Ингар Йонсрюд
Калипсо (3)

Глава 3

Против тревожност. Обезпокоително. Успокоително. Дишане. Условия на живот.

Държавната болница.

Думите се стичаха по прозореца. Очертаваха се върху запотеното стъкло, преди капките да се слеят една в друга, и оставаха само оголените корони на дърветата, гравирани на оловносивото октомврийско небе над Осло. Лейкопластът, прикрепящ превръзката на тила на комисар Фредрик Байер, се раздвижи, когато мъжът неохотно се извърна към лекарката.

— Кръвните проби показват медикаменти против тревожност и значително количество болкоуспокояващи. Както и алкохол. Много алкохол.

Тя стоеше до леглото и беше вдигнала очилата си с правоъгълни рамки над челото. Поглаждаше широкия си нос с лакиран в червено нокът, докато четеше досието му на глас. Не го поглеждаше.

— Сега най-важното за вас, лекуващия ви лекар и… — тук лекарката се поколеба и погледна двете жени, седнали на нестабилни столове в малката болнична стая — … близките ви е да установите причината да възникне тази ситуация. И да вземете мерки. За да не възникне отново.

Почеса носа си с нокът до побеляване.

— Малко информация. За самоубийството и депресията. — С тези думи тя пъхна няколко брошури под очилата му на нощната масичка. После си тръгна.

Някога Фредрик Байер беше чул, че пациентите могат сами да избират картините, които да красят стените на Държавната болница. Запита се кой ли е бил в тази стая преди него. Някой, който беше избрал картина с двама ухилени клоуни, пазещи равновесие върху въже над едно шосе. Явно някой, който е по-зле и от самия него. Опита се да каже нещо смешно по въпроса, но думите му прозвучаха неубедително.

Жената, седнала под цапаницата, не се усмихна. Това беше Бетина, жената, с която живееше Фредрик. Вместо това просто се взираше в него. Придържаше жилетката под раменете си, сякаш й беше студено, и усукваше един конец от ръкава между пръстите си. Черната й коса падаше върху лицето й.

Другата жена наруши мълчанието. Алис. Бившата съпруга на Фредрик. Линейката го беше взела от нейния вход, легнал насред улица „Стулмекергата“ в Грюнерльока и натъпкан до козирката с лекарства и алкохол. Там живееше Алис с новия си мъж. Ерик.

— Е… Какво стана, Фредрик? Андреас казва, че си изглеждал съвсем добре, когато сте се разделили? Да не би… — тонът на Алис омекна. — Да не би да е отново заради Фрик?

Фредрик и Алис имаха две деца — тийнейджърите Якоб и София. По-рано бяха имали три. Фрик загина в пожар и скръбта им беше неописуема. Разбира се, че това беше причината. Обаче беше минало много време. Тринайсет години. Фредрик вече не се будеше всеки ден с вледенено сърце. Лейкопластът заскуба косъмчетата на врата му, когато той поклати отрицателно глава.

Какво всъщност беше станало онази вечер преди почти две денонощия? Той не помнеше. Всъщност помнеше някои неща. За пореден път двамата с Андреас бяха прекратили разследването на случай на злоупотреба с деца. Още един случай в дъртата поредица на случаите на семейно насилие, които се бяха паднали на тях в Отдела за насилствени и сексуални престъпления в полицията в Осло. За пореден път си беше тръгнал от работа с черна дупка в гърдите. Бяха излезли да хапнат и да пият по бира. Бяха яли и пили, а след това… всичко след това му се сливаше в едно. Какофония от гласове, сирени, необяснима умора и гняв. Шум. Фредрик не успяваше да различи една от друга думите, нито да посочи конкретно усещане или настроение. Не и преди фразите да започнат да се очертават върху прозореца. Тогава и дойде на себе си тук, в болницата.

— Какво си казала на децата?

Алис пристегна косата си, вързана на опашка. Фредрик с изненада установи колко различни са Алис и Бетина. Настоящата му жена беше крехка и тъмнокоса, а бившата — по-пълна и руса. По-ведра и на външен вид, и по темперамент. Бетина обаче носеше пламък у себе си, имаше тесни, мамещи очи, които винаги събуждаха желанието му. Алис беше по… по-обичлива.

— Нищо — отвърна Алис. — Ще звънна на София по-късно днес. А Якоб… ами той замина, имаше концерт през уикенда, така че Бетина май не…

Чу се стържене на суха кожа. Бетина разтриваше ръцете си. Когато София отиде да следва в Берген, Якоб, който беше на шестнайсет, реши, че иска да живее с баща си.

— Не — отвърна тя лаконично. — Ти сам ще говориш с него.

Изправи се.

— Това, което не ми е ясно, е защо, по дяволите, отиваш и лягаш на улицата пред нейния вход.

Тя махна с ръка, но не откъсна поглед от него.

— Сякаш си умиращ индианец или нещо от сорта.

— По-добре ли щеше да ти е, ако бях умрял пред нас? — попита Фредрик.

— Да — отвърна Бетина.