С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (37)

Глава 37

За възстановяването на всички основни услуги в Южна Калифорния трябваха четирийсет и осем часа и още почти две седмици, докато Лос Анджелис се върне към нещо подобно на нормалност. Двайсет и девет души загинаха и стотици пострадаха при безредиците; броят на хората, които умряха поради електромагнитния импулс, който беше извадил от строя медицинската апаратура, беше няколко пъти по-голям. Каквато и да беше равносметката според Питика, трябваше да направят много неща, за да компенсират тези цифри.

А и не бяха в състояние да го направят. Поне доста дълго време. Бяхме се погрижили за това.

Все още не бях сигурна дали трябва да се гордеем с това, което извършихме. Мъчех се да не мисля прекалено много за него и често да си напомням какво беше причинила Питика на хора като Реджиналд и Лина Кингсли. И на Кортни Полк, клиентката, която в края на краищата не успях да спася.

Припомнях си и колко много обичам да печеля. Няма да лъжа — това помагаше.

Няколко дни не можехме да се свържем с Чекър, тъй като Артър отказваше да ми позволи да открадна работещ сателитен телефон от работниците, които възстановяваха инфраструктурата. Оказа се, че Дона, тъй като никога не беше виждала Чекър, изчисли напълно погрешно какво ще направи той и вероятно така или иначе нямаше да го намери. След като Рио го беше оставил при колата му, Чекър беше карал, без да спре; щом беше стигнал до градче, в което все още имаше осветление, той беше отишъл не да обере магазин за електроника посред нощ, а в един добре поддържан жилищен квартал… където беше почукал на една достатъчно приятно изглеждаща врата, беше попитал хората дали знаят какво се случва в Южна Калифорния и им беше казал, че му трябва спешно достъп до компютър с интернет връзка. После беше предложил парите, които му пратихме, за да плати за ползването на компютъра. Това много мило семейство от средната класа, което живеело в къщата, било много впечатлено от сериозния му тон (както и от предложението за толкова много пари), беше решило, че има достатъчно безобиден вид и го беше поканило да се настани в хола с един от техните компютри. Допускам, че дори са му направили палачинки с бекон за закуска и са му предложили да остане в стаята за гости, докато нещата в Лос Анджелис се нормализират.

Чекър, който не бил сигурен дали Питика все още не го преследва, любезно отклонил предложението (въпреки че признава, че е взел тайно номера на дъщеря им, която била студентка), после продал колата си на една автоморга, за да си набави бързо капитал и се настанил с фалшив документ за самоличност и някаква временна работа в едно градче в Аризона, докато чакал да се свържем с него. Оказа се, че той е забележително оправен човек.

— Какво щеше да правиш, ако не ти се бяхме обадили? — попитах аз от любопитство.

— Да си изплача очите за това, че Кас Ръсъл очевидно я е сполетяла безславна и ужасяваща смърт поради нейния много глупав план — отговори той.

Засмях се и му разказах за сделката на Рио. Въпреки това, което бяхме направили, в бъдеще нямаше да се страхуваме от Питика. Чекър каза, че ще вземе автобус за Лос Анджелис веднага щом намери такъв.

— А и след като вече мога безопасно да използвам пак кредитна карта, ще напълня един куфар с лаптопи оттук.

— Няма да си ти, ако не се хванеш да търгуваш електроника на черно в това време на криза — казах аз.

— Кас Ръсъл, как може да си мислиш такива неща за мен? Трябва да възстановя Дупката. Един куфар с лаптопи едва ще ми стигне за начало.

Не споменах, че през последните пет дни се срещнах с някои стари клиенти на някои стари явки и получих пет поръчки да им намеря електроника на черно. Бедствията са добри за бизнеса.

Медиите дадоха официално обяснение за електромагнитния импулс през седмицата след събитието и беше нещо като безпомощно вдигане на ръце във връзка със слънчево изригване. Чудех се какво ли е направила Питика, за да представи така нещата. Донякъде се впечатлих, че са успели да го направят, като се има предвид отчаяното положение, в което се намираха, след нашия удар. Но мисията им беше да помагат на човечеството до самия край и очевидно това включваше да оправят в някаква степен собствената си каша, което за тях означаваше поне да са сигурни, че никой няма да започне да говори за „терористи“ или да отдаде нещата на ядрена атака и да я използва като извинение, за да започне война с някой друг. Цялата страна и Червеният кръст събираха средства, за да помогнат на горките жители на Лос Анджелис, засегнати от това необикновено природно бедствие, но световната политика като цяло пострада от него не повече, отколкото от последния силен ураган.

Артър беше получил достатъчно сериозно сътресение, за да остане при мен в апартамента ми в Долината няколко дни.

Тъй като аз бях виновна за сътресението, не ми тежеше да го будя посред нощ и да го питам колко пръста му показвам и кой е президент. За да си го върне, той ме тормозеше, като искаше да не правя усилия, докато раната в гърдите ми не зарасне напълно — нещо от сорта, че адреналинът не може да замести правилното възстановяване — но общо взето не му обръщах внимание. Когато се почувства достатъчно добре, той се възползва от масивния хаос в града и отиде в един полицейски участък, където даде показания, че се е събудил в някакъв вход с краткосрочна амнезия и е осъзнал, че е жертва на престъпление. В показанията си беше описал какво се е случило с офиса му, твърдейки, че не си спомня нищо и беше подкрепил това с очевидно скорошната си рана на главата.

Полицията, затрупана с работа по опустошения и разпадащ се град, бързо беше отнесла случая към категорията „нерешени, свързани с насилие от банди“.

Някъде по това време мъж, подложен на ужасяващи изтезания, се явил в една болница и бил разпознат като единствения оцелял от масовото убийство в офиса на Уилшър. При положение че не спирал да говори несвързано за някакъв азиатски дявол и тъй като от стрелбата в Грифит парк не били намерени никакви трупове, въпреки противоречивите показания на свидетели за извършеното там насилие, полицейските портрети на двама ни с Артър били свалени от таблото с най-търсените престъпници. Чудех се дали оцелелият човек на Питика има някаква представа, че вероятно дължи живота си на щедростта на Рио, който е искал да отклони полицията от мен.

Колкото до самия Рио, намерих го след малко повече от седмица от атаката с електромагнитния импулс. Срещнахме се в една празна метростанция — влаковете все още не се движеха и в станцията нямаше никакви хора, макар че някой се беше отбил и с обилни количества спрей вече беше изрисувал всяка повърхност с графити. Няма как да не обичаш Лос Анджелис.

Вместо да дойде от улицата, Рио небрежно влезе в станцията по релсите, като се появи от тъмния тунел с развяващ се около него тренчкот и филцова шапка с широка периферия, която само подсилваше каубойския образ.

— Да не се явяваш на прослушване за филм за Дивия Запад? — попитах аз, като скочих от перона и слязох при него на релсите.

— Американският Див Запад би ми подхождал, струва ми се — каза той. — За какво искаше да се видим?

— Полицията вече не ме преследва — казах аз. — Благодаря ти, че не си убил онзи човек.

Той повдигна едното си рамо на милиметър. След като не казах нищо друго, той ме попита:

— Това ли е всичко?

— Не. — След последната ни битка с Дона, прекарах много време в размишления. Споменът за атаката й все още ми убягваше и беше замъглен, все по-неясен с всеки изминал ден, а късчетата, които успях да съединя, бяха все по-нелогични. И всяко отчайващо противоречие ме водеше не към Питика и не към Дона, а към Рио.

Рио криеше нещо от мен.

И щях да разбера какво. Просто не знаех как да го питам.

— И ти ще спазиш сделката си с Дона? — попитах накрая.

— Да — каза той.

— Тя ни неутрализира, както знаеш. — Двамата с Артър бяхме пробвали една вечер и никой от нас нямаше желание пак да се занимава с Питика. Не можехме. Не можехме дори да направим опит. — Тя ни каза да не я преследваме и ние не можем. Съмнявам се дали все още ме държат под око. Знаят, че не представлявам заплаха за тях. — Скръстих ръце и притиснах якето си по-плътно до мен срещу подземния хлад. — Можеш ли да ме разубедиш? Да премахнеш внушението им? — В края на краищата той вече го беше направил един път.

— Вероятно — каза Рио.

— Ще го направиш ли?

— Не.

— Защо не? — избухнах аз. Тази възможност беше единственото, което би могло да придаде някакъв смисъл на сделката му, ако беше решил, че аз бих могла да нанеса повече поражения на Питика в бъдеще, отколкото той, и следователно да има някой, който би могъл да изтъргува срещу Дона — още веднъж. — Защо тогава изобщо сключи тази сделка?

— Знаеш защо правя, каквото правя, Кас — каза спокойно той. — Свършихме ли?

— Не. Не ме интересува колко неведоми са тези „неведоми пътища“ — тук нещо липсва. Има нещо, което не ми казваш!

Той повдигна вежди.

— Има много неща, които не ти казвам. Искаш ли да знаеш какво закусих тази сутрин?

— Сарказъм. Много хубаво. — Преглътнах. — Ти не си ми приятел. В случая каза истината.

— Знам — отговори той.

— И така? Нищо от това не звучи логично. Изтъргува Дона срещу моята безопасност и това не е за пръв път. Когато тя ни държеше двамата с Артър, ти се опитваше да унищожиш Питика и имаше идеална възможност. — Като погледнех назад, ми идеше да изпищя от отчаяние, че не се беше възползвал от нея, макар и да знаех какво би означавало това.

Колкото и да беше парадоксално, си спомних как бях сигурна, че той няма да вземе това решение и това ме накара да се усъмня в собствената си нормалност. — Трябваше да ме убиеш, да спечелиш доверието на Дона и после да ги унищожиш отвътре. Не ми казвай, че не съм приемлива съпътстваща загуба за такъв голям удар! Щеше да е перфектно.

Зачаках. Той мълчеше.

— Но ти не го направи — казах аз. — Вместо това ни измъкна.

Дона Полк ме беше нарекла аномалия. Изведнъж силно се разтревожих, че тя разбира отношенията ми с Рио по-добре, отколкото ги разбирах аз.

Мина дълго време, преди Рио да проговори.

— Имах други съображения. Ти не знаеше какви са.

— Хайде направи така, че да узная.

— Не.

— Защо не?

Той замълча.

Гледах го напълно объркана. Непреодолима сила се среща с непоклатим предмет.

— Това е още по-старо — казах аз. — Трябваше веднага да се досетя. Още в началото ти ми каза да не се забърквам. Защо?

— Защото не исках да се забъркваш.

— Защо не?

Той пак не каза нищо. Изражението на лицето му можеше да се нарече единствено невъзмутимо.

— Някой, който няма представа от нещата, би могъл да си помисли, че се опитваш да ме защитаваш — казах аз. — Което знам, че не е вярно. Затова искам да ми отговориш за някои неща — добавих аз, като се изправих в целия си, не особено внушителен ръст. — Имам право да знам.

Рио като че ли леко се развесели.

— Може и да не се съгласиш с това.

Примигнах.

— Какво?

— Кас — каза Рио, — няма да отговоря на въпросите ти. Съветвам те да престанеш да ги задаваш.

— Защо да преставам? Колкото и да ти е чудно, не искам да ми кажеш нещо, което не ми влиза в работата! Знаеш нещо и то е свързано с мен, и аз няма да…

Рио докосна шапката си, сякаш да ми каже довиждане, и си тръгна — обратно по релсите на тъмното метро, като ме остави да изнасям речи в празното пространство.

Поех отчаяно дъх.

— Това е нелогично, Рио! — извиках след него. — Не обичам неща, които са нелогични!

Единственият отговор беше ехото от думите ми. Рио си беше отишъл.

Въздъхнах и се качих на платформата. Днес имах още една среща и се надявах, че ще е далече по-удовлетворителна, отколкото тази.

Със Стив се срещнахме на една празна строителна площадка. Той имаше много измъчен вид: квадратната му челюст беше покрита с неколкодневна брада, а тъмните сенки под очите му бяха толкова дълбоки, че лицето му изглеждаше изпито. Беше отслабнал с поне два килограма и в най-малките му движения се усещаше, че е преследван човек. Човек, който е загубил всичко на този свят.

Хареса ми този му вид.

— Получихме съобщението ти — казах аз. Бях казала на Чекър, че аз ще се справя с това. — Това ли са твоите мерки за сигурност?

Той потърка лице с двете си ръце.

— Те знаеха всичко. Те… когато дойдоха…

Според неговия безумен имейл, когато Питика накарали Лос Анджелис да падне на колене, първото нещо, което направили, било да установят откъде идват предупрежденията. После те се заели безмилостно да унищожат организацията на Стив — поне клетката им тук в Лос Анджелис.

Очевидно вече са знаели всяка подробност, която Стив и колегите му толкова отчаяно са се мъчели да скрият, и до този момент просто не ги е интересувало. За Питика групата на Стив била не повече от комар, който ги хапе по големия пръст на крака.

— Кажи ми, Стив, кое те тревожи повече? — попитах аз. — Как, макар че убивахте всеки, който влезеше в контакт с вас, от твоята малка банда от негодници изтичаше повече информация, отколкото от чадър, направен от швейцарско сирене? Или че въпреки всички гръмки приказки срещу Питика, вие така и не сте постигнали нивото на досада на рекламна песничка?

— Моля те. — Ръцете му висяха покрай тялото, а пръстите му се свиваха и разпускаха. — Моля те. Трябва ми помощ.

— За какво? Да заплашваш хората?

— Те убиха всички — едва успя да промърмори той. — Всички, които все още работеха по твоя план. Няма ги вече. Те се мъчеха да те спрат.

— Не успяха — отговорих аз. — Ние спечелихме.

— Не мога да вярвам на никого. — Той пак потърка лицето си с ръце. — Пътувах, когато се случи и все още… едва се измъкнах.

Нямах намерение да извикам ура по този случай.

— Те разбраха прекалено много, прекалено бързо — каза замаяно той. — Все си мисля… всичко, което направихме… Връщам се назад и вече не съм сигурен. Освен това, което направихме с теб, другото, което ни казваха да правим… заповедите, които получавахме… откъде да знам?

— Мислиш, че още отначало Питика ви е давала всички заповеди? — опитах се да поясня аз, след като поразбрах нещо от несвързаните му думи.

Е, и това ако не беше прекрасно — каква ирония на съдбата.

— Или действахме в достатъчна степен в техен интерес, за да няма значение. Бяхме изградени на отделни клетки: имахме известна самостоятелност, но… ясно е, че не постигахме ефекта, на който се надявахме…

— Те са много добри в номера с пеперудата и урагана по това, което знам — казах аз. — Вероятно са натиснали копчето в Истанбул и са ви накарали да подскочите.

— От това не се чувствам по-добре.

— Не го казах, за да се почувстваш по-добре.

Той пъхна треперещите си ръце в джобовете.

— Сигурно всичко това вече няма значение. Но… ние ти помогнахме, нали така? Дадохме ти каквото искаше и пострадахме заради теб. — После той имаше наглостта да се изправи и да ме изгледа отвисоко. Веднага се ядосах. — Ще ни върнеш ли услугата?

— Стига бе — казах аз. — Предложихме ви възможност да бъдете малка част от най-големия напредък, постигнат по отношение на мисията, която твърдите, че преследвате. Не ти дължа нищо.

— Може би не, но… може би аз мога да ти бъда полезен. Разполагам с много информация за Питика…

— Нека да те спра още на това място — прекъснах го аз. — Не ме интересува.

Пулсът ми се ускори. Истината беше, че не можех да кажа да, дори и да исках. Поех си бързо дъх, като се помъчих да се освободя от усещането за мазните пръсти на Дона, които ровят в мозъка ми. Дявол да го вземе Рио, задето не ми помогна.

А и все едно, не исках да сключвам никакви сделки със Став. Щеше да е прекалено фаустовско, дори и за мен.

— Моля те — продължи да се моли той с елегантността на див глиган. — Какво мога да ти предложа? Нужна ми е помощ. Трябва да се измъкна… те са по петите ми…

Силно се съмнявах в това. Действията на Питика срещу неговата група бяха, за да се помъчат да провалят плана ни с Чекър. Бяха замахнали с чука и го бяха стоварили там, където мислеха, че е най-целесъобразно. Не вярвах да прекарват безсънни нощи заради съпътстващите щети, но бих се учудила много, ако все още влагаха някакви ресурси, за да преследват оцелелите. Особено сега, когато вече не беше останало нищо, което да трябва да спират. Отмъщението не беше в стила на Питика.

Не го казах на Стив. Наслаждавах се на вида му на преследвано животно.

— Имаш само едно нещо, което ме интересува — казах аз.

— Какво? Ще получиш всичко — обеща той в отчаянието си.

— Един отговор. — Устата ми изведнъж пресъхна и насила изрекох думите. — Антън Лехович. И дъщеря му.

За момент изглеждаше объркан, при което в гърдите ми се надигна силен гняв. Не заслужаваше да ги забравя. Но после примигва, погледна ме и се поколеба. Чудех се как изглежда лицето ми.

— Не можехме да рискуваме Питика да ни намери — опита се да обясни той с тънък глас.

Знаех или силно подозирах, че беше така, но въпреки това се почувствах замаяна и напълно излязох от равновесие.

— Убил си двама души, които харесвах — казах аз. Гласът ми прозвуча така, сякаш идваше от много далече.

— Аз… съжалявам — заекна Стив. — Беше една от рутинните ни мерки; не сме искали… и аз само подписах; не съм аз човекът, който… — Той спря рязко, в очите му прочетох объркване и вина, сякаш той току-що се беше чул какво казва, как се мъчи да се извини, че той е дал заповедта, за да запази ръцете си чисти. Устните му помръдваха беззвучно. После се стегна, вдигна брадичка и пак ме изгледа отгоре — нещо, което изглежда обичаше.

— Нямам намерение да се извинявам — каза той с по-твърд глас. — Сметнахме, че трябва да се направи.

— Както и това — казах аз.

Не го направих толкова бързо, колкото можех. Исках да видя как очите му се разширяват от изненада и разбиране в тази част от секундата, преди да умре.

Тялото падна на земята с леко тупване и за пръв път, откакто беше почнало всичко това, си поех леко дъх. Питика може би не искаше да си отмъщава, но аз със сигурност исках.