С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (9)

Глава 9

Нямаше време за глезотии като сън. Бях хвърлила стария си телефон по пътя за вкъщи, след като компрометирах номера с Дона, но имах нов в едно чекмедже в кухнята. Извадих визитката на Трестинг и набрах.

Той отговори на второто позвъняване.

— Да.

Преглътнах нещо, което бях доста сигурна, че е гордостта ми.

— Трестинг, обажда се Кас Ръсъл. Полк е изчезнала.

Той помълча и после се изрази красиво:

— Кофти.

Не знаех със сигурност дали самият Трестинг не беше отвлякъл Полк или не беше наредил на някой друг да го направи, докато бяхме в Камарите, но прозвуча толкова изненадан и сразен, че класирах тази възможност като „леко по-малко вероятна“.

— И аз си помислих точно това. Още ли я следиш с джипиес?

— Да. Чакай една секунда. — Думите прозвучаха глухо и с леко чувство на вина си спомних, че преди малко му бяха разбили лицето. И той не прекарваше добре тази вечер.

След минута пак чух гласа на Трестинг.

— Намерих я. В южната част на Лос Анджелис и се движи.

— Тръгвам след нея. Ти къде си?

— Приемникът няма да ти помогне.

Подозренията ми пак се наклониха на другата страна.

— Съзнаваш, че и ти искаш да я намерим, нали? Така че помогни ми, ако не искаш да ми дадеш…

— Чакай, хей, не исках да кажа това. Исках да кажа, че не можеш да я хванеш. Движи се прекалено бързо, за да е в кола.

— Влак? — попитах и стомахът ме присви.

— По-бързо. Хайде, познай.

Кофти.

— Не може да се направи нищо, преди да кацнат. Но хей… — Той се поколеба. — Слушай, ако още искаш да обменим информация, ела да се видим. Възможно е все пак още да имаме някаква преднина.

Помислих си, че ако той държи Кортни, ще е слабо вероятно да иска да се видим лице в лице. От друга страна…

— Страшно спокойно го приемаш — казах аз.

Той въздъхна и когато пак проговори, звучеше изморено.

— Нищо чудно. Откакто поех този случай, всеки ден става нещо гадно. Струва ми се, че ще получа удар, ако се случи нещо хубаво.

Затворих очи и стиснах клепачи. Трябваше ми сън, поне един час, но нямах време. Реших, че е без значение дали Трестинг е взел Полк или не — все едно, трябваше да приема срещата. — Добре. Къде?

Той ми каза една пресечка в една част от града, която познавах смътно.

— И Ръсъл? Моля те. Ела сама.

Искаше да каже: „Не води Рио“. Изсумтях.

— Деликатната ти чувствителност няма да пострада. Той си има друга работа. — Замълчах и добавих: — Но няма да съм невъоръжена.

Той въздъхна тихо, изглежда от облекчение.

— Няма проблем. Добре. Благодаря ти.

— Все едно. Учудвам се, че все още искаш да работим заедно след представлението, което изнесе.

— Не съм сигурен, че искам — призна честно той. — Но проведох няколко разговора. Както ти казах, чувал съм за теб. Репутацията ти е солидна.

Е, стана ми приятно да чуя това. Почудих се с кой ли от предишните ми клиенти е говорил. Искаше ми се има начин и аз да го проверя, но бях загубила компютърджията си, а и през последните няколко години не бях намерила много нови приятели, към които да се обърна за информация и да се доверя на отговорите.

Напълно възможно беше да влизам в капан. Нямах такова чувство, но и нямаше начин да разбера.

 

 

Трестинг чакаше, когато пристигнах — строен силует в тъмното. Беше почистил лицето си и пораженията не изглеждаха толкова зле, колкото вероятно бяха, благодарение на тъмнината и тъмния цвят на кожата му, но все още можех да позная, че е бил блъснат от камион под формата на юмрука на Рио.

— Насам — каза той.

— Искам първо да видя джипиеса.

— Помислих си, че ще искаш — каза той, извади го от джоба си и ми го подаде.

Разгледах дисплея. По нищо не личеше, че не може да е подправен, но подкрепяше това, което Трестинг вече ми каза. Червената точка, показваща Кортни, пълзеше някъде над Ню Мексико. Премерих скоростта й на око и погледнах скалата. Движеше се малко по-бързо от повечето пътнически самолети — частен самолет, предположих аз.

Изглежда допускайки, че съм доволна, Трестинг тръгна напред, като ме остави да разглеждам дисплея, докато го догоня.

Мислено начертах траекторията на самолета, като прехвърлих вероятните дестинации, но имаше прекалено много променливи.

Въздъхнах и му върнах приемника — дребен жест на сътрудничество.

— Къде отиваме?

— В моя офис. Да се видим с моя компютърджия.

Останах приятно изненадана. Усещах остро загубата на Антън всеки път, когато този случай направеше поредния ляв завой. От това, което ми беше казал Трестинг, неговият човек беше добър.

— Може ли да му се вярва?

— Залагам живота си.

Все още не бях сигурна дали можеше да се вярва на самия частен детектив, но ми хареса как го каза.

Трестинг ме поведе по стръмна улица с гъсто застроени сгради, които се опираха една в друга в тъмнината. Над витрините на магазините имаше стари апартаменти със заковани прозорци и ръждясали охранителни решетки. В горната част свихме по уличка, която вървеше между висока тухлена сграда и преустроен склад със стени от циментови блокчета: и тук прозорците бяха с решетки, дори тези на втория етаж. Трестинг тръгна нагоре по тясна метална стълба, издигаща се покрай склада и спря пред врата на втория етаж, усилена с ламарина. Надписът на нея гласеше: „Артър Трестинг. Частни разследвания“ с ясни, професионално изписани букви. Той отключи и отвори вратата.

Част от мене все още подозираше, че това е капан, но вместо това се озовахме в обзаведен с вкус офис с широко дървено бюро, зад което имаше няколко високи декоративни растения. Растения. Беше абсурдно нормално. Единственото нещо, което намекваше, че офисът не принадлежи на данъчен адвокат, беше високият сейф за оръжия до етажерките с папки на едната стена.

— Влизай — каза Трестинг, отиде зад бюрото и дръпна един от столовете за клиенти, като ми направи знак да седна. Той включи лъскавия десктоп компютър с два монитора, който стартира с някакъв вариант на операционна система, базиран на Unix. Намръщих се учудено.

— Моят компютърджия го инсталира — обясни той.

— Като стана дума, той кога ще дойде?

— Веднага — каза Трестинг и отвори връзка за видео чат.

На единия монитор се появи на фокус ясно изображение на стая и първото ми впечатление беше, че това е бърлогата на някой, който е една трета хакер, една трета свръх злодей и една трета крадец на дребно.

Навсякъде се виждаха кабели и апаратура, която не разпознавах, и много монитори, които показваха абстрактни скрийнсейвъри и осветяваха затъмненото помещение, монтирани един върху друг по цялата стена. На приглушеното осветление видях силуета на мъж, който седеше пред своето гнездо от компютри и когато чатът се включи, той се обърна с лице към нас, като завъртя стола си, който осъзнах, че е инвалидна количка, за да се приближи към камерата. Беше учудващо млад, вероятно по-млад от Трестинг с две десетилетия и беше един от най-кльощавите мъже, които съм виждала, със слабо изпито лице, рядка козя брадичка и тънки дълги пръсти, с които подпря брадичката си, докато бързо ни оглеждаше.

Тясното му лице се озари от маниакална усмивка.

— Ти ли си, Артър — каза той. — Какво си приготвил, за да стимулираш моя гений днес?

Трестинг посочи към мен.

— Чекър, запознай се с Кас Ръсъл.

Кимнах му.

— Ти ли имаш информацията за Питика?

Чекър присви очи зад телените си очила.

— Да.

— Искам да я видя всичката.

Той се престори на изненадан.

— Какво, всичката? Преди да си ме почерпила поне едно питие?

— Ще ти платя по твоята тарифа — уверих го аз, объркана от несериозния отговор. Повечето бизнес сделки бяха бърза и лесна размяна на пари и услуги. Не бях свикнала на такова шеговито встъпление.

— Взимам двойно за нови клиенти — каза жизнерадостно Чекър. — Намаление за красиви жени и всеки, който може да цитира оригиналния Доктор Ху. Виждам, че няма да избереш второто, но ако ми предложиш желирани бонбони, ще ти дам десет процента отстъпка.

— Хей — каза Трестинг, — дръж се прилично. Никой ли не ти е казал да не обиждаш жена заради външността й?

— Не я обиждам заради външността й, а заради държанието — каза Чекър. — Какво като харесвам красиви гледки? Поне съм готов да предложа финансови стимули за това. — Той ми намигна. — Искаш ли да облечеш нещо по-сексапилно и да ме помолиш пак?

— А бе ти майтап ли си правиш с мен? — ядосах се аз. — Не знаеш ли, че за нас всяка секунда е важна?

Нямахме време за клоунада, но и нещо повече, това беше… отвратително. Освен това, наистина беше обективен факт, че външността ми оставяше да се желае по всяка естетична скала. Симетрия и пропорции — кой го е грижа за такива неща?

Чекър се нацупи, при което заприлича на петгодишно дете.

— Не знам дали ми е симпатична, Артър.

— Пусни й малко аванта — каза Трестинг. — Всички имахме тежка нощ. — Той се покашля и после внимателно добави: — Възможно е и тя да има някои парчета от пъзела.

Чекър веднага се оживи.

— Е, защо не каза веднага? — Той потри дългите си, тънки ръце и започна да трака на една от многото си клавиатури, а пръстите му бяха толкова бързи, че звукът от клавишите се сля почти в едно цяло. — Какво имаш за нас, Кас Ръсъл?

Примигнах. Не бях преценила правилно отношенията на Трестинг и този човек. Чекър не беше само неговия брокер на информация. Това не беше само бизнес сделка. Двамата бяха приятели. И Чекър беше също толкова заинтересован от този случай, колкото и самият Трестинг.

Което означаваше, виж ти, че, разбира се, двамата се интересуваха много повече от това, което щях да сложа на масата във връзка със случая, отколкото от парите ми. Това беше нещо ново.

Предположих, че е време да обявя мизата. Ако исках ресурсите им, трябваше да бъдат част от това… от това екипно усилие. Струваше ми се… напълно и ужасно погрешно. В края на краищата, както си напомних, Артър Трестинг ми се беше представил, като заплаши, че ще ме убие и ще измъчва клиентката ми и три пъти се беше опитал да насочи пистолет срещу мен. Не бях сигурна дали искам да кажа на този човек и приятеля му каквото и да е.

Само че клиентката ми все повече се отдалечаваше от мен със самолета, бандата рокери с високотехнологична атака се беше опитала да измете пустинята с мен, Рио беше озадачен от целия случай — и нещо, което засенчваше всичко останало, бях разкрила плановете си пред жена, която едва познавах и после бях обидила грозно единствения човек в целия свят, на когото вярвам, и то така, както само аз знам.

Нуждаех се от информация. Отчаяно.

Изпитах определена симпатия към моменталното решение на Трестинг да ми се довери.

Може би мислейки си нещо подобно, частният детектив се смили над мен.

— Започни от най-общите неща — предложи той. — Кой те нае да се погрижиш за Полк?

Дона беше загубила правата си като мой клиент, когато ме беше дрогирала или там каквото ми беше направила. Развързах езика си и казах:

— Сестра й. Дона Полк.

Трестинг изгледа намръщено Чекър. Той също ме изгледа намръщено.

— Тя няма сестра — обяви авторитетно кльощавият компютърджия.

— Какво? Да, има сестра — казах аз.

Чекър се обърна към клавиатурите си, като клатеше глава.

— Вече проучих основно това момиче. Щателно, заради Артър. Тя няма сестра.

Хванах се за края на бюрото, като се помъчих да се преборя с масивното, почти отчаяно лошо предчувствие.

— А сестра от друг брак или нещо подобно? Сестра, с която не са израснали заедно?

— Не. Не и освен ако това лице е изцяло извън системата, което е толкова слабо вероятно, че граничи с невъзможното — отговори Чекър. — Иначе щеше да има тестове за бащинство, документи за осиновяване или удостоверения за раждане, или… или все нещо. Никога не можеш да изчезнеш напълно, освен може би ако родителите ти са хипита, които са излезли от системата, преди да си роден и са те огледали с вълци сред дивата природа. — Той набърчи нос. — Родителите на Кортни, от друга страна… ако си спомням правилно, са имали отегчителна малка училищна любов, която се е превърнала в отегчителен малък брак в малко градче и после са загинали заедно в катастрофа с комбайн. Нали така, Артър? — Той пишеше бързо на клавиатурата, а погледът му беше насочен към екрана, който не виждах, като продължаваше да говори. — Да, в катастрофа с комбайн. Хей, ще повярвате ли, че още се случват такива катастрофи?

Мислех си, че комбайните са от времето на „Малка къща в прерията“ на Лора Инголс или нещо подобно. Нали разбирате, от онова време, когато все още е имало ферми.

Разтърсих глава, като се помъчих да събера мислите си.

— Но Дона казва, че Кортни й е сестра и Кортни казва, че Дона й е сестра — защо по дяволите и двете биха лъгали за това?

Трестинг сви рамене и погледна Чекър.

Чекър повдигна вежди.

— Не питаш мен, нали? Защото да, аз съм всесилен, но някои въпроси…

— Може би биха могли да бъдат, не знам, наистина близки приятелки от детство — прекъснах го аз. — И са почнали да се наричат една друга „сестри“ или нещо подобно.

— Като се изключи това, че ти каза, че и двете използват името Полк — посочи Трестинг. — Слабо вероятно съвпадение за приятелки без родствена връзка, освен ако не разиграват представление.

Беше прав. Кофти. Вече знаеш, че те лъжат, идиот такъв. Защо продължаваш да търсиш честни обяснения?

Заболя ме глава — пулсираща, бучаща болка зад очите. Отблъснах я.

— Какво друго намери за Кортни?

— Родена и израснала в провинциално градче в Небраска, преди няколко години се е преместила в Лос Анджелис — изреждаше Чекър. — На хартия напълно отегчително до заповедта за задържане за убийство. След смъртта на родителите й била отгледана от леля си и чичо си в Небраска.

И те нямат деца, които биха могли да й бъдат „сестри“ — добави той, изпреварвайки въпроса, който се канех да му задам. — И като се изключат тези двамата, всичките й живи роднини са далечни.

— Има ли психиатрично досие? — попитах.

— Коя част от „напълно отегчително“ не разбра? — отговори с въпрос Чекър.

— Трябва да проучим Дона — каза Трестинг. — Която и да е тя.

Бучащата болка се усили, като чувах странен настоятелен глас: Не е вярно, не, Дона си е наред! — който се въртеше настойчиво в главата ми.

Мислено размахах метален лост и отблъснах гласа. Какво по дяволите ставаше с мен?

— Да — насилих се да кажа. — Съгласна съм.

Чекър завъртя едното колело на инвалидния си стол и се обърна към друга клавиатура, после погледна с очакване към уеб камерата. — Добре, Кас Ръсъл. Дай ми каквото знаеш за нея.

Поех дъх, пренебрегнах болката и изредих цялата информация, която имах, като пак изпитах вълна от неудобство от това колко малко беше.

Нямах нищо повече от местоработата и телефонните й номера. След думите ми настъпи кратка пауза, сякаш двамата очакваха още нещо, а част от мен искаше да обясни и да се оправдае — тя беше направила нещо с мен! — но унижението от това, че са ме изиграли, беше по-силно от огорчението, че не съм проверила добре нещата около Дона и не споделих последната информация.

Пръстите на Чекър играеха по клавиатурата.

— Телефонът е с предплатена карта — съобщи той. — А телефонът в работата й… също е с предплатена карта.

Лицето ми пламна и не можех да ги погледна.

— Нека опитаме друго — каза Чекър и се помъчих да не мисля, че той иска да не ме обиди. Той натисна още няколко клавиша и вторият монитор на Трестинг светна и показа поредица снимки, главно лоши снимки на лица. Осъзнах, че са снимки от шофьорски книжки на жени с фамилия Полк и малко име Дана или Дона. Дори не знаех как изписва името си.

— Разпознаваш ли я? — попита Чекър. — Ако си е извадила документа с това име, може да го проследя.

В търсенето му бяха излезли осемдесет и седем снимки и в продължение на цяла минута ги разглеждах, макар да не ми беше нужно толкова дълго.

В края на краищата, структурата на костите се свежда до измерения и измеренията са само математика. Нито един от айген векторите на лицата не приличаше поне малко на Дона, но все пак сравних изометричните инварианти, като забавих заключението, което вече знаех, че е вярно.

Лицето на Дона не беше сред снимките. Поклатих глава.

— Направо съм шокиран — промърмори Трестинг.

Смущението ми започна да преминава в студен гняв. Гневът ми даваше фокус, с него ми беше по-лесно да мисля.

— Ами някоя снимка от охранителна камера? — предложих аз. — Това ще помогне ли?

Чекър светна.

— Разбира се! Имам най-добрия софтуер за разпознаване на лица на света. Знам го, защото аз го написах.

— Дай карта на Санта Моника.

На другия екран на Трестинг пред мен се появи карта, преди да съм довършила изречението. Посегнах към мишката и проследих улиците с курсора.

— Срещнахме се с Дона около четири следобед вчера. Тръгнахме насам. — Внимателно проследих маршрута, по който бяхме тръгнали. — После седнахме и разговаряхме тук около… — Обикновено съм способна да измервам времето до част от секундата, ако искам, но тогава не обърнах внимание. — Около половин час.

Чекър се усмихна още по-широко.

— О, Кас Ръсъл, добре се сети, добре се сети. — Ръцете му пак заиграха в луд танц, картата на другия монитор на Трестинг изчезна и на нейно място се появи поредица примигващи зърнести черно-бели кадри. В ъгъла изникна цветна снимка на моето лице, с намръщено изражение на фона на спретнатия офис на Трестинг — очевидно кадър изваден от видео разговора ни — и дигитални линии, които трасираха и измериха челото, скулите, носа и брадичката ми. Черно-белият запис на охранителната камера до лицето ми се забърза все повече и после изчезна, като останаха само три кадъра, подредени в горната част на екрана.

— Направо е тревожно колко много виждат — каза Трестинг.

— Какво говориш, Артър? Охранителните камери ни осигуряват спокойствие и безопасност — отговори саркастично Чекър. — Но всичко е наред. Стига да мога да използвам силата им за лоши цели.

Дълго гледахме трите кадъра, на които ясно се виждахме двете с Дона.

— Туй е тя — потвърдих аз.

— Това — каза Чекър.

Примигнах.

— Какво?

— Пълната форма е „това“. Трябва да бъде „това е тя“, макар че, признавам, може да се използва и разговорната форма.

Трестинг посочи с пръст екрана на компютъра.

— Хайде остани си само компютърен експерт.

— Аз съм експерт в много области — каза надменно Чекър. — Освен това ти си виновен, като ми възложи разследването на Кингсли.

Гледах ги в пълно объркване.

— Това е Дона — повторих аз.

— Да, да. Знам, супергеният вече работи по случая — измърмори Чекър, като ми махна презрително от уеб камерата. На монитора на Трестинг моето лице се смени с това на Дона, като сега дигиталните маркери започнаха да измерват изящните й средиземноморски скули. — Ще започна от калифорнийския КАТ.

Снимките преминаваха по екрана прекалено бързо, за да ги различа една от друга. След около минута напрежение Чекър въздъхна.

— Няма съвпадения, деца. Преминаваме към национално издирване.

Това може да отнеме минута.

— Кой знае защо се съмнявам дали изобщо има шофьорска книжка — каза Трестинг.

Отпуснах се на стола.

— Значи почваме всичко отначало.

— Недей да бързаш толкова, Кас Ръсъл — изръмжа Чекър. — Ти ми даде снимка! Имаш ли изобщо представа какво мога да направя с една снимка?

Ако не се появи на снимка в КАТ или на паспортна снимка или на служебна карта или на студентска карта или в училищен албум — е, няма значение, защото докато си говорим, аз вече я проследявам от срещата ви.

— Той ми хвърли още една налудничава усмивка. — Виждаш ли? Никога не можеш да ми изчезнеш! — И после, господ да ми е на помощ, се разсмя като злодей, излязъл от филмите.

— Ти си луд — каза Трестинг с обич в гласа.

— Наистина ли? — Чекър продължи да се хили. — По какво се издадох?

Честно казано, чувствах се леко притеснена от това, че сега малкият хакер имаше моята снимка и запис на гласа ми, но нямаше какво толкова да направя. Помъчих се да се съсредоточа върху случая.

— Добре. Какво можем да направим междувременно?

Трестинг се протегна и се прозя.

— Да чакаме и да поспим малко? Освен ако се сещаш за следа, по която можем да тръгнем?

Помислих си за унизителната способност на Дона да прониква в главата ми. Помислих си за мъжете в черни костюми в къщата на Кортни Полк.

Помислих си за работилницата на Антън, как избухва в пламъци и как горещината изгаря кожата ми.

Помислих си за това колко много още не знам за Трестинг и неговия компютърджия.

— Нищо не ми идва наум — казах аз.

Главоболието продължаваше да пулсира зад очите ми.