С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (33)

Глава 33

Планът ми зависеше от това да намерим работеща кола, не успеехме, щяхме да си останем тук.

За щастие както ванът, така и моят раздрънкан седан запалиха при първия опит. И двете бяха стари коли и поради това може би нямаха достатъчно електроника. Реших, че не ме интересува защо още работят — достатъчно беше, че е така.

Рио и Чекър се натовариха във вана.

— Измъкни го на безопасно място — казах на Рио, като се облегнах на отворения прозорец на пътника. Той кимна. Попитах Чекър: — Колко време според теб ще ти трябва?

Той стискаше много силно ръце пред гърдите си.

— Не знам. Ако има интернет и щом ми падне в ръцете работещ лаптоп — два часа. Мога да свърша за два часа.

— Мога да ти дам толкова — казах аз. — Успех! Сега всичко зависи от теб.

Той потръпна.

— Кас?

— Да?

Като че ли не беше в състояние да намери думи.

— Казвай — подканих го аз. — Трябва да потегляме.

— Кажи ми, че си сигурна, че ще успееш — каза тихо той, без да поглежда към мен. — Кажи ми, че двамата с Артър няма да умрете заради това.

Това ли го тревожеше? О-о…

— Аз съм много добра да оставам неумряла — помъчих се да го успокоя аз. — Имам този специален талант.

— Сериозно — каза Чекър. — Моля те.

Може би имаше основание да се тревожи. В края на краищата, мислех си аз, тръгвах срещу една организация, която току-що беше парализирала целия район на Лос Анджелис, за да стигне до мен, и щях да застана доброволно на прицел. Заедно с добрия приятел на Чекър. Когато погледнех нещата от тази страна, планът ми изглеждаше малко по-страшен.

— Хей — започнах неубедително аз. Много не ме бива да успокоявам някого. — Много съм добра в работата си. Питай Рио.

— И той не харесва твоя план.

— Абсолютно вярно — потвърди Рио.

Не знаех какво да кажа. Не бях свикнала хората да се тревожат за благополучието ми.

— Добре, приемам — казах аз.

Чекър най-после ме погледна и сбръчка чело в объркване.

— Приемаш какво?

— Състезанието по надпиване. След като това нещо свърши. Но ти обещавам, че нямаш представа в какво се набъркваш.

Изтръгнах усмивка от него.

— Обещай ми, че ще пазиш гърба на Артър.

— Обещавам. Сега тръгвайте.

Ударих по капака на вана и тръгнах към моята таратайка, докато в това време Рио направи рисковано триточково обръщане на посоката с пълна газ и после пое по-бавно надолу.

Включих на скорост и запълзях по чакъла след тях. Уредите на таблото се държаха спорадично, като светваха, ту угасваха. Ударих един юмрук на таблото, но не помогна. Е, нямах нищо против, стига двигателят да продължи да работи — имах достатъчно бензин отзад, за да стигна пет пъти до Лос Анджелис.

Но когато приближих към града, магистралата ставаше все по-задръстена от спрели коли. Съвсем се стъмни и светлините на някои коли не работеха, като по платната имаше само странни сенки и силуети на автомобили. Почаках в колата десет минути с работещ двигател, но колите не помръднаха и на сантиметър и после излязох, отворих багажника и извадих няколко оръжия, които метнах през рамо. Жената в минивана до мен ме изгледа замръзнала от ужас, лицето й изглеждаше като бледа окръжност през стъклото, а после залегна върху дъщеря си на предната седалка, която се помъчи да се съпротивлява, за да може да види от какво толкова се е изплашила майка й. Не им обърнах внимание.

Издърпах торба с муниции сред няколко туби бензин, метнах и нея на гърба си и проверих двата пистолета отзад на колана. После скочих на покрива на моята кола и огледах паркинга пред мен. След минути чух далечен звук от двигател и видях фара на мотоциклет, който си пробиваше път през спрелия трафик от другата страна на мантинелата, на път за Лос Анджелис. Хукнах, като скачах от кола на кола и не обръщах внимание на квиченето и крясъците на шофьорите под мен, докато ботушите ми оставяха вдлъбнатини по покривите им, и скочих на асфалта точно навреме, така че мотоциклетистът да удари спирачки. Или по-точно мотоциклетистката. Тя успя да спре малко преди да се удари във фаровете на друга кола — беше жена, облечена от глава до пети в розово, на розов мотоциклет, с черна каска, украсена с розови пламъци.

Свалих мозберга от рамо и го насочих право към нея.

— Трябва ми мотоциклета ти! — надвиках аз шума на двигателя.

Тя изключи двигателя и вдигна нагоре ръце с ръкавици. Направих движение с пушката — тя започна отчаяно да рита, за да спусне стойката, слезе и се облегна на един джип.

Дръпнах розовите дисаги от мотора и ги хвърлих към нея; тя не свали достатъчно бързо ръце, за да ги хване. Метнах се на мотора, запалих и минах между два тира, за да обърна посоката и да потегля към Лос Анджелис, като карах в обратното платно на замръзналата магистрала. Не си направих труда да открадна каската й: полицията сега си имаше по-важна работа.

В страничното огледало видях как розовата мотоциклетистка гледа след мен — в светлината от фаровете на джипа и обвита в дим от ауспуха приличаше на нелепа, ярка статуя.

До Уестсайд ме чакаше много път. Магистрала 10 беше изцяло блокирана и когато поех надолу по банкета на изхода, излязох на улици, пълни с коли, половината от които изоставени. Тъй като нямах каска, чувах крясъци и сблъсъци през шума на мотоциклета и поне от три посоки се разнасяха сирени. Лос Анджелис не се славеше с това, че жителите му си помагат в трудни моменти. Грабежите вече бяха започнали.

Градът беше черен. Беше странно — всички улични лампи се издигаха тъмни и тихи, всички сгради бяха неясни, тъмни силуети в нощта. Много от колите в задръстванията бяха изоставени, а излезлите по улиците жители се бяха превърнали в чудовищата, които обикновено изскачат в такива моменти. Някакъв хулиган тичаше между колите, крещеше и им чупеше прозорците с лост. Той хукна право към мен и замахна, докато си проправях път между спрелите коли, като нададе някакъв нечленоразделен налудничав вик. Свалих лявата си ръка от кормилото, дадох пълна газ с дясната, измъкнах един пистолет и го застрелях право в главата. Той се свлече между колите. Заобиколих падналото му тяло, като изчисленията ми дадоха достатъчно пространство.

Бях на две пресечки от апартамента, където оставихме Артър.

Последната пресечка беше окъпана в пулсиращите червени светлини на полицейски коли, които се отразяваха в асфалта, все още мокър от скорошния дъжд. Виждах как полицаите с извадени палки се опитват да усмирят войнствените тълпи. Никой не ми обърна ни най-малко внимание. Паркирах мотоциклета, хукнах нагоре по стълбите към апартамента и блъснах вратата, но вътре беше тъмно и празно. Артър го нямаше.

Без работещ мобилен телефон не можех да се свържа с него. Но въпреки че ми липсваше прозорливост, когато ставаше дума най-общо за човешката съдба, през краткото време, откакто познавах Артър, бях научила някои неща за него и изпитах силно подозрение, че по време на криза той щеше да отиде някъде, където да помага на другите.

След това не беше нужно много време, за да го намеря. Просто отидох до най-близкото спешно отделение.

Вътре цареше хаос. Спешното отделение беше пълно с крещящи, блъскащи се, плачещи хора, които бяха нахлули в цялата болница, а на улицата пред нея имаше тълпа, която се буташе и молеше. Болницата беше тъмна, като навсякъде другаде — очевидно генераторите им бяха изпържени — но хората бяха намерили работещи фенерчета и лампи на батерии и видях, че някои сестри са окачили на врата си светещи пръчки и се мъчат да се преборят със суматохата.

Полицейският портрет на Трестинг сигурно още висеше на таблата в повечето участъци, но изглежда за него това беше без значение. Той се беше хвърлил в кризата с целия си авторитет и в момента спасяваше персонала на спешното отделение от унищожаване, като се беше превърнал в ехтящия глас на реда — грижеше се хората да минат по реда си през триаж, успокояваше писъците, укротяваше истеричните пациенти.

Персоналът щеше да ме намрази, че им го отнемам.

Пробих си път през тълпата от кървящи и кашлящи хора.

— Трестинг!

Той се обърна и очите му се разшириха от изненада.

— Ръсъл! Махай се с тези неща оттук!

Бях забравила, че все още носех няколко големи пушки на гърба си.

Огледах се на всички страни и видях, че около мен се е образувало празно пространство, като хората се отдръпваха и гледаха втренчено.

Танцуващите лъчи от фенерчетата осветяваха блъскащата се тълпа — виждах кипяща маса от плът и сенки, а отделните хора бяха изчезнали в тъмнината. Хванах Артър за ръка и го дръпнах.

— Хайде с мен тогава.

За щастие Лос Анджелис си имаше други тревоги, за да обърне внимание на частен гражданин, който в момента не използваше огнестрелните оръжия, които беше понесъл, и никой не се опита да ни спре да се измъкнем анонимно в нощта.

— Ръсъл, какво по дяволите става? — попита Трестинг, докато го дърпах бързо по улицата. — Нищо не стана, нали? Това нещо, което се опитвахте да извъртите с онази проклета флашка?

— Започнахме — казах аз. — Дълга история е, но с една дума Питика се усетиха и решиха, че най-бързият начин да ни попречат, е като спрат всички компютри в Лос Анджелис.

— Те ли направиха това? — От изненада Артър остана с отворена уста, но после се посъвзе. — Мислех, че си напуснала Лос Анджелис. Не очаквах пак да те видя тук.

— Е, ние не искахме ти да знаеш — след като Питика ти проми мозъка и тъй нататък, — но Лос Анджелис е достатъчно голям, за да изчезнеш в него.

Той кимна, без да оспорва това.

— Чекър добре ли е?

— Рио се грижи за него.

Трестинг се вкисна.

— Хей, така той е в по-голяма безопасност от всеки друг — казах строго аз. — Виж, трябва да довърша изпълнението на програмата ни. Нужна ми е помощта ти.

— Мислех, че съм само в тежест — каза той.

— Отчаяните времена изискват отчаяни мерки. Трябва ми помощ.

За щастие той не ме познаваше много добре. Не се зае да оспорва и този въпрос. Вместо това пое дъх и кимна, като пак влезе в кризисен режим.

— Къде отиваме?

— Във Военновъздушната база на Лос Анджелис — казах аз, като свихме зад ъгъла в бърз ход. — Те са хората, които най-вероятно все още имат работещ компютър. Скачай. — Бяхме стигнали до розовия мотоциклет.

Артър погледна първо мен и после мотоциклета.

— Твоят цвят.

— Имаме работещ транспорт — не разваляй всичко. — Свалих мозберга от гърба си и му го подадох заедно с един пистолет. — Предупреждавай, преди да стреляш с карабината.

— Слушам — каза той, като прие оръжията и се качи зад мен на мотора.

— И се дръж здраво — наредих аз. — Каня се да взимам завоите малко по-остро.

Не бяхме далече от летището и военновъздушната база. Поне не бяхме далече по начина, по който карах. Щом зелените знаци за летище започнаха да се появяват начесто по улиците, отбих настрана и се канех да се отърва от мотора.

— Какъв е планът? — попита Артър с подгъващи се крака. Не направи друг коментар за начина ми на каране.

— Вмъкваме се — казах аз. — Намираме работеща апаратура. Довършваме работата. Елегантно просто, нали?

— А какво ще направим за всичко това? — Артър размаха ръка към тъмните, изпълнени с насилие улици. — Можем ли да го поправим? Да възстановим електрозахранването?

— Електричеството не е проблем — казах аз. Това е електромагнитен импулс. Изпържили са всяка електронна платка от тук до Финикс. Всичко, което работи с някакъв чип, трябва да бъде подменено, преди пак да проработи, дори след като дойде токът.

Той като че ли разбра.

— Затова и мобилните телефони не работят.

— Да, предполагам, че наземните може все още да работят, ако не са засукани безжични модели със собствено захранване — ако допуснем, че нещо някъде по телефонната мрежа все още не се управлява от компютър.

И все още ще работи късовълновото радио. — Това беше сборът от комбинираните познания и предположения на двама ни с Чекър относно постапокалиптичните средства за комуникация. Надявах се, че в базата ще има едното или другото. И се надявах, че Артър ме слуша.

— Не мога да повярвам, че Дона… — Устата му се изкриви и той прокара ръка по лицето си.

Точно тази увертюра ми трябваше.

— Е, тя скоро ще си има предостатъчно работа. Рио успя да я отрови, казах ли ти? Още когато всички бяхме пленници. А и отровата е много мощна. Всеки момент ще усети ефекта от нея и ще е мъртва до ден-два.

Боже, какво облекчение. — Прехапах устни. Приказвах прекалено много, но от друга страна съм много лош лъжец.

Артър изглежда не го забеляза. Той замръзна.

— Какво?

— Да. Има противоотрова, но след като веднъж почне да проявява симптомите, ще е много късно. Хайде, да тръгваме.

Наблюдавах го с крайчеца на окото си, като се чудех дали ще обърне карабината срещу мен и ще поиска противоотровата, за да я занесе на Дона. Но той изглежда не беше стигнал толкова далече.

Надявах се, че ще е стигнал само толкова далече, колкото да я предупреди.