С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (36)

Глава 36

Спомни си…

Да си спомня какво? Мисълта се изплъзна от съзнанието ми, неуловима като дим.

Някой ходеше, говореше, твърде много думи, твърде много въпроси — изключи ги, изключи ги, изключи ги…

Вдишвах и издишвах прекалено силно, свивах пръсти и драсках по пода.

Обхванах тялото си по-здраво с ръце и се свих на една страна.

Къде съм?… Какво съм?

Бавно идвах в съзнание.

Беше нощ и стаята беше тиха. Изчисленията кръжаха около мен като успокояващ фон. Дона Полк, войниците й и хеликоптерът си бяха отишли.

Също и Рио.

Лицето на Артър изплува на фокус пред мен. Изражението му беше загрижено, макар че погледът му все още беше разфокусиран. Сътресение.

Точно така.

Какво беше направила Дона с мен?

Помъчих се да се върна назад, да свържа нещата, но спомените ми от последните няколко минути бяха объркани — странни образи, които се въртяха в главата ми, докато накрая ми се зави свят. Колкото повече се мъчех да се хвана за някой от тях, толкова повече образите се разпадаха и избледняваха. Напразно се мъчех да намеря връзка между откъслечните спомени, докато накрая от световъртежа напълно се обърках…

— Ръсъл? — Някой ми говореше. Не можех да си спомня кой. — Ръсъл? Хей, Ръсъл, добре ли си?

— Артър — измърморих аз, като си спомних името му, но в този момент някаква друга мисъл ми убягна.

— Същият. Боли ли те?

Мина известно време, докато неясно се сетих какво ме пита. Трябваше да се съсредоточа, да обмисля нещата.

— Не. — Дали това беше правилният отговор?

Чух, че си поема тихо дъх, въздиша, което прозвуча като облекчение.

— Какво се случи? — промърморих аз.

— Чекър успя — каза Артър. — Изглежда това, което вие двамата искахте, стана. Съдейки по реакцията на Питика, вие ги нокаутирахте. — Гласът му потрепна, сякаш не знаеше дали сме постъпили добре или не.

И аз не знаех.

Помъчих се да събера накъсаните си спомени от битката.

— Дона се измъкна — казах накрая с усилие.

Артър се засмя сухо.

— Мисля, че ще е по-точно да се каже, че ние се измъкнахме, сладурче. В случая нямахме особено надмощие.

— Рио — спомних си аз. Изведнъж ме прониза страх. Къде беше той?

Изправих се толкова бързо, че мозъкът ми сякаш се удари и се стопи в главата ми, а стаята се завъртя. Щях да падна пак, ако Артър не ме беше хванал.

— Чакай, чакай, държа те. Само дишай.

— Рио — повторих настойчиво аз. — Къде е… какво му…?

— Хей, сладурче. Успокой се. Всичко е наред. Те не го хванаха. Той… ни спаси. — Гласът му прозвуча странно при последните думи, сякаш не пасваха правилно на устата му.

— Как? — Примигвах бързо и се мъчех да изчистя замъгленото си зрение.

Стаята беше в същия вид, както преди идването на Дона. Нямаше още трупове. Но и Рио го нямаше.

— Сключи сделка — каза Артър.

— Каква сделка? — Защо той не е тук? Какво е дал на Дона?

— Хей, хей, успокой се. Всичко е наред. — Артър все още ме придържаше за раменете, за да не падна, и хватката му беше силна и успокояваща. — Предложи им имунитет.

— Какво е направил? — изкрещях аз.

— Каза им, че обещава да не ги преследва. Да спре да действа срещу тях.

Стига Дона да се съгласи да ни остави на мира и също да не ни преследва. — Той преглътна. — „За теб и всички, с които работиш“ — мисля, че това бяха точните му думи.

— Не разбирам. Защо ще направи такова нещо? — Дишането ми беше накъсано, отчаяно. Всичко това беше неразбираемо.

— Той ни спаси живота, Ръсъл.

— Но… — Но не това беше направил Рио. Той би могъл да пренареди целите си, за да спаси повече невинни хора, но не и на цената да престане да се бори срещу по-голямото зло. Той беше единственият човек на света, способен да се справи с Питика и сега им беше дал свобода на действие.

Завинаги.

За да спаси двама ни с Артър. Не — за да спаси мен.

— Можеш ли да се движиш? — попита Артър. — Вероятно трябва да изчезваме, преди властите да са дошли тук.

Точно така. Опитах се да се изправя, но не успях дори да се отлепя от земята. Артър ми помогна да се обърна и да се облегна на стената.

— Трябва ми една минута — признах аз.

Той седна до мен.

— Имаш една минута. И на мен няма да ми е излишна.

Погледнах го по-внимателно и се намръщих виновно — дори в мъждивата светлина страничните ефекти от скорошния нокаут бяха очевидни.

— Извинявай.

— Е, аз заплашвах да те убия, така че сме квит.

— И всички те просто си тръгнаха? — попитах аз.

— Да. Твоят приятел я накара да изтегли армията си и после настояваше да я изпрати навън — каза нещо от сорта, че няма да им даде възможност да взривят сградата. Но първо я накара да спре да ти прави тази магия. — Той се покашля. — Сигурна ли си, че си добре? Тя с какво те удари?

Спомни си.

— Не знам.

— Психическа атака или нещо такова?

— Или нещо такова. — Червени плочки и хора с бели престилки. Джунгла, подводница и снайперска винтовка „Драгунов“ на планински връх под залязващото слънце, слабо черно момиче и азиатско момче и брулен от вятъра покрив под звездно небе. Примигнах. Не можех да си спомня какво си мислех току-що.

— Трябва да ти кажа… — Гласът на Артър прозвуча мрачно и неохотно. — Той я накара да ни направи и нещо друго, преди да тръгнат. Част от сделката. В този момент и аз не бях съвсем на себе си, но мисля… мисля, че я накара да ни каже да не я преследваме, нито нея, нито Питика.

Смътно си спомних лицето на Дона, надвесена над мен сред проблясъци от цветове, светлина и хаос. Да ни каже никога пак да не преследваме Питика означаваше, че няма да го направим.

— Защо го е направил? — прошепнах аз. — Защо я е пуснал?

— Не знам — каза Артър. — Както ти казах, в онзи момент самият аз не бях с особено бистър ум. Но се басирам, че е нещо като насилствено разведряване на отношенията. Те няма да ни преследват и ние няма да ги преследваме.

— Това е глупаво — казах аз.

Артър се позасмя.

— Е, предпочитам го, отколкото да съм мъртъв.

Предполагам, че и аз бих предпочела същото, въпреки че не трябваше непременно да ми харесва.

Светът около мен започна да се стабилизира. Опрях ръка на стената, за да се надигна. Артър също се изправи с труд и ми помогна. Той самият не се движеше много устойчиво, но се подпирахме един на друг.

Поразтърсих се, като се мъчех да си спомня защо се чувствам толкова изтощена.

Дона ми беше направила нещо. Точно така.

— Какво беше…?

Споменът за атаката й се свиваше все повече и повече, докато се превърна в многоцветна плетеница, която избледняваше и се топеше, сякаш си припомнях нещо случило се преди десетилетия.

Двамата с Артър си помагахме надолу по стълбите и излязохме през разбитата врата. Струваше ми се, че съм извършила този акт на вандализъм преди цяла вечност. Усетих целувката на студения нощен въздух; той ме върна към реалността, даде ми опора. Базата сега беше тиха, дейността в другия край беше спряла. Чудех се дали и това е дело на Питика.

— Накъде? — попита Артър — Имам едно скривалище в Долината — казах аз.

— В Долината — каза замислено Артър. — Много далече е оттук при формата, в която сме.

— Аз съм по-добре — казах аз и наистина беше така. Поизправих се и поех повече от тежестта на Артър върху себе си. Пак се върнах към психическата атака на Дона — или каквото там беше — но колкото повече се мъчех да си я припомня, толкова повече споменът се изплъзваше.

Спомних си, че ми казва нещо… и после всичко се размаза… и после се събудих и видях лицето на Артър…

— Сирени — каза Артър.

Насилих се да се върна към настоящето. Прав беше; недалече се разнасяше вой на приближаващи се сирени. Направих бързо доплерово изчисление — бяха на по-малко от километър.

— Може и да не идват за нас — каза Артър.

— Хайде да не чакаме, за да разберем — отговорих аз. — Мислиш ли, че можеш да се задържиш зад мен на мотоциклет?

— Готов съм да пробвам. — Той се облегна тежко на рамото ми и поехме с полукоординирано накуцване напред.

Докато куцахме, усещах неприятно пощипване в мозъка си, сякаш забравях нещо важно. Мислите ми се гонеха, ровех в съзнанието си, мъчех се да си спомня…

Е, каквото и да беше, все някога щях да си го спомня.