С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (18)

Глава 18

Реших да повървя малко, за да си прочистя главата; нощният въздух беше приятен — и, няма да лъжа, донякъде се надявах някой да се опита да ме нападне, но никой не го направи. Накрая стигнах близо до метростанция и импулсивно реших поне веднъж да пътувам легално. Все забравях, че в Лос Анджелис има метро.

Взех линията до Юниън стейшън, където спрях в едно магазинче за туристи, за да си купя широка и отвратителна тениска „МА“, бейзболна шапка, слънчеви очила и платнена чанта и после намерих тоалетна, където да се преоблека. Слънчевите очила закриваха половината ми лице, включително голяма част от синините, с които приличах на ракун, а с бейзболната шапка и крещящата тениска, без до мен да има висок черен мъж, бях сигурна, че няма да привлека ничий поглед с приликата си на човек, издирван по някои свидетелски показания. Тениската беше тънка, затова увих повечето си железария в якето и го пъхнах в чантата, като оставих само единия глок, затъкнат в колана ми под дрехите.

След малко вече се возех в метрото, кръстосвах града на зигзаг и изпразних съзнанието си. Не исках да мисля за Артър, за Лина Кингсли или Дона Полк, нито за това на какво беше способна. И без това нямаше какво толкова да направя във връзка с никое от тези неща.

Кортни Полк вероятно беше мъртва. Може би трябваше да зарежа случая и да изчезна от картината. Така или иначе, живеех извън системата; можех да си набавя нов комплект лични документи и да отида в друг град и просто да оставя Питика или някой друг да се мъчи да ме открие. Можех да оставя Стив и хората му да преследват Дона Полк, а полицията да им гони опашката, да оставя Артър и Чекър да правят каквото искат и Питика да продължи да играе забавната си игра — всъщност не ме беше грижа. И по дяволите Кортни. Все едно, Дона ме нае да я спасявам, като се представи за друг човек и дори не ми плати.

При мисълта да изоставя Кортни се затормозих повече от всичко друго. Досега никога не бях нарушавала договор. Приоритетите ми вероятно доказваха твърдението на Трестинг, че съм лош човек.

Помъчих се да не мисля и за това, както и за нещата, които ми беше казал Трестинг. Първото ти решение винаги е да дръпнеш спусъка… Това не е нещо лошо, самоубеждавах се аз. То означаваше, че съм оцеляла и че ще продължа да оцелявам. Трябваше да продължа да си го напомням, защото думите на Артър ехтяха в главата ми, досадни, грозни и изнервящи. За теб животът е евтин…

Облегнах изтощено глава на тъмния прозорец на вагона. Доколкото виждах, никой не ме преследваше; може би накрая трябваше малко да поспя. Може би утре всичко щеше да изглежда по-добре. Само че нямаше шанс. Най-вероятно сутринта, когато нямаше да съм уморена до смърт, всичко щеше да бъде още по-апокалиптично. Прекалено изтощена, за да си направя труда да открадна друга кола и да карам дълго разстояние, смених линиите, за да се върна към Китайския квартал — на няколко пресечки от там имах една малка дупка, за която плащах наем. По пътя задрямах и за малко да пропусна спирката.

Беше посред нощ, когато най-после стигнах до скривалището си и почти се изплаших, че няма да си спомня къде е. Но не, намерих грозната, неподдържана сграда и външната врата към стаята, която държах под наем. Погледнах адреса и се съсредоточих; имах алгоритъм за това къде крия ключовете, в който използвах номера на къщата и числовата стойност на буквите от името на улицата като данни. Премерих на око и стигнах до съответната тухла — а, ето къде беше.

Щом влязох в стаята, паднах на тънкия матрак в ъгъла и заспах. Поне не сънувах.

Събудих се към десет на другата сутрин. В стаята още беше тъмно; на единственото прозорче, което и без това беше прекалено мръсно, за да се вижда нещо, имаше дебело перде, но чувах трафика на улицата и как някой крещи на китайски, а като погледнах часовника си, видях, че минава десет. Кофти. Бях спала дълго време.

Седнах на тънкия матрак и отворих една консерва да закуся, като същевременно се мъчех да мисля. В момента ме гонеха много хора. За щастие никой от тях не знаеше къде съм и бях подготвена, както трябва да бъде всяка параноична откачалка, ако се наложеше да не се показвам — затова имах места като това, където редовно плащах наема и ги зареждах с храна и медицински запаси. Имах и кутия с други неща от първа необходимост, която беше скрита зад гипсокартона на стената; пачка кеш и най-малко още едно огнестрелно оръжие. Скривалищата ми се различаваха по запасите, които трупах в тях, но всички имаха основните неща.

Така че потенциално можех да направя това, което си мислех снощи, и да изчезна. Най-лесният начин беше да лежа ниско тук неопределено дълго време, после да си натъпча джобовете с пари и да се махна от Лос Анджелис. За мен нямаше да е по-различно да прехвърля базата на операциите си в друг голям град. Нямаше нито една причина да не се махна оттук и всевъзможни причини да избягам колкото мога по-бързо от този град, където много хора изглежда искаха или да ме убият, или да изпържат мозъка ми на омлет.

Като Дона Полк.

Потреперих и се загърнах по-плътно с тънкото одеяло. Хроничното главоболие пак се беше появило като тъпо пулсиране. Дона Полк — жена, която можеше да те погледне и да прочете каквото пожелае от мислите ти, без граници, без никакво усилие. Жена, която можеше да измъкне от теб най-дълбоките ти тайни. Жена, която можеше да те принуди да направиш всичко. Да повярваш всичко.

Припомних си какво изпитвах, след като говорих с нея, когато я защищавах пред Рио, сякаш бях обезумяла. Чувствах се абсолютно нормална. Струваше ми се, че всяка мисъл, всяка реакция произтича логично от предишната. Според объркания ми мозък Рио беше този, който се държеше странно. Беше се наложило Рио да ме подтиква и после аз да направя нещо ужасно и изцяло неприсъщо, за да осъзная, че нещо не е наред — и ако можеше да се вярва на „Стив“ дори тогава повечето хора не биха могли да излязат от хипнозата.

Разбира се, най-очевидният въпрос беше и най-ужасният; освен че ме беше накарала да й разкрия непосредствените си планове и да не я разглеждам много внимателно, дали Дона Полк ми беше внушила и нещо друго?

Откъде можех да знам дали всяко мое решение наистина е мое? Как можех дори да съм сигурна, че не съм й се обадила и после нарочно не съм забравила? Лина Кингсли беше доказателство, че Дона е способна да изличи или да промени всеки спомен, който си мислех, че имам. Цялата реалност беше под подозрение. Не можех да съм сигурна в нищо.

Чувството беше парализиращо.

Опитах се да върна назад през всичко, което се беше случило дотук.

Всичко изглеждаше така, както бих постъпила обикновено и не намерих някакви особени празноти, но ако вече бях компрометирана, то това не означаваше нищо.

Изпитвах отчаяно желание да говоря с някой, който ме познаваше, за да се проверя и да разбера кое е горе и кое долу. Така или иначе трябваше да говоря с Рио, помислих си аз; трябваше да се свържа с него и да се върна към реалността, а след като Трестинг ми обърна гръб, имах нужда от всяка следа, която можех да намеря — и Рио може би имаше нова информация.

Той, разбира се, също следеше Дона Полк. Ако беше разговарял с нея, и той…

Изведнъж усетих, че се задушавам, сякаш не можех да си поема дъх. Ако Дона Полк беше решила да поработи върху вярата на Рио в Бог — ако беше разтърсила моралните му устои дори в най-малка степен…

Кофти.

„Стегни се, Кас“, казах си на глас.

Не можех да седя тук и да се разкъсвам от нерешителност. Може би тя точно това искаше. Все още трябваше да взимам решения и отчаяно да се надявам, че наистина са мои.

Пресметни, казах си аз. Колко са променливите? Колко възможни пътища има? Тя не може да упражнява микроскопичен контрол; практически е невъзможно. При тази мисъл започнах да дишам малко по-леко. Дона Полк може би беше влязла в главата ми, но нямаше начин да предскаже всяко събитие, което ще ми се случи и да е имплантирала в мен предпочитаната от нея реакция. Поне се надявах, че не е така. И наистина ли си толкова егоцентрична да си мислиш, че заслужаваш да бъде твой кукловод през цялото време?

Зависеше от това какво иска от мен, предположих аз, при което пак започнах да се чудя защо изобщо ми се беше обадила.

Беше ясно, че Питика разполага с ресурсите да измъкне Кортни от лапите на картела, стига да иска. За какво им бях аз?

Помислих известно време върху този въпрос, но нямах представа.

Единствената възможност, за която се сещах, беше това, което каза Стив — че съм показала някаква необикновена устойчивост към техниките на Дона. Може би Питика го знаеше по някакъв начин и искаше да ме изпробва. Дали всичко това беше сложна игра, за да видят дали съм способна да се освободя от влиянието й? Или… Стив каза, че Питика има някои агенти, които са нормални хора; дали всичко това беше някакъв странен начин да ме вербуват? Може би всяко взаимодействие имаше за цел да изгради мрежа от доверие към Дона и Питика, докато се превърна в тяхното напълно опитомено момиче за поръчки.

Пак потреперих.

Но и това не беше логично. Ако беше така, Дона Полк би се провалила с гръм и трясък при опита си да ме индоктринира. Питика не беше направила друго, освен да се мъчи да ме убие или да ми промие мозъка — и това се отнасяше както за мен, така и за хората, с които работех, откакто спасих Кортни; сега повече от всякога се страхувах от тях и не им вярвах, особено на Дона. Би било приятно да допусна, че и те правят грешки, но това ми се струваше повече като пожелание. Не, изпусках нещо.

Дявол да го вземе. Не бях сигурна как да почна да разплитам цялата тази бъркотия — както казах на Трестинг, не бях детектив. Обикновено не се налагаше да разследвам нищо повече от това как да вляза през заключена врата.

Определено трябваше да се свържа с Рио. И то по-скоро, отколкото по-късно.

Отиваше към обяд, когато най-после се върнах в убежището си с два нови предплатени телефона. Пъхнах единия в скривалището си зад стената и набрах на другия номера по памет. Рио вдигна при първото позвъняване.

— Обажда се Кас — казах аз.

— Кас — каза Рио и бих могла да се закълна, че в гласа му прозвуча облекчение. Странно. — Мъчих се да ти се обадя.

— Изхвърлих телефона си — казах аз. — Какво ново?

— Видяла ли си вестника тази сутрин?

— Хартиен вестник?

— Да, Кас, хартиен вестник.

— Не е нужно да си саркастичен — казах аз. — Аз съм част от интернет поколението. Не, не съм видяла вестника. Защо?

— Ти си в него.

Това ме постресна.

— Какво?

— Или по-скоро твой композитен портрет — със синини, но точен.

— Не съм го извършила аз — казах и ми прилоша.

Той замълча малко по-дълго, отколкото трябваше.

— Знам.

— Какво означава това? — попитах.

— Моля?

— Този тон — казах аз. — Поколеба се. Какво става?

— Нищо. Във вестника също пише, че ти си лицето, което се издирва за престрелка в Грифит парк.

— О, това вече беше мое дело. Имат ли някакви улики?

— Нищо не споменават. Кас, трябва да не се показваш много.

Почувствах се несправедливо обвинена.

— Не съм го искала! — припомних му аз. — Някой ме въвлече в тази история, помниш ли? И сега някои хора непрекъснато се мъчат да ме убият! Полицията ме търси единствено защото и аз се помъчих да ги убия!

Настъпи тишина. После Рио каза:

— Кас, какво се е случило?

— Какво друго, освен че някои хора се мъчат да ме убият! — Обзе ме страх, когато си припомних една от причините, поради които исках да се обадя на Рио. — Чакай, държа ли се странно? Виждам ли ти се откачена?

— Много се оправдаваш.

— Повече от обикновено?

— Кас, какво става?

— Работата е с Дона Полк. Разбрахме защо ме подтиква да се държа… когато говорих с нея; тя може… — Не исках да го кажа. Ако го кажех, щеше да стане истина. — Срещнахме една група, която работи срещу Питика. Рио, те казват, че тя е истински телепат. Казват, че може да те накара да повярваш всичко. — Думите ми прозвучаха откачено дори и на самата мен. — Вероятно си мислиш, че съм обезумяла. Аз мисля, че съм обезумяла.

— Не — каза Рио. Каза го бавно и преднамерено. — Вярвам ти.

Помислих за момент.

— Ти си знаел — казах накрая.

— Да.

— Когато започнах да се държа особено онази вечер — ти вече си знаел каква е тя.

— Подозирах.

— Знаел си и не ми каза?

— Кас, мъчех се с всички сили да те държа настрана от тази работа.

— Защо?

— С тези хора не можеш да се шегуваш.

— Аз се шегувам много добре.

— Говоря сериозно.

— Аз също.

— Кас, повярвай ми, като ти казвам, че не си готова да се справиш с тях.

Първо Артър, сега Рио. Всички ли ме мислеха за дете?

— Вече ги победих — припомних му аз. — Няколко пъти.

— Не си била в центъра на вниманието им. И затова си имала късмет. — Той пое тихо дъх. — Моля те, Кас. Стой далече от това.

Намръщих се. Рио никога не ме беше молил за нещо по този начин.

— Ти беше този, който ми каза да отида да се консултирам с Трестинг — посочих аз.

— За да бъде абсолютно честен, нямах представа, че ще се окаже толкова компетентен.

— Значи си се опитал да ме пратиш за зелен хайвер.

— Да.

— Защо?

— Казах ти, Кас. Питика е прекалено опасна. Сега вече знаеш отчасти защо.

— Значи това за Дона е вярно. — Преглътнах, но гърлото ми беше сухо. — Тя може да прави това… направила го е върху мен.

— Да.

— Докъде може да стигне?

— Може да те накара да повярваш, че черното е бяло. Може да накара майка да убие детето си, и то с удоволствие.

Чух думите, но ми прозвучаха безсмислено.

— Как? — попитах задъхано.

— Тя въздейства върху емоциите. Експертно. Леки влияния, но мишените й постепенно започват да чувстват и вярват това, което тя иска от тях.

— Леки влияния, които могат да накарат хората да извършат убийство?

— За постъпка, която е в пълно противоречие с психологията на мишената й, е вярно. Но ще й трябва време, не само един разговор. Може би месеци, в зависимост от човека, който си е набелязала.

— Но ти казваш, че дори достатъчно силен човек не може…

— Силата няма нищо общо с това — поправи ме той. — Това е… сигурно може да го наречеш психология. Това, което би определила като слаба психика, може би ще издържи по-дълго, просто защото може да се чувства по-удобно с психологическите противоречия, които тя предизвиква. Но може и да се подаде незабавно. Всяка психология е уникална и всяка реагира различно според това, което тя се опитва да постигне.

— И няма начин да се бориш с това? — попитах тъжно.

— Поне на мен не ми е известен такъв.

Дръпнах одеялото от леглото и се загърнах плътно. Пак ми стана студено.

— Как мога да разбера, че съм засегната?

— Почти невъзможно е да разбереш, защото ще възприемаш като логично това, което те е накарала да повярваш. Тревожиш ли се?

— Разбира се, че се тревожа.

— Опиши ми събитията от момента, когато се видяхме за последен път. Не е сто процента сигурно, но ще ти кажа, ако забележа несъответствия.

Така или иначе за него щеше да е добре да има моята информация. Поех дълбоко дъх и започнах от изчезването на Кортни Полк, после описах вечерта с Трестинг, как намерихме служителите в офиса, рязката промяна в Лина и срещата с Финч и Стив. Рио слушаше мълчаливо. Разказах му всичко, включително и последния разговор с Трестинг.

— Според мен това е причината да се оправдавам — свърших тъжно аз. — Освен ако Дона Полк не ме е объркала и в този случай. Но той беше толкова… толкова покровителствен. — А и беше намекнал, че не само съм глупаво момиче, но и момиче, което обича да убива хора… — Рио, дали съм… мислиш ли, че съм незряла? Държа ли се по този начин?

Той като че ли се замисли за момент.

— При някои обстоятелства. Понякога действаш импулсивно.

Исках да се свия в някой ъгъл и да изчезна от света. Дотук бях с хвалбите, че съм много добра в работата си.

— Разбираш ли, ти си млада — продължи Рио. — Склонен съм да вярвам, че прибързаността може да се прости на младите хора.

— Не съм толкова млада — възразих аз. — Престани да ми търсиш извинения. Трестинг беше прав. Част от работата ми… е да причинявам болка на хората. Не мога да забъркам някоя каша и после да кажа, че така трупам опит!

— Може би не аз съм човекът, когото трябва да питаш за тези неща — каза Рио. — Самият аз съм научил много неща, като съм убил хората, които не е трябвало да убивам.

Подръпнах крайчеца на одеялото. Колкото и да вярвах на Рио, не исках да съм като него. Не исках хора като Артър Трестинг да мислят за мен по този начин. Не исках да живея като този тип хора. — Рио… ти ли направи това в офиса?

Той почти не се поколеба.

— Да.

— Заради есемеса, който ти пратих?

— Да.

Преглътнах.

— Кас, ако ще ти е от полза, това не бяха неправилните хора.

Помислих си колко младо беше момичето на рецепцията. Каквито и грешки да беше направила, младостта й не й беше послужила като извинение за Рио, който беше излял Божия гняв върху нея.

— Кас? — каза той.

— Научи ли нещо? — попитах го тихо.

— Да. Много неща.

— Но няма да ми ги кажеш.

— Едва ли бих си направил труда да ги скрия от теб, само за да ти ги кажа по-късно — отговори той.

Спомних си документите, унищожени с шредер и превърнати в каша.

— Точно така.

— Това, което сподели днес с мен, също е ценно — каза Рио. — Ще ми бъде полезно. И въпреки че не мога да кажа със сигурност, не вярвам Дона Полк да ти е повлияла повече.

— О-о… добре. Благодаря.

— Няма нищо.

— Да не се мъчиш да унищожиш Питика? — попитах аз.

— Да.

— И искаш аз да стоя настрана?

— Да. Ще го направиш ли?

Затворих очи. Нямах следа, по която да тръгна. Трестинг не искаше да говори с мен. Кортни беше изчезнала. Рио не искаше да ми помогне. Нямах съюзници и нищо, за което да се хвана.

— Добре — казах аз.

В тона, с който Рио отговори, усетих ужасно облекчение, макар да знаех, че това е невъзможно.

— Благодаря ти, Кас. Бог да те благослови.