Ингар Йонсрюд
Калипсо (119)

Глава 119

Фьодор Ларинов се беше наметнал с кафяво кожено палто над вечерния костюм. Военният аташе стоеше зад стоманена порта, водеща към заграден проход. Жената охранител зад него беше с две глави по-ниска от Фредрик, с десет години по-млада и облечена в черно. Изражението в очите й и късата й червена коса му напомниха на Черната вдовица — паяка, който изяжда мъжките след сношение.

— Това е крайно неудобно — отбеляза ниският очилат мъж.

— Моля ви, пуснете ме — каза му Фредрик.

Ларинов погледна маратонките на Фредрик. Измери го, като бавно вдигна брадичка. Ако търсеше несъвършенства, очевидно бе открил много. Накрая погледна Фредрик право в очите.

— Изключено е да нахлуете в руска територия. Норвежката полиция няма правомощия тук.

Фредрик сграбчи решетките на портата.

— Няма да има нахлуване, ако бъда поканен — посочи и погледна охранителката. Тя гледаше намръщено ръцете му, сякаш ги бе поставил върху нея, а не върху решетките.

— Много добре знаете за какво става дума. Егон Борг е носител на зараза. Инфектирал се е с щам на вируса на едра шарка, руски вирус, и…

— Необосновани предположения — прекъсна го руснакът.

Фредрик изсумтя.

— Познавам лично Борг. Виждате ли фиата ей там? Открихме в него раница с контейнер, който несъмнено съдържа вирус. — Стисна пречките по-здраво и понижи глас. — Това вече не е игра, Ларинов.

Аташето присви очи и прехапа долната си устна, докато тя побеля.

— Посланикът държи това да стане при абсолютна дискретност. Вие сте мой гост. Няма да се отделяте на повече от три крачки от мен в нито един момент.

Фредрик бе подозирал, че решението да бъде допуснат, вече е взето. Руснаците не бяха глупаци.

Червенокосата протегна ръка и Фредрик й даде оръжието си. После беше подложен на серия силни поплясквания отстрани по тялото, под мишниците и около слабините. Очите му плувнаха в сълзи от болката.

Охранителката примигна насреща му.

— Нет.

— Последвайте ме — каза аташето. Лачените му обувки потракваха върху асфалта.

Когато се озоваха в неприветлива сутеренна стаичка, където се приемаха заявленията за руски визи, Ларинов спря. Посочи кадифеното сако на Фредрик и поклати глава. Взе тъмно сако, преметнато на гърба на офис стол.

— Свалете този парцал.

Аташето го поведе по тесен коридор без прозорци.

— Намирам маниера ви да вършите нещата атрактивен, Байер. По друго време и на друго място можехме да бъдем приятели. Така че приемете това посещение като услуга от приятел — от мен и от Руската федерация. Онова, което ще видите, не бива да влиза в никакъв рапорт. То не е дори част от разследване.

Фредрик се намръщи. За какво говореше Ларинов?

Тежките стоманени врати се затвориха безшумно зад тях. Бяха в приемната част на посолството. Бетонните стени вече не бяха груби, а гладки и боядисани в светли цветове. Елегантни стенни аплици с фини лампи от гравирано стъкло. Фин цигарен дим и дъх на печено месо се носеше от горните етажи.

— Курт Брауер — каза руснакът и потупа стената.

— Аха?

— Пратеникът на Хитлер в Норвегия през 1940 година. Той е живял тук. Когато започнала германската атака срещу Норвегия, той отишъл при норвежкия външен министър и настоял за безусловна капитулация.

Ларинов продължи нагоре по стълбите.

— Тези стени са виждали глобална политика. Къщата е ставала свидетел на създаване и разтуряне на съюзи. И все пак още стои. Да се надяваме, че така ще си остане и ще избегнем инциденти, които могат да разтърсят основите, на които се градят взаимоотношенията между страните ни.

Ето как звучи заплаха, изречена от дипломат.

Без да каже дума повече, руснакът го въведе през кухнята. Фредрик огледа готвачите, прегърбени над плата, отрупани с канапета. Опита се да зърне лицата на келнерите, които, облечени в черни панталони и бели ризи, бързаха през летящите врати с огромни сребърни подноси, натоварени с чинии и чаши. После срещна очите на руснака и поклати глава. Ларинов се усмихна бегло. Сякаш вече знаеше. Минаха през гардеробните. Нищо. Нямаше бледи и слаби мъжки лица, нито фигури в сенките, нищо забележително. Нищо.

Аташето го поведе към балкон, гледащ към голяма зала за приеми. Под него се носеше смесица от гласове, звън на чаши и смях. Детски хор пееше коледни песни. Носеха се ухания на парфюм и храна, етажът долу бе пълен с хора. Трябва да бяха стотици. Мъже в костюми, жени във вечерни рокли. Фредрик различи норвежкия външен министър. Стоеше под снимка на Държавната дума.

Един човек, помисли си Фредрик. Долу имаше един мъж, заразен с едра шарка. Раница в някой ъгъл. Безшумно изпускаща клапа. Пълна катастрофа.

— Да се смесим с множеството — предложи Ларинов и го поведе към другата страна на балкона. Постояха известно време, преди Фредрик да се обърне към него с гримаса.

— Не. Тук има твърде много хора. Ами страничните помещения? Тоалетните? Конферентните зали? Проверихте ли шофьорите? Персонала на охраната?

— Сега, след като установихме, че Егон Борг не е тук — каза хладно Ларинов, — искам да дойдете с мен.

И той поведе Фредрик обратно към гардеробните. Аташето изчака коридорът да е празен, преди да отвори тясна врата към стълбище. Слязоха два етажа надолу и се озоваха в друг бетонен коридор. Таванът беше нисък, а светлината ярка. Със сигурност бяха близо до главния вход на посолството. Един охранител изгледа недоверчиво Фредрик, но кимване от страна на Ларинов бе достатъчно да го накара да отвори вратата, която охраняваше. Стаята бе малка, лъхаше на пот и цигарен дим. Освен от единична настолна лампа светлината идеше от мониторите на охранителните камери. Големите бяха провесени от тавана, малките бяха върху маса и се простираха от стена до стена. Пълен мъж с гладко сресана коса на път по средата явно ги очакваше.

— Сигурен съм, за вас не е изненада, че следим улиците около посолството — каза Ларинов.

Фредрик заоглежда екраните един след друг. Образите бяха ясни и контрастни. Разпозна Себастиан Кос, който крачеше напред-назад с притиснат към ухото си телефон. Видя журналисти, полицаи с автомати, видя и големия дъб. В момента товареха колата на Егон Борг върху плоската платформа на репатрак.

Мъжът каза на Ларинов нещо на руски и посочи към най-близкия монитор. Явно бе записващ, защото показваше картина на същата сцена от по-рано, когато още беше светло. Аташето постави ръка върху рамото на Фредрик.

— Гледайте сега — каза той.

Секунди по-късно пристигна фиатът. Беше паркиран, но вратите останаха затворени. Камерата бе монтирана твърде високо, за да се види лицето на шофьора. Охранителят натисна бутон, за да избърза с няколко минути напред. И тогава се случи. Облечена в тъмно фигура бързо отвори вратата на колата и закрачи решително по улицата, преди да се скрие в странична пресечка. Егон Борг.

— Видяхте ли това? — попита Ларинов. — Той се отдалечи от посолството.

Съмненията на Фредрик растяха. Какво ставаше?

— Просто заобикаля — възрази той. — Защо иначе ще паркира тук? Може би се опитва да ни отвлече вниманието?

— Шшшт — произнесе аташето.

Потупа по рамото мъжа, управляващ картината, и той даде на бърз ход напред. Когато вечерта настъпи, изображението потъмня. Фредрик виждаше как трафикът на улицата се увеличава. Спираха таксита и от тях слизаха елегантно облечени хора. Изучаваше лицата, които минаваха край него. Кога щеше да се върне Егон Борг? Това ли искаше Ларинов да му покаже?

Не.

Фиатът бе стоял паркиран на улицата в продължение на близо час и половина, когато се отвори вратата от страната на пътника. Не рязко и решително, както когато Борг бе отворил своята, а колебливо. Показа се жена. Тялото й бе приведено, а походката — тромава. Облечена бе с нещо, което му напомни червено-бял сарафан, руска народна носия, а на гърба си носеше раница. След като излезе от колата, просто остана да стои там. Обърна се, но не се отдалечи от превозното средство, пропусна пешеходци да преминат, а погледът й бе прикован към нещо отвъд улицата. Към посолството. Клоните на дървото скриваха лицето й.

Внезапно тя свали раницата и я върна обратно в колата. Затвори вратата. После тръгна със ситни крачки по тротоара. Стойката й бе изкривена и тя накуцваше. Едва когато напълно изчезна от картината, операторът спря видеото.

— По дяволите… промърмори Фредрик под нос.

Ларинов извади позлатена табакера от вътрешния си джоб. Като символичен жест предложи на Фредрик цигара, преди да почукне своята върху табакерата, после се наведе напред. Мъжът с прическа на път по средата бе готов и чакаше със запалка.

— Елате — каза аташето и отново постави ръка на рамото на Фредрик. Поведе го към по-късата стена.

Плътна завеса закриваше прозорец. Фредрик предположи, че целта й е да попречи да се вижда отвън, но когато Ларинов я дръпна, видя, че прозорецът не гледа навън, а към друга стая. Напомняше старомодните помещения за разпит. Квадратна маса със стол от всяка страна. Студена светлина от луминесцентна тръба на тавана. И там седеше тя. Косата й бе старателно сресана и сплетена. Същият костюм като на записа. В очите й нямаше страх. В ръцете си държеше кръстче и навиваше тънката сребърна верижка около пръстите си. Вече бе зряла жена. Но у Фредрик нямаше съмнение коя е тя.

Почувства погледа на Ларинов върху себе си.

— Анастасия Сиянина — каза аташето и издуха цигарен дим към стъклото.

Ларинов обясни как тя преднамерено се смесила с гостите пред посолството. После отишла при един от охранителите. Не казала нищо. Само тананикала. Но традиционният й костюм, славянската й външност, общото впечатление, че тази жена не е съвсем с всичкия си…

— Не разбирам — промълви Фредрик и притисна пръсти към студеното стъкло.

— Нямала документи, нито покана. По никой начин не би могла да бъде допусната на приема. Но аз и не мисля, че планът е бил такъв. Убиецът, този Борг, според мен е искал тя просто да стои там на улицата. Да се усмихва мило, докато вирусът изтича от чантата и заразява гостите ни. Те щяха да внесат вътре вируса вместо него. И гениалният ход в цялата работа е… — Ларинов се обърна към него. — Анастасия Сиянина има имунитет. Тя е оцеляла след болестта. Би разпръсквала смърт около себе си, без самата тя да е в опасност.

Фредрик не можеше да се накара да откъсне поглед. Ето я, че седеше там. Сянката, която бяха преследвали толкова дълго.

— Но… защо тя остави обратно раницата? Защо не изпълни мисията си?

Ларинов поклати глава.

— Не знам. Опитах се да говоря с нея. Никаква реакция. — Руснакът пусна недопушената си цигара в чаша, където тя изсвистя.

— Непълноценна е умствено. Но доколко е увредена? Може още да обича Майка Русия? А може би е просто идиот? Може да не е осъзнавала целта на раницата? Не знам.

Ларинов дръпна обратно завесата и направи жест, че посещението е приключило.

Черната вдовица ги очакваше в сутерена. Ларинов бързо стисна ръката на Фредрик.

— Люся ще ви съпроводи до входа. А после разкарайте всички тези полицаи. Нищо добро няма да последва от присъствието им.

Той се канеше да си тръгне, но Фредрик го стисна за рамото.

— Какво ще стане с нея?

— Тя е руска гражданка. Ще си иде у дома. А там… Не аз ще решавам съдбата й дали тя е терорист, или жертва.

Фьодор Ларинов вдигна ръка. И добре, че го стори, защото Люся бе стиснала един от пръстите на Фредрик и май се канеше да го счупи. Фредрик пусна аташето, а охранителката пусна Фредрик.

— Ако Егон Борг успее с плановете си, каквито и да са те, ще бъдат отправени обвинения към Русия и това няма да бъде от полза за Анастасия Сиянина.

Егон Борг. За няколко мига цялото внимание на Фредрик бе съсредоточено към Калипсо.

— Ларинов — каза той, — мисля, че можем да стигнем до съгласие сега, че през пролетта на 1992 година норвежки морски пехотинци са влезли в руска територия. Откраднали са проба от вируса на едра шарка. Убити са двама норвежки войници. Единият от руски куршуми. Телата бяха предадени на норвежките власти.

Аташето го гледаше очаквателно.

— Някой от вашите има ли сметки за уреждане с Егон Борг? Някой, на когото той би искал да отмъсти?

Лавринов изсумтя презрително.

— Никой руснак не е стрелял срещу тях. Сержант Бьорн Баке. Трупът му бе хвърлен във фиорда Лица. Гюдбран Фалсен. Лейтенант. Умрял е от изстрел в главата край норвежката граница. Но не произведен от нас изстрел. Търсете сред своите, ако ви трябва мотив за отмъщение.

И после си тръгна.

Фредрик остана в пълен смут. Какво бе чул току-що, по дяволите? Не е убит от руснаци? Припомни си обяснението на Агнес Усе. Гюдбран Фалсен се бе върнал в Норвегия, заразен с вируса на едра шарка с обезобразено лице и куршум в рамото. После си повтори загадъчния имейл на Егон Борг. „За Гюдбран Фалсен. За Калипсо. Вие сте отговорни. Мръсници.“

Моментът на истината. Всички имаме мигове в живота си, когато облаците ненадейно се вдигат и картината, която виждаме пред себе си, не е очакваната. Мигът, в който откриваш, че си бременна. Частицата от секундата, когато осъзнаваш, че човекът зад теб в трамвая е забил нож в гърба ти. Денят, в който на външната врата се звъни, а на прага стоят свещеник и полицай.

Пулсът ти се променя. Небето се разтваря. Земята се надига.

Фредрик пристъпи с олюляване назад. Грабна пистолета си от ръцете си.

— Мили боже, изведете ме оттук. Бързо ме изведете.

Кафа стоеше приблизително на мястото, откъдето бе вдигната колата на Егон Борг.

— Генерал-майор Гюн е работел за военното разузнаване — задъхано изрече Фредрик. — Нали така? Преди да постъпи в Командването на отбраната?

— Да, току-що разговарях с полицаите там. Ти как разбра? Какво прави вътре? Защо се забави толкова…

Тя млъкна. Защото видът му бе красноречив.

Фредрик още бе в състояние на смут.

— Не руснаците са мишената на Егон Борг — завалено избъбри той. — Много по-лошо е. Адски много по-лошо.