Ингар Йонсрюд
Калипсо (88)

Глава 88

Егон Борг живееше зад тъмна лакирана врата без прозорче или шпионка в модерна жилищна сграда на „Фредрик Стангс гате“ във Фрогнер. Звънец нямаше, но хромирано чукче прати силно ехо нагоре по стълбището.

Тя почака дълго, преди той да отвори. Бившият морски пехотинец беше облечен като за работа. Тъмен костюм с идеално изгладени панталони и риза. Погледът му не беше приветлив. Не беше такъв и Ромул, елзаската овчарка, застанал ръмжащ на крачка зад стопанина си.

— Кафа Икбал — изрече тихо той. — Нима работите и в събота?

— Трябва да сте видели вестниците — каза Кафа. — Сигурна съм, че сте наясно защо съм тук.

— Не. Бях зает. За какво става дума?

— Агнес Усе е мъртва. Беше убита заедно с един от колегите ми.

— Мили боже — Борг се отдръпна встрани, за да я пусне вътре.

Коридорът беше дълъг и широк, застлан с яркочервена пътека. Борг взе пухеното й яке и го окачи в дрешник с плъзгаща се врата край входа, а тя свали ботите си.

Когато Ромул стана прекалено шумен, Борг щракна рязко с пръсти и животното застина, преди нацупено да се изниже по коридора.

По стената, на която нямаше врати, висяха пожълтели листове хартия, поставени в рамки. Оригинални партитури. Коридорът свършваше в ъглова дневна с високи прозорци и дълбоки первази. В центъра на стаята имаше пиано.

Кафа го бе забелязала от мига, в който влезе в апартамента. Отначало бе само бегъл сладникав дъх на урина и почистващ препарат. Тук, в дневната, миризмата бе по-натрапчива. И идваше от стая зад двойна бяла врата. Вратата беше открехната и през отвора тя зърна крака на легло. Прозрачен полиетилен покриваше пода от скъпо дърво, а на рафт до насрещната стена бяха струпани лекарства, хавлиени кърпи, бинтове, марли и подлоги. Под тях на пода лежаха купчина дебели книги, малко плетено мече, домашна изработка, и две кукли с порцеланови лица.

— Чакайте — прошепна Егон Борг.

Вратата изскърца, когато той я отвори и влезе вътре. Кафа чу стържене на стол по пода и след като той се забави, бавно го последва. Докато не видя жената в леглото. Докато не чу жената в леглото.

От стойка висеше торбичка с бистра течност и Борг отвори тръбичката с обиграна лекота. Свързана беше с друга, по-тънка, в сгъвката на лакътя на жената. После той седна до нея и помилва ръката й. Кожата й беше бяла като мляко. Завивката покриваше корема й, нагоре беше облечена с горнище от пижама с детински пъстър десен от лъвове, маймуни и жирафи, маршируващи в колона около ръцете и гърдите й. Тя сякаш не забеляза Кафа, но когато Ромул влезе в стаята и постави главата си на леглото, вдигна малката си подута ръка и я положи върху главата на кучето. От гърлото й излезе неясен звук, подобен на архаичен напев.

Борг се наведе напред.

— Имаме гостенка — продума меко.

Тъмнорусата коса на жената беше сресана назад от лицето й и събрана в спретната плитка. Но цялата обич, очевидно вложена в задачата, не бе успяла да прикрие плешивите петна по скалпа. Кожата около хлътналите й очи изглеждаше суха и крехка. Тя надигна леко глава от възглавницата и погледна Кафа. Като че се усмихна.

Напуканите устни се разтвориха, когато Борг ги навлажни с гъба и тя я засмука жадно, като изцеди всяка капчица. Борг натопи гъбата още няколко пъти в пластмасова чашка на нощното шкафче. Когато настървеното смучене замлъкна, той избърса с гъбата венците, зъбите и вътрешността на устните й.

На колко ли години беше Сусане? Вероятно на четиресет и няколко. Изглеждаше по-млада. Явно бе преживяла тук повече от половината си живот. Без слънце и чист въздух, без тревоги. Други се бяха грижили за нея. Кафа огледа изпитателно бледото лице на Борг и осъзна, че не половин живот бе изживян тук, а цял — половината от нейния и половината от неговия.

Постепенно задъхването премина в дълбоко дишане и Борг свали ръката на Сусане до тялото й. Вдигна завивката. Около кръста й имаше широк бял колан с железни пръстени край таза. Той взе кожена каишка от нощното шкафче и я затегна плътно около китката й. После повтори процедурата с другата китка, преди да прикрепи каишките към пръстените на колана. Придърпа завивката до раменете на жената и се изправи внимателно, за да не обезпокои съня й.

— От време на време получава пристъпи — прошепна Борг, докато затваряше вратите към спалнята. Обърна се към Кафа и обясни вече с повишен глас: — Понякога са толкова буйни, че се наранява.

До стената имаше шезлонг, а пред него — масичка с лъвски крака. До единия й край бяха разположени тапицирани ръчно изработени кресла. Той й посочи едното и сам седна на другото.

— Знаете ли какво ми се иска да вярвам? — Извадил бе спрей за нос от джоба си и въртеше разсеяно капачката му. — Представям си как тя сънува нашата малка принцеса. Създанието, което умря вътре в нея. — Зачопли с нокът ръкава на ризата си, като чистеше петънце, видимо само за него. — Знам, че не е така. Поставят електроди на главата й, гледат екрана, а после мен и поклащат глави. Защото там почти нищо не се случва. Тя е почти изцяло в състояние на мозъчна смърт. Но и това все още е живот, нали?

Кафа не знаеше какво да отговори. Какво би могла да каже на човек, който отглеждаше жена си подобно на растение? Но ако тя самата лежеше там, Кафа би искала някой да издърпа тръбичките от ръката й. Да я остави да умре, та да може да се развие нов живот.

Тя му разказа за убийствата на Андреас и Агнес Усе и за онова, което Усе им бе съобщила. За учението, което се оказало не учение, а мисия до Русия и до вируса на едрата шарка. Егон Борг я слушаше. Чак когато тя приключи да говори, той прочисти гърло, докато размишляваше над получената информация.

— Истината ли е казала Агнес? — попита Кафа.

Егон Борг се бе заел да изучава дланите си.

— Със сигурност не съм ви нужен аз за потвърждение.

— Кой е човекът, когото е трябвало да спасите? Онзи с псевдоним Дивата норка?

— Да не мислите, че ни се представи?

— Кой ви изпрати? Каква беше мисията ви?

Той потърка ръце и се загледа в нея.

— Знаете, че не ми е възможно да ви отговоря.

— Колко души бяхте там?

Той се наведе напред.

— Може ли да ви попитам нещо, Кафа Икбал? От някакъв вид атака ли се боите?

Със замислено изражение Кафа му отвърна с неговите собствени думи.

— Знаете, че не ми е възможно да ви отговоря.