Ингар Йонсрюд
Калипсо (62)

Глава 62

Март 1992 г., заливът Мотовски на полуостров Кола, Русия

Избори. Животът се състои от избори. От резултати от стари избори и приготовления за нови. От нашите решения и тези на другите. Тогава какви избори бяха довели Аксел Тране дотук?

Свистенето на вентила за налягането в торпедното помещение беше едва доловимо в стоманената тръба. Още само няколко минути. Подводницата трябваше да намери точния баланс, преди да се отворят торпедните врати. Предимството на кислородните апарати, които използваха войниците от флота, беше, че те рециркулираха дъха. Нямаше мехурчета на повърхността на водата. Недостатъкът беше, че гмуркачът бавно се отравяше на дълбочина под десет метра. Затова беше важно да се намери точният баланс.

Ако баща му беше жив, Аксел може би щеше да избере друг път. Но болестта, която го бе прояла, по някакъв начин, дори по-лош, беше съсипала и майка му. Беше станала толкова жалка. Толкова уплашена. Стремежът да се освободи от нея — той ли го бе довел тук?

Подразнен, Аксел удари глава в стоманата. Свистенето спря. Намираха се в стабилно положение. Тогава нахлу водата. Тялото му бавно стана безтегловно в тясната тръба. Водата стигна до устата му, до дихателния апарат. Първото вдишване под вода винаги беше най-трудното. Той изпълни дробовете си. Издиша. Всичко беше наред.

Агнес беше сложила край. Изборът беше неин. Този избор беше улеснил Аксел да поднови договора си с Отбраната. И това решение го бе довело дотук. Всъщност Егон трябваше да напусне. Той искаше да живее със Сусане. Тя беше бременна и заради това животът на Егон като войник от флота трябваше да приключи. После обаче се случи инцидентът. Дъщеря им така и не се роди, а Сусане… да, какво беше Сусане? Нещо на границата между живота и смъртта? Кой беше взел това решение? Бог?

Той стисна носа си и уравновеси напрежението. Ушите му изпукаха приятно. Навигационното табло показваше дълбочина девет метра. Мехурчето в компаса му беше спокойно. Аксел долавя слабо сияние около войника пред себе си. Торпедният люк беше отворен за пускане навън. Той с мъка се извъртя напред.

Много неща в живота на войниците от флота заслужават определението „гаден“. Нищо обаче не е толкова гадно, колкото това да се опаковаш в буцест непромокаем костюм, да си прикачиш дихателен апарат и маска, да си затегнеш автоматичния пистолет МП-5, да те повдигнат двама мъже в стоманена тръба с диаметър петстотин трийсет и три милиметра и да чакаш. Като се разсейваше с тези мисли, Аксел запази спокойствие в тръбата.

Изобщо не изпитваше клаустрофобия, но там вътре знаеше, че тук и сега няма избор. Тук беше напълно зависим от другите. Ако капитанът на подводницата вземеше погрешно решение, ако някой от колегите му изпаднеше в паника, тогава Аксел Тране щеше да умре. Толкова беше просто.

Не трябваше да мисли за това.

Плуваха близо две хиляди метра, преди да стигнат до сушата. Русия все едно вече лежеше с прекършен гръбнак. И без това тези води бяха наситени с мрежа от подводници, сонари и радари, които охраняваха руската база на Северния флот. От водата те зърнаха малкия залив през биноклите си за нощно виждане. Една пътека щеше да ги отведе до тундрата. Из въздуха се носеше мокър сняг, луната едва се очертаваше на фона на облачната покривка и войниците не виждаха признаци на живот.

Плажът беше покрит с обли камъни колкото яйца, които се затъркаляха, когато войниците стъпиха на сушата. Първи бяха лейтенант Фалсен и Аксел. Без да си свалят костюмите, те огледаха местността. Лейтенантът даде сигнала и останалите мъже излязоха от морето. Стафан Хейхе. Бьорн Баке.

Последен излезе Егон.