с патоанатома Хайсман. Тази нощ е бил събуден от обаждане на нощен пазач в Държавната болница. Някой е бил там и е поискал да получи всички лични вещи на Морениус. Хайсман се метнал на колата, но докато пристигне, кутията с вещите вече била изчезнала.

Фредрик се задъха. Не разбираше.

— Значи… това е доказателствен материал. По случай с убийство. Никой не може просто да…

— Напротив — прекъсна го Андреас. Може, с разрешение от съда. Досега говорих с тях. С някакво писарче, дявол да го вземе. Потвърди, че разрешението е автентично. Но не иска да каже и дума за това кой е помолил за него, нито на какво основание. Цитира някаква разпоредба от закона за сигурността.

Андреас погледна Кос:

— Законът за сигурността! Ти си юрист. Законът за сигурността се отнася за тероризма. Сигурността на държавата. Такива простотии. Какво е това, по дяволите?

Инспекторът посрещна избухването му с хладно изражение. След като не отговори, Андреас продължи:

— Хайсман бил намерил зъбното досие на Морениус. Сега обаче и то е изчезнало.

Той отстъпи назад.

— Не разбирате ли какво става тук? Всички следи от Микаел Морениус са напът да се изпарят точно пред очите ни.

Над масата за хранене в края на трапезарията висеше продълговато черно покривало, гоблен с отделни бели ивици тук-там. Кос пристъпи към него. Наклони глава.

— Какво знаем всъщност за този Морениус? — попита той разсеяно.

— Не особено много — отвърна Кафа. — Никога не е писано за него по вестниците, няма го в социалните мрежи. Няма работодатели, никога не е осъждан.

Инспекторът се обърна към тях.

— Значи е живял анонимен живот със защитена идентичност. Никой не го е обявил за изчезнал. Няма съпруга? Няма родители или деца?

Кафа поклати глава.

— Въпросът е защо — каза Кос. — Защо е живял така? Кой е бил той?

Фредрик отмести поглед от инспектора и се вторачи в оранжевите завеси и есенно пустата градина навън. Имаше две възможни обяснения. Или някой бе преследвал Микаел Морениус. Или самият той беше преследван.

Понякога държавата защитава преследваните. Някои са жени, които бягат от мъже насилници. Известни личности, тормозени от побъркани почитатели. Заплашвани политици.

Адреси, телефонни номера, деца. Всичко се скрива, така че само някои, като например полицията, да имат достъп до данните.

Съществува обаче и друга категория преследвани. Престъпници. Бивши членове на терористични организации. Военни престъпници или членове на мафията. Общото между тях е, че са дребни риби. Причината държавата да ги защитава е, че обслужват големите риби, а в замяна получават по-леко наказание. Дали Андреас не беше на прав път? Може би Микаел Морениус переше пари, но бе станал твърде алчен? Властите го бяха разкрили и е щял да издаде стари познати?

Фредрик помисли за белезите. Някой е бил толкова ядосан на Микаел Морениус, че го е застрелял с ловна пушка. После го е измъчвал и го е убил. Това съответстваше добре на образа на престъпник, извършил предателство. Дали миналото му не го беше застигнало и не се беше наложило да понесе наказание за сътрудничеството си с полицията?

Теорията му обаче издишаше. Защото няма особено голям смисъл да измъчваш предател, ако никой няма да узнае за това. Та нали целта е да го сплашиш, за да си държи устата затворена? Тогава защо е послужил за храна на плъховете? Не. Фредрик беше по-склонен да вярва, че Морениус е бил преследвач. Възможно ли е да се е внедрил в някаква терористична организация? Наркокартел? Това би обяснило защо съдът е ударил по масата със закона за сигурността. Би обяснило защо уликите изчезваха една по една. Би обяснило защитената самоличност.

Някой го закриляше. Дори след смъртта му.

Но какво правеше шофьорската му книжка тук? И кой беше вонящият колос на стълбището?

— Къде намерихте шофьорската книжка? — попита Фредрик.

— Там — отвърна Кафа и посочи към пода, до дълбоко кожено кресло върху пухкав килим до прозореца. Фредрик застана на четири крака. Надзърна под креслото, прокара ръка през тъмните влакна. Помириса я. „Кафе“ — промърмори той. После се изправи на колене.

— Онзи тип на стълбището е ходел по чорапи. По анцуг и чорапи на дупки. Така ходи човек вкъщи, нали?

— Да. Изглежда, е живял тук — каза Кафа. — Мистерията, разбира се, е какво е станало с жената, която се предполага, че е живяла тук. Герда Тране.

Дали дебелакът не я е отвлякъл? Да не е бил от онези извратени типове, които заключват старици и ги изнасилват? Белят им кожата, докато лъскат бастуна и се смеят?

— Разбира се, може и да има естествено обяснение. Но тогава защо е казал на съседите, че е изпратен от общината? Ако й е бил приятел или далечен роднина, защо е излъгал?

— Върви разбери — каза мрачно Кос. — Трупът от шахтата изтекъл ли е в медиите?

— Не.

— Хубаво. Нека си остане така.

На вратата застана червенокоса жена полицай. Тя бързо махна на Кафа да отиде при нея.

— Трябва да дойдеш. Имаме находка. В градината, под шумата.

Между високия жив плет от кисел трън и задната стена на къщата имаше камъни с големината на топки за боулинг. Бяха наредени в полукръг на тревата. В средата бяха засадени две брези една до друга.

Изглеждаше като място за възпоменание.