С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (26)

Глава 26

— Аз съм виновен — продължаваше да мърмори Трестинг, като се превиваше на две и повръщаше. — Аз… тя ме убеди, о, боже… — послушах я — защо я послушах? О, боже, повярвах й…

— Сега поне знаем, че когато нашата прекрасна Дона Полк прелъсти някого, може да го убеди и в обратното, стига да поиска — казах аз. — Поздравления, изглежда мозъкът ти пак е непромит. Макар че ако предадеш Рио още веднъж, със сигурност ще те убия.

Изглеждаше съсипан. Не бях сигурна дали изобщо ме е чул.

Въздъхнах.

— Освен това, не съм ли аз човекът, който трябва да припада? Ти страдаш единствено от комплекс за вина. Според мен това нещо с надвисналата смърт е по-важно.

— Как може… как може да се шегуваш? — Прозвуча напълно съсипан.

— Какво искаш да направя? — попитах аз. — Да изпадна в паника?

Честно казано, не бях сигурна защо не съм изпаднала в паника. Ако Дона беше обработила Рио, е, тогава той щеше да ме убие. Но веднага щом вникнах в смисъла на думите й, разбрах какво всъщност казваше — тя искаше под страх от смъртно наказание да постанови, че числото πи е равно на три и очакваше да приема това сериозно.

Вярвах на Рио. Вярвах му напълно. Така че Дона да ми казва, че той ще ме убие, беше все едно да настоява съвсем сериозно, че черното е бяло или че едно е равно на две или че теоремите от евклидовата геометрия не следват от аксиомите. И като имах предвид уменията й, тя би могла вероятно да ме накара да повярвам във всяко от тези неща, преди да успее да ме убеди, че Рио би ме убил. Идеята беше фантастична. И сякаш самата мисъл за това предизвикваше безкрайни съобщения за грешка в мозъка ми и не изпитвах никаква реакция към нея.

Вратата в дъното на коридора пак се отвори и Дона влезе, този път последвана от Рио. Той все още носеше същите черни дрехи и ръцете му бяха вързани с белезници отпред, но ходеше нормално и за мое облекчение изглеждаше невредим. Зад него влязоха шестима от войниците на Дона, всички с оръжия насочени към Рио. Дона не поемаше никакви рискове: ако Рио откажеше да ме убие, тя вече беше казала, че в крайна сметка ще го отпише и бях напълно убедена, че ще накара войниците си да го застрелят незабавно и без съжаление.

Артър застана пред мен.

Какво беше това?

— Какво правиш? — попитах аз.

— Аз ни предадох — каза той, с присвито от отчаяна вина лице. — Аз го направих. Мислех си… Няма значение. Ръсъл, това е мое дело и те няма да те убият, преди първо да убият мен.

Завъртях очи и забих юмрук в слънчевия му възел.

Той буквално излетя и колабира върху решетката в другия край на килията, като се мъчеше да си поеме дъх, но поне ми се махна от главата.

— С този глупав героизъм ще си докараш единствено да те убият — казах му аз и престанах да му обръщам внимание. Трябваше да се съсредоточа.

Бяхме стигнали до момент на възможности, момент, в който прозорецът да избягам се отвори и можех да си пробия път с юмруци. Променливите летяха напред-назад и Рио беше дошъл да ми помогне. Щях да намеря начин да се измъкна и щях да го намеря сега.

Шестимата войници стояха в готовност с оръжия, насочени към Рио, и Дона също не откъсваше очи от него, без да поглежда нито към Артър, нито към мен. Рио не беше по-бърз от куршум, не и с шест М-четворки, насочени към него, но ако имаше нещо, което достатъчно да отвлече вниманието им…

— Здрасти, Кас — каза той.

— Здрасти, Рио — отговорих аз. Скорост на куршума, време за реакция на войниците… всичко беше прекалено бързо, все още прекалено бързо. По дяволите.

— Кас, знаеш какво трябва да направя, нали?

Рио можеше да се справи с шест души, но не и ако беше с белезници и взет на прицел. А затворени от другата страна на решетките, както и да го разиграехме, щяха да ми трябват няколко секунди делта, преди да мога да избягам и да му помогна. Ако нападнеше Дона или войниците й, всички щяхме да умрем. Погледнах, направих изчисленията, погледнах пак, но както и да прехвърлях всяко уравнение, не намирах прозорец, нямаше начин.

Невъзможно. Как беше станало така? Винаги имам опции.

Винаги. Отново преминах през всяко уравнение, промених величините и после още веднъж. Нищо. Нямахме изход, освен един.

Рио трябваше да ме застреля.

Кофти.

— Кас? — каза Рио.

— Да — казах аз. Думата заседна в гърлото ми. — Знам.

— Бих предпочел да не те наранявам — каза тихо Рио.

— Няма нищо — прошепнах аз. Продължавах отчаяно да търся, но стойностите, които ни заобикаляха, се успокоиха и стигнаха ново равновесие, при което всичко завършваше с мат. Математически нямахме друг избор.

О, господи, така бих искала да имаме.

Дона измъкна един револвер и го подаде на Рио — .38 Спешъл, така ми се стори. Рио го хвана с ръцете си в белезници и отвори барабана.

— Един патрон — отбеляза той.

Дона не каза нищо. Всички знаехме, че няма да му трябват повече.

Той затвори пак барабана, дръпна ударника и вдигна пистолета. Дори с белезници, ръцете му обхващаха сигурно и здраво ръкохватката и цевта не потрепна, насочена със смъртоносно черния си отвор точно в сърцето ми.

Следвах я с очи, пресмятах, числата си идваха на мястото.

Нямах време да се подготвя. Поех дълбоко въздух, погледнах в зяпналата цев, преместих се на сантиметър и срещнах погледа на Рио. Той ми кимна леко, като едва забележимо помръдна глава.

И стреля.

Експлозията от изстрела беше оглушителна, по-силна от всеки изстрел, който съм чувала някога. Всичко се залюля, започна да вибрира и да се топи. Гледах към тавана. Намирах се на пода. Как се бях озовала на пода?

Някой крещеше и над мен изплува тъмно, обезумяло лице. И после нещо в мен се надигна, нещо, което ме изгаряше, като заглуши всички други усещания — болка…

— Сега съм обвързан с вашата кауза — каза гласът на Рио, някъде отдалече и без значение. Отговори му женски глас, но не чух какво каза и не ми се виждаше важно.

Някой ми удари шамар. Почти не го усетих. Въздухът потрепваше и се носеше с дълги бавни честоти, които се срещаха и размазваха. Някой ме удряше. Помъчих се да му кажа да спре, но устата ми не се движеше.

— Ръсъл, събуди се, момиче! Стой с мен!

Не съм тръгнала за никъде. Кой знае защо тази мисъл ме развесели, но нещата около мен не се развиваха достатъчно добре, че да се засмея.

Отнякъде — наблизо или отдалече, а може би и двете, чух движение.

Един глас даваше заповеди и хората се размърдаха, тръгнаха насам-натам.

Дона освобождава войниците си, сетих се аз с едно последно прояснение.

Сенките се движеха и меняха, докато се отдалечаваха.

И после всичко избухна в какофония от шум.

Настъпи ужасна суматоха, която заплашваше да ме погълне. Във въздуха се разнесоха изстрели, като всеки залп отекваше в главата ми, имаше прекалено много светлина, хората викаха, крещяха, блъскаха и чупеха, чух писък на жена и имах чувството, че главата ми ще се пръсне, светът се натроши на парчета и се завъртя, и имах чувството, че ще ме разкъса…

Земята под мен изчезна. Някой ме вдигна. Опитах се да се съпротивлявам, но не можех, и после болката ме обхвана и пак ме разкъса, двойно по-силна, и всичко друго отстъпи пред нея.

Не си спомнях много след това; ту идвах в съзнание, ту пак го губех.

Смътно усещах, че някой ме носи, бързи движения, рязко спиране и гласове, които крещяха. Всяко следващо прояснение се наслагваше с друг спазъм на агония, а в главата ми се въртяха откъслечни мисли като лошо настроено радио и пращенето заглушаваше всеки друг звук, докато накрая исках единствено да го изключа…

Сега подът вибрираше. Въздухът също, толкова силно, че имах чувството, че се разкъсвам и се чудех дали усещаш това, когато умираш, но после думата хеликоптер изплува през раздиращата болка. Пак загубих чувство за време и усетих вибрацията на друго превозно средство — кола — и двама души спореха, крещейки: „Ти я застреля!“ и „Тя се целеше в мен“ и „Ти не можеш да разбереш“. И с част от мозъка си чух гласа на Рио и си помислих „Хубаво, той успя!“, макар че ако не беше успял, нямаше да съм жива, за да си мисля такива неща.

Следващия път, когато дойдох в полусъзнание, лежах неподвижно на нещо меко и знаех, че съм много, много упоена. За момент се помъчих да се преборя с пластовете мъгла в главата ми, преди да се откажа; топлината на безсъзнанието полъхна пред мен, приканвайки ме да се върна в него.

Лицето на Артър изплува пред мен. Бях достатъчно будна, за да си помисля Ха, колко чудно, преди светът пак да се разтопи.