Ингар Йонсрюд
Калипсо (49)

Глава 49

— Последен шанс, Палечко.

Бетина стоеше зад кухненския стол и масажираше прешлените на врата му със силните си пръсти. Фредрик отпусна глава напред, наслаждавайки се на приятните тръпки от отпускащите се мускулни възли.

— Сигурен ли си, че трябва да работиш? В събота?

Тя разтвори хавлията си и се приведе над него. Дългите й нокти, лакирани в лилаво, се забиваха в кожата му похотливо и болезнено, в лопатките и в ръцете му. Той усети дъха й върху темето си и малките гърди, още топли след душа, върху раменете. Тя ухаеше на желание и на върба. Захапа няколко кичура, заразтрива голите му гърди с длани и спусна пръсти надолу.

— Бетина, Якоб е тук…

Тя заби предните си зъби в плешивината му. Това не беше ласка.

— Хубаво. Толкова по-зле за теб. Във всеки случай, аз и Крьосюс отиваме на ски. Убий се от работа днес.

— Мога да ви закарам — предложи Фредрик. — Ще има конференция на Отбраната на Воксеносен горе на Холменколен. Ще ви оставя на Фрогнерсетерен.

Някога Бетина бе казала, че Фредрик й дава цялата тренировка, която й е необходима — в леглото. Сега очевидно й трябваше състезателен велосипед, велосипед бегач, карта за бикрам йога и място за ски в мазето.

Той я последва в коридора и опита да я целуне, когато тя излезе да си приготви ските. Бетина го отблъсна. Той спря и се заслуша. Якоб се упражняваше и беше оставил вратата си открехната. Музиката, която упражняваше, щеше да изпълни на коледния концерт. Бавна, красива, нежна и елегична мелодия.

Фредрик бутна вратата тихо. Синът му седеше с гръб към него. Щеше да свири заедно с един бивш възпитаник на академията — роял-майстор, или както там се казват онези, които свирят на роял. Якоб използваше слушалките си, за да слуша акомпанимента. Те притискаха тъмните му къдрици. Широкият му превит гръб се поклащаше в такт с музиката и Фредрик си помисли, че момчето му е безкрайно красиво.

Якоб сигурно бе усетил погледа на баща си в гърба си, защото остави виолата на леглото, свали си слушалките и се завъртя на стола.

— Баща ми?

— Да?

— Ще ходим ли на концерт?

Фредрик не успя да скрие удивлението си:

— Да… На какво?

— На Лорънс Пауър. Ще свири в Концертната зала.

Лорънс Рейнолдс, Лорънс Ферлингети, Доналд Лорънс и Певците от трите града… Фредрик се разрови в картотеката на ума си, но се наложи да признае поражение.

— Той свири на виола.

Разбира се.

— Адски откачено добре.

— Не използваме тази дума…

— Свирил е с всички големи филхармонии. С Лондонския симфоничен оркестър. С Английския камерен оркестър. С Бергенската филхармония. С Кралската филхармония в Стокхолм. Той е съвсем…

— Адски откачен — довърши Фредрик вместо него.

— Виолата, на която свири, е на повече от четиристотин години. Конструирана е от болонски лютиер. Антонио Брензи. Звукът е…

— … супер адски откачен — каза Фредрик.

Якоб се вгледа сурово в него.

— Не се излагай.

— Сори. Какво ще свири?

Оказа се, че ще свири „Ромео и Жулиета“. От Сергей Прокофиев. Прекрасно, помисли си Фредрик. Още един руснак. Може би щеше да успее да си го приспадне от данъците. Поръчаха си билети заедно. И един за Бетина.