Ингар Йонсрюд
Калипсо (90)

Глава 90

Март 1992 г. Колският полуостров, Русия

Лейтенант Фалсен изглеждаше спокоен, но беше трудно да се разчете изражението му зад противогаза. Лейтенантът щеше да се върне веднага в Норвегия с Дивата норка. Границата беше само на петдесет километра, а времето изтичаше за Гюдбранд Фалсен. Останалите от патрула — Егон, Баке, Хейхе и самият Аксел — щяха да вземат проба от вируса и да я отнесат в Норвегия. Отбеляза си, че сержант Баке благоразумно се държеше на разстояние при сбогуването.

За пръв път тази нощ лейтенантът погледна Аксел в очите.

— Бяхме изпратени тук да спасим живота на хора. На много хора — каза му лейтенантът. После постави здравата си ръка върху неговата. — Ще се видим у дома.

Егон бе разстлал одеяло върху подиума в залата в сутерена. Уви с него момичето, което трябва да беше шест-седем годишно, и седна. Взе малката, настани я в скута си, притисна главата й до гърдите си и погали бузката й с пръстите си в груби ръкавици. Тя продължаваше да издава звуци със затворена уста. Внимателно бяха отделили разпятието от ръцете на стареца и тя все така стискаше верижката му в своите.

Под леглото намериха малка платнена торба. В нея имаше мръсно еднооко мече и снимка. Училищна снимка. Момиченцето седеше на чин с много сериозно изражение и се взираше в обектива. Косата й бе опъната, с път отстрани. На фотографската хартия личеше водният знак на производителя — „Калипсо“.

Подскочи стреснат, когато усети Хейхе да наднича през рамото му.

— „Калипсо“ — прочете на глас шведът и протегна ръка към момичето в скута на Егон. — Кръщавам те Калипсо.

Аксел се втренчи в него. Какво му ставаше на този? На свещеник ли се правеше? В такъв случай не беше много добър, защото тонът на гласа му бе същият, както преди няколко часа, когато прие заповедта да убие безпомощната жена. Кой беше този младеж? Това същество?

Хейхе седна до Егон. Протегна ръце? Да я гушне ли искаше? Егон потисна презрението си. Изправи се и отнесе момичето до пианото, седна на столчето, вдигна капака и засвири в тон с нейното припяване.

Крехка поредица от ноти.

Хейхе погледна към Аксел.

— Дебюси — прошепна му. — „Лунна светлина“.

— Идиот — отсече Аксел и му обърна гръб.