С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (7)

Глава 7

Пикапът на Трестинг беше очукана стара барака, която изглежда беше преживяла доста сражения и не само още риташе, но и се хвалеше колко е здрава. Сложих торбата с играчките на пода и седнах.

— Предпазен колан — каза Трестинг, докато прилъгваше двигателя да запали и той се разтресе и избоботи.

Не обясних, че мога да си го сложа достатъчно бързо, ако изчисля, че ще помогне с нещо. Трестинг вече беше видял прекалено много от уменията ми. Сложих колана и под носа си промърморих:

— Добре, мамо.

Трестинг даде газ, гумите пробуксуваха върху песъчливия терен, докато намерят достатъчно сцепление и пикапът с могъщ скок се понесе напред.

Друсахме се по прашния път, а фаровете разрязваха празния мрак.

— И така — казах аз, — проследяващ джипиес ли ми сложи?

Трестинг повдигна изненадано вежди и зъбите му проблеснаха в гузна усмивка. Пъхна ръка в джоба на якето си и извади с два пръста миниатюрно устройство.

— Умно момиче.

— На мотора — предположих аз, като бях сигурна, че е така. — Прибрал си го, когато взе глока. А си знаел да проследиш мотора, защото… си сложил проследяващо устройство и на Кортни.

Той пак придоби изненадан вид.

— А и бързо учиш.

— И по този начин ни намери в мотела. А и сигурно си наблюдавал къде е Полк в Лос Анджелис. Когато се върнах с мотора, преди да потегля, си лепнал друг джипиес на него. Хитро.

— Благодаря.

— Освен ако заради нескопосното ти следене клиентката ми не бъде убита и в такъв случай няма да ми стане никак приятно. Ще ми стане толкова неприятно, че ще ти тегля куршума.

— Ох, недей. Точно сме започнали да се опознаваме.

— Говоря сериозно. Ако някой се е досетил, че я следиш, не трябва друго, освен да следват същия сигнал.

Той помълча за момент.

— Тя е твой клиент — каза накрая той. — Искам само да видя къде ще ме отведе.

— Какво съчувствие — изгледах го намръщено аз. Вярно, че си бяхме лика-прилика, но той не ме познаваше достатъчно добре, за да го посочи.

Трестинг стисна волана.

— Бих предпочел да не я убият. Но тя уби съпруга на моята клиентка и ще намеря този, който я е накарал да го направи.

Справедливо е да кажа, че той изпитваше много повече вина за това, че беше изложил Кортни на опасност, отколкото бих изпитвала аз, ако местата ни бяха разменени.

— Едно нещо не разбирам. Щом си стигнал достатъчно близо, за да й сложиш проследяващото устройство, защо не я разпита? Защо размахваше толкова безуспешно пистолет срещу мен в мотела?

Той не захапа въдицата, само изпусна ядосано въздух между зъбите си.

— Не стигнах достатъчно близо. Яви ми се възможност да го пусна в яденето й, докато я държаха наркодилърите.

И той си е мислил, че джипиесът ще свърши добра работа, ако се наложеше да проследи Кортни до… е, до господарите й. Ако изобщо можеше да му се вярва.

— Сега е твой ред — каза Трестинг. — Коя си ти?

Забравих, че не му се представих.

— Кажи ми още за Питика.

— Хей, аз как ти казах за джипиеса.

— Не ми каза — аз се сетих. И като се има предвид, че го използваше, за да ме проследиш, според мен е крайно време да разбера.

— Все едно — измърмори той. — Както е тръгнало, сигурно няма значение. Питика е някакъв правителствен проект.

— Това го знам. Какво друго?

Той ме изгледа подозрително.

— Порових малко, след като го спомена, докато насочваше пистолета в лицето ми — обясних нетърпеливо аз. — Нещо друго?

— Покрили са го дълбоко. Имам един компютърджия. Той успя да намери съвсем малко. Но са въвлечени много хора. Съпругът на клиентката ми е журналист. Започнал да се рови в тези неща. Политически решения, неща от този сорт, които звучат нелогично. Рязък скок на престъпността. Както са нещата, биха могли да го оставят жив — според мен той така и не е разкрил връзката.

— Каква връзка?

— С Питика. Намерил е само думата. Дълбоко заровена. Не е намерил връзката с всички неща, които е проучвал, но е било достатъчно, за да стане… „статистически значима корелация“. Или така казва моят компютърджия.

Неговият компютърджия изглежда беше добър. Антън не успя да намери почти нищо.

— И според теб Питика са го убили. Журналиста, имаш предвид.

— Звучи откачено, но да. В част от това, което намерихме, личеше модел — прекалено сходен беше начинът на убийството му. Не мога да го докажа, още не, но в смъртта му ясно личи почеркът на Питика.

— Значи Кортни Полк е нещо като таен правителствен агент?

— Винаги е този, когото подозираш най-малко, нали? Тя е единствената, която би могла да го направи. Успяхме да разберем, че се е видяла с него в деня на смъртта му.

— Чакай, значи нямаш никакви твърди доказателства? — Изгледах го с присвити очи. — Ако можеш да докажеш, че Полк е извършила хладнокръвно убийство, защо ченгетата не я разследват? Видях полицейското й досие. Няма нищо, което да сочи, че е била замесена в предишни престъпления.

Трестинг не откъсваше поглед от празния път.

— Имаше предсмъртно писмо.

Почти се изсмях. Или изкрещях. Едно от двете.

— Страхотно. Направо страхотно. Имаш забележителен случай. Да си чувал някога за Бръснача на Окам?

— Той не се е самоубил — изръмжа Трестинг. — Жена му…

— Вероятно не може да повярва — прекъснах го аз. — Звучи ми като че ли си измислил конспирация…

— Не се е самоубил — повтори Трестинг, този път по-високо. — А Полк е единствената, която би могла да го направи. Освен това, ако не беше така, защо е била там? Момичето е живеело в каравана и накрая е започнало да контрабандира кокаин. Защо е била там?

— Може би твоят човек е взимал интервю от нея за някаква друга статия — казах подигравателно аз. — След като е бил, представи си, журналист.

— Да бе, прекарваш последните часове преди да се самоубиеш, за да напишеш материала преди крайния срок. Звучи логично.

— Все пак версията с убийството е поразтеглена. Като да кажем въже на бънджи. Не можеш да ме убедиш.

— Защото ти давам съкратената версия. Много други детайли не съвпадаха. Цялата сцена беше подозрителна. Най-хубавото е, че според мен Полк не го прави за първи път.

Това беше прекалено невероятно.

— Чакай, значи сега мислиш, че тя е сериен убиец? — Боже. Виждала съм някои серийни убийци. Кортни не беше една от тях.

— Може би — каза упорито Трестинг. — А може би е нечия жертва. Казвам ти, прекарах месеци в разследване на този случай. Не съм се мъчил да го направя откачен, уверявам те.

— Просто случайно си видял ярката светлина в небето и си осъзнал, че клиентът ти е бил отвлечен от извънземни.

— Не си длъжна да ми вярваш — каза той. — Все ми е едно, сладурче. Но това е заключението, до което стигнах.

— Загадъчните престъпления, казваш, следват модел.

— Да.

— Тази фантомна група Питика има ли мотив? Или обикалят насам-натам и убеждават рокерски банди и заблудени двайсет и три годишни момичета да убиват произволно хора?

— В момента те се пазят, очевидно — каза Трестинг. — И нямам представа какво се мъчат да направят. Знам единствено, че има прекалено много улики, разхвърляни през последните десетина години. Това са факти.

— Да. Точно така.

— Както ти казах, приятелко, не си длъжна да ми вярваш. — Имаше завой и той превключи, но сбърка и скоростите изхъркаха. Пикапът си отмъсти с рязък скок. — Сега е твой ред.

Поведох вътрешен спор. Разказът на Трестинг беше прекалено фантастичен, за да ми е от полза, но той имаше нещо, което аз нямах — данни и то много, въпреки че в момента ги използваше, за да облече фантазията си в напълно измислени модели. Ние, хората, обичаме да виждаме модели. Виждаме ги през цялото време, дори когато не съществуват. Не бях сигурна дали повтарям нещо, което съм чула от някого или е мое наблюдение.

Не можех да работя въз основа на въображаемите заключения на Трестинг — трябваха ми сурови данни. Помъчих се да потърся ъгъл, от който минималният диалог с откачен частен детектив би застрашил моя случай или клиентката ми, и реших, че няколко предпазливи думи няма да са особена опасност. Освен това подземният свят имаше клюкарска верига с ефикасността на интернет. Вероятно би могъл да разпита насам-натам за мургаво, къдрокосо момиче със сърдит вид, което би могло да му срита задника и не след дълго щеше да разбере коя съм.

Вътрешно въздъхнах. Не обичам да давам информация. Никога.

— Казвам се Кас Ръсъл.

— Хей — каза Трестинг, — чувал съм за теб. Занимаваш се с намиране на вещи.

О, създала съм си име?

— И че си добра — призна той. — Говори се, че винаги си вършиш работата.

Е, стана ми приятно да го чуя.

— Но никой не е споменавал, че се държиш нахално. Това нещо ново ли е?

Погледнах го изненадано.

— Нахално? Искаш ли да видиш какво е нахално? Както знаеш, още съм въоръжена! — разгорещих се аз и спрях.

Трестинг се смееше.

— А и не очаквах да си толкова млада.

— По-стара съм, отколкото изглеждам — отговорих ядосано. Мразя да се държат снизходително към мен.

— Е, как тогава стана бодигард? Това не е обичайното ти занимание, нали?

— Наеха ме да измъкна Полк от картела — обясних хладно аз. — Признавам, че беше само предположение, но реших, че „жива и невредима“ влиза в условията на договора.

— Виждаш ли? Пак нахални отговори.

Когато му хвърлих поглед, който би могъл да пръсне черепа му, той пусна едната си ръка от волана и я вдигна във въздуха, все едно че се предава.

— Извинявай, момиче, извинявай! Шегувам се, защото… ъ-ъ… защото изпитвам уважение. Заради забележителните ти умения да намираш изгубени лица и вещи. Доволна ли си сега?

— Само защото от тук бих могла да те убия за по-малко от половин секунда.

Хубаво, може би да се фукам така, не беше най-умното нещо. Но си струваше да видя как самодоволното му изражение премина в притеснение и в пикапа настъпи прекрасно мълчание. Когато Трестинг проговори пак, тонът му пак стана делови.

— И така, кой те нае?

Не бях в настроение да му сътруднича.

— Не мога да разкривам името на клиента.

По лицето му премина гняв.

— Хей, аз как ти казах…

— Каза ми куп глупости — прекъснах го аз. — Ето какво ти предлагам. Ти ми даваш цялата си ценна информация. Ако съм съгласна, че в нея има нещо, можем да работим заедно и чак тогава може да научиш всичко, което знам. Но не преди това.

— Какво стана с танто за танто? — попита Трестинг.

— Аз съм млада и нахална — отвърнах аз. — За мен всичко това е само игра.

— Хайде де, не исках да…

— Хей, гледай, стигнахме.

Малкото мръсни сгради, от които се състоеше Камарито, се нижеха прегърбени край нас в тъмнината.

— Аз съм дотук. Остави ме където искаш.

Трестинг натисна спирачката съвсем малко по-силно, отколкото беше нужно и колата рязко спря.

— Длъжник си ми — каза той през зъби. Бях забравила колко опасно може да звучи гласът му. Сега вървеше натам.

— Казах ти. — Чудех се дали съм се подвела да се държа нагло и дали това е умно, но сега беше прекалено да се замислям по въпроса. — Искам да видя информацията ти. Докажи ми, че това, което ми казваш, не са фантазиите на някаква откачалка и ще споделя с теб каквото знам.

Откопчах глупавия предпазен колан, взех пълната с играчки торба и изскочих от пикапа. Трестинг също излезе, очевидно решил да бъде досаден. Той мина пред колата и застана до мен.

— Можеш да ме намериш тук. — Той подхвърли към мен визитка, очевидно с намерение тя да падне на земята, но аз я хванах във въздуха без усилие — движение на летящ предмет, примесено с малко смущение от съпротивлението на въздуха; хайде да видим дали ще се справя. — Според мен все още ти трябва това, което знам. И си ми длъжник. Днес ти спасих задника.

В отговор повдигнах рамо.

— Може би.

— Няма да ставаме врагове. Според мен никой от двама ни не го иска.

Той бутна назад якето си, без съвсем да слага ръка на кобура.

Нямаше да извади пистолета. Движението беше съвсем друго. То беше поза за улицата, не особено деликатно напомняне, че е достатъчно умен и добър, за да представлява заплаха за мен, ако поиска. Освен това, ако се канеше да измъкне оръжието, щях да го убия или обезвредя, преди да е извадил пистолета. Беше прекалено близо до мен, за да опита. Отстъпих, прехвърлих тежестта си назад и го оставих да позира.

Но някой друг не позираше.

Зад Трестинг някой пристъпи и чакълът изхрущя. Гласът на Рио каза:

— Вдигни си ръката от пистолета, внимателно и бавно.

Не се наложи частния детектив да види прерязаното дуло на пушката на Рио, насочено към главата му от метър и половина разстояние. Той знаеше кога става опасно. Особено когато опасността беше зад гърба му. Много бавно, без да прави никакво друго движение, той отмести ръката си от пистолета.

— Наред ли е всичко? — попита ме Рио, без да сваля поглед от Трестинг.

— Много мило от твоя страна — казах аз, — но бях готова да се погрижа за себе си.

Рио кимна, но не свали пушката.

Трестинг ме гледаше, с поглед, който не казваше нищо, и леко се омилостивих.

— Освен това не се канеше да ме застреля. Всичко е наред.

Рио се поколеба още малко и после пушката с прерязана цев изчезна с бърз шепот под тренчкота му. Той мина внимателно покрай Трестинг, като продължаваше да го държи под око.

— Закъсня — каза ми той.

— Явиха се някои усложнения.

Рио кимна към Трестинг.

— Той едно от тях ли е?

— Нещо такова.

— Според мен рокерската банда, изпратена като взвод за разстрел, с която аз ти помогнах да се справим, доказва, че не съм — каза Трестинг.

Разбрах, че се опитва да се пошегува, но тонът му беше напрегнат, а едно мускулче на бузата му потрепваше, докато поглеждаше ту към Рио, ту към мен. Що се отнася до Рио — не е нужно да знаете на какво е способен, за да разберете колко е опасен. Понякога хората ме подценяват. Рио, от друга страна… единствената причина, поради която хората някога биха подценили Рио, е липса на въображение.

— Това е Артър Трестинг, частен детектив — казах аз. — Проследи ме.

— И все още е жив? — попита любезно Рио.

Трестинг преглътна.

— Стори ми се, че не си заслужава — признах аз. — Плюс това мисля, че има информация.

— Хей — намеси се Трестинг. — Аз споделих сведенията си с теб, Ръсъл. С теб. — Той погледна първо мен, после Рио и после пак насочи очи към мен. — Не искаш да ми повярваш, но казвам ти, ако ги разпространяваш насам-натам, и двамата ще бъдем убити.

— Вярвам на този човек — казах аз и продължих малко насмешливо: — Сигурно ти е известно, че да разкажеш всичко на някое момиче, с което току-що си се запознал, не е най-добрият начин да запазиш нещо в тайна.

Той погледна пак към Рио.

— Може би не е.

— Освен това ти беше този, който искаше да работим заедно. Щом ще работиш с мен, ще работиш и с моя… с хората, на които вярвам.

Трестинг се поколеба.

— Ти си този, който повтаряш, че в случая всички сме от една и съща страна.

Той продължаваше да се колебае и се сетих… Трестинг може би беше много добър частен детектив, но що се отнася до този случай… Спомних си, че ми каза как работи по него от месеци и осъзнах, че въпреки цялото му перчене, той е отчаян. Достатъчно отчаян, за да рискува и да се опита да се съюзи с някой, за който в никакъв случай не би могъл да вярва, че няма да го продаде на онзи, който предложи най-много пари. Той вероятно не би ми се доверил да му предложа чаша вода в дъждовна буря, но сега поемаше този риск, за да излезе от задънената улица, в която беше попаднал.

Което в случая ми даваше определено предимство. Отлично.

Трестинг облиза устни, пристъпи напред и протегна ръка към Рио.

— Артър Трестинг. Съжалявам, че запознанството ни започна така. От това, което ми каза мис Ръсъл, мисля, че може би имаме някои сходни цели. — Гласът му беше напрегнат, но любезен.

Рио погледна към протегнатата ръка и после ме погледна въпросително.

Не можех да кажа дали ме нарича идиот или идиотът беше Трестинг. Той погледна пак частния детектив, без да поеме ръката.

— Аз съм Рио — каза той. — Аз работя сам, но Кас си избира компания по свое желание.

Поне това започна да изрича. Веднага щом си каза името, лицето на Трестинг се сгърчи и преди Рио да завърши следващото изречение, другият беше посегнал към пистолета.

Аз бях по-бърза, но Рио беше по-близо. Възможно е Трестинг да беше изключително бърз, но не успя дори да извади пистолета, когато изкрещя и пистолетът изведнъж се озова в дясната ръка на Рио, докато лявата се заби в лицето на Трестинг. Чух страховито хрущене и Трестинг залитна назад, но аз вече бях скочила — изравних се с Рио и се извих заедно с движението му, докато вдигаше беретата — векторите на силата и движението се изравниха и дойдоха на място и после деветмилиметровият пистолет беше в моята, вместо в неговата ръка. Вдигнах го и аз го насочих към Трестинг.

Не че наистина вярвах, че Рио ще стреля — поне не без преди това да получим всичката информация, която можехме да получим. Но само защото не си мислех, че ще натисне спусъка… Е, нали разбирате, би ми станало неприятно, ако го беше направил.

Рио ме остави да взема оръжието веднага щом разбра, че се хвърлям за него — което в интерес на истината беше чак след като му го взех, но цялото нещо стана толкова бързо, че това нямаше значение. Той се отпусна и продължи да ме гледа спокойно, което беше до голяма степен това, което очаквах да направи. Рио и аз никога не се бяхме изправяли един срещу друг и не можех да си представя сценарий, в който това би могло да се случи. Не бях сигурна какво би могло да стане в такъв случай.

Бях по-добра от него, но Рио беше… проявяваше по-голямо желание.

— Добре — казах аз и насочих пистолета на Трестинг към него. Той се беше свил до пикапа си. Беше вдигнал ръце пред лицето си и през пръстите му струеше кръв. Надявах се, че Рио беше изчислил удара достатъчно, за да не го, как да кажа, убие. Знаех, че може да те удари достатъчно силно, за да те убие. — Говори, Трестинг. Каква е цялата тази работа?

Той се опита да фокусира сълзящите си очи върху Рио.

— Знам кой си — каза дрезгаво той, през кръвта. — Чувал съм и за теб.

— Така ли? — отвърна Рио.

— Знам и какво си — добави злобно той. — Щях да направя услуга на целия свят, ако, ей богу, ти бях пръснал тъпата глава.

— Бих предпочел — каза Рио — да не споменаваш името Господне напразно. Особено когато става дума за пръскане на глави. Струва ми се, че това е лош избор за душата ти.

Трестинг го изгледа. Общо взето, хората не очакваха от Рио да каже нещо такова, освен ако не го познаваха.

— А аз бих предпочела — казах аз със заплашителен тон, подходящ за човек, насочил пистолет към лицето на друг, — да не обиждаш хората, които харесвам.

— Благородно, но ненужно — подхвърли Рио към мен.

— О, не знам. Според мен е достатъчно нужно. — Повдигнах вежди към Трестинг, като продължавах да държа пистолета насочен към него. — Запознаваш се с някого, вадиш пистолет срещу него… — или поне се опитваш… и после го обиждаш… Мистър Трестинг, това беше направо грубо.

— Ръсъл — успя да изрече Трестинг и гласът му беше тънък и отчаян. — Ръсъл. Ти не знаеш какво представлява той. Дръпни се по-далече от него.

Моля те.

— Познавам го — казах аз — и му вярвам. Ако искаш да съм на твоя страна, приеми това.

Той ме изгледа, дълго и втренчено, а от лицето му продължаваше да тече кръв. После се изправи с очевидно усилие и се помъчи да избърше кръвта, но не успя. Признавам — този човек беше железен.

— Аз никога няма да бъда на една и съща страна с някой като него — каза той и се изплю на земята. Слюнката беше кървава, но думите достатъчно ясни и като все още се опираше на пикапа, той мина от лявата страна, успя да седне зад волана и потегли с рев.

— Дойде ми наум — каза Рио, — че познанството ти си мен не е най-доброто решение за разширяване на социалната ти мрежа.

— Ега ти социалната мрежа — казах аз.