С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (34)

Глава 34

Оставихме мотоциклета след няколко пресечки в един парк и поведох бегом, като си надявах, че си спомням правилно разположението на улиците в тази част на Лос Анджелис. В никакъв случай не помнех улиците наизуст, но неведнъж се бях измъквала на косъм и бях възприела правилото да гълтам големи части от пътната карта, а горчивият опит ме беше научил да обръщам особено внимание на това да познавам районите около летищата.

Разбира се, веднага щом завихме зад ъгъл по Ел Секундо, попаднахме право на банда вандали, които крещяха дрезгаво и хвърляха коктейли Молотов през витрината на голям магазин за спортни стоки.

Видяха ни. Един от тях подвикна. Друг извади нож. Застрелях го, преди да довърши движението.

Виковете спряха, сякаш бандитите бяха останали без глас. Видях един друг да посяга към панталона си и застрелях и него. Един от приятелите му започна да крещи мръсотии срещу мен и пистолетът ми излая още веднъж — имах повече патрони, отколкото търпение.

Всички бандити замръзнаха. Магазинът за спортни стоки се подпали, пламъците се издигнаха нагоре и осветиха агресивните силуети.

В този момент Артър вече беше вляво от мен и беше насочил карабината.

— Изчезвайте оттук! — изкрещя той.

Бандата се разпръсна.

Канех се да тръгна след тях, но Артър ме сграбчи за ръка.

— Военновъздушната база — каза той. — Няма да убиваме никого. Бандити, които искат да ни нападнат — това е едно нещо, но няма да убиваме мъже и жени, които само си вършат работата.

Беше ме стиснал достатъчно силно, за да остане синина, и позата му говореше, че ще настоява на своето, освен ако не застрелям и него. С част от съзнанието си отбелязах, че това е внушително, като се има предвид, че в този момент той вече знаеше, че жалките му умения не могат да се сравняват с моите — да не говорим, че все още държах пистолет, с който току-що бях застреляла трима души, а и през рамо бях метнала автомат Хеклер&Кох G36.

Вгледах се в лицето му. Беше готов да се бие за това.

— Добре — казах аз.

Пръстите му се стегнаха около ръката ми, мускулчетата около очите му пулсираха.

— Обещай ми.

— Казах добре! — Зад мен пламъците в магазина се издигнаха със съскане, като стигнаха до втория етаж, а горещината изгаряше голата ми кожа. — Обещах, нали така? Хайде!

Той ме пусна и се втурнахме напред.

Когато навлязохме в периферията на базата, забелязах лъчи от фенерчета, които танцуваха в една от далечните сгради в трескава дейност.

Тази сграда сигурно беше нервният център на каквато там реакция при извънредни ситуации имаха, помислих си аз — разпращане на сили, за да помогнат на местните власти да се справят с размириците и координиране на логистиката в кризата. И същевременно, както се надявах, разполагаха с някакво средство за комуникации с външния свят в извънредни ситуации.

Бързо влязохме в комплекса. Тъй като всички хора бяха съсредоточени другаде, тази част на базата беше главно изоставена. Само един млад мъж в униформа се опита да ни спре, като се затича към нас в тъмното и крещеше; измъкнах иначе безполезния си телефон от джоба си и го хвърлих. Той колабира на земята, сякаш му бяха прерязали сухожилията.

Лицето на Артър се изопна.

— Какво? Не е мъртъв — озъбих се аз.

Тръгнахме бързо към една от централните сгради, висока бяла постройка с много прозорци, където вероятно се намираха офисите. Спрях за момент, за да се огледам, и се обърнах на югозапад. Да, там беше.

Идеално.

— Нека се разделим — казах на Артър. Посочих към проблясващата в далечината светлина. — Каквато и комуникационна апаратура да имат, тя е вероятно някъде там, където са всички хора. Отиди и се направи на частен детектив, разузнай дали имат връзка с външния свят и как можем да получим достъп до нея.

Той се поколеба и буквално задържах дъх.

— Ти къде ще бъдеш?

— Трябва да намеря някакъв работещ хардуер. Ще потърся къде е помещението със сървъра във Фарадеев кафез, може би ще помъча да събера някаква неизпържена апаратура. — Импровизирах техническия жаргон, но прозвуча убедително. — Ще се срещнем тук на най-горния етаж.

Преди да успее да отговори, ударих с приклада на пушката си стъклото на вратата до мен и то се пръсна на парчета с трясък. Артър примигна и се огледа, но не се чу аларма. Както подозирах, алармената инсталация поне частично не работеше.

— На последния етаж — припомних аз на Артър и се вмъкнах през счупената врата.

Коридорите вътре бяха тъмни и празни. Не губих никакво време; влязох в първия офис, който видях, свалих задния капак на един умрял компютър и издърпах всички платки. Когато попитах Чекър докъде се простират знанията на Артър за компютри, отговорът му беше: „Е, знае как да си служи с търсачка, което за съжаление е повече, отколкото може да се каже за голяма част от хората“. Аз самата не знаех много повече що се отнася до хардуер, но Артър не знаеше колко много не знам.

Събрах един наръч от много достатъчно електронно изглеждащи джаджи и тръгнах към стълбите. Приземният етаж беше безлюден, но на стълбите се натъкнах на една изненадана жена в цивилно облекло, която оставих да отспива мозъчното си сътресение, скрита в кабинка на тъмната тоалетна. Виждаш ли, Артър? Държа си на думата.

За щастие горните етажи бяха също толкова празни. В съответствие с инструкциите на Рио намерих югоизточния ъгъл, който се оказа конферентна зала. Беше малко по-светла от останалата част на сградата поради двете остъклени стени, през които проникваше светлината на колкото там луна и звезди имаше тази вечер в Южна Калифорния.

Хвърлих наръча печатни платки и лентови кабели на масата, излязох и намерих друг офис; след петнайсет минути бях събрала голям куп произволен хардуер, както и четири лаптопа, ножица, макетно ножче, ролка скоч лента и отвертка. Огледах плячката си.

— Време е да се направя на гений — промърморих под носа си и се хванах на работа.

Чудех се дали Артър ще се върне и ще ме намери. Чудех се дали хората, при които го бях изпратила, нямаше да ме намерят преди него.

Чудех се дали изобщо щеше да направи това, което исках да направи.

Ако опиташе. И ако персоналът на базата не го заловеше преди това.

В тъмната конферентна зала мина достатъчно време и започнах да се чудя още колко да му дам, преди да реша, че планът ми се е провалил. Още колко време щях да чакам, преди да започна да пробвам други възможности. Но после чух, че някой тихо ме вика от другия край на коридора:

— Ръсъл?

Извадих пистолета и не помръднах, в случай че не е сам.

— Насам — подвикнах аз, също толкова тихо.

В коридора се разнесоха стъпки и Артър се появи, като прибра оръжието си в кобура.

— Имат комуникации — докладва той. — Мисля, че намерих няколко начина за влизане, но ще е трудно. Още колко време ти трябва тук?

— Не много — отговорих аз. — Най-много няколко минути. Ще ти кажа след секунда. — Оставих пистолета и взех макетното ножче. Докато Артър липсваше, имах време да усуча кабели между купчината електронни компоненти, докато те се превърнаха в объркана плетеница, сякаш Дупката на Чекър се беше материализирала на масата. Отворих и корпусите на два лаптопа и пръснах вътрешностите им сред останалия хаос. После взех няколко кабела и почнах да оголвам уверено краищата.

— Аз какво да правя? — попита Артър.

Много исках да знам дали се е обадил, но не можех да го питам. Вместо това казах:

— Ти пази на вратата.

Той отиде до вратата. Държах мозберга под ръка.

— Ще трябва ли да вземем с нас всичко това, по което работиш?

Кофти. Всъщност не бях планирала нещата толкова напред, при положение че това беше измислен план и тъй нататък.

— Ъ-ъ, да — казах аз. — Или не, не всичко. Трябва да намеря тук нещата, които все още работят. Някои части са по-изпържени от други.

— Можеш ли да го направиш като няма ток?

— Батериите на лаптопите все още са заредени — бързо казах аз.

За щастие той, изглежда, повярва.

Занимавах се безсмислено с компонентите още двайсетина минути, достатъчно дълго, за да се примиря с това, че в крайна сметка сме подценили Артър. Но после той се изправи на прага, изкрещя „Идват!“ и коридорът се изпълни с изстрели.

Скочих напред, метнах една граната в коридора и дръпнах Артър назад в стаята с мен. Експлозията избоботи в ушите ни и стената се разтресе — бях хвърлила гранатата достатъчно далече в коридора, за да не съборя конферентната зала.

— Застани зад мен! — извиках на Артър, като се мъчех да заглуша звънтенето в ушите си.

Рискувах да погледна в коридора. Високи тъмни силуети от стена до стена, а по стълбите се изкачваха още. Тъпаците на Дона.

За по-малко от секунда разбрах, че е им е наредено да не ме убиват. С очите си на математик виждах как се целят толкова настрани, че беше смешно. Когато подадох глава, те почти комично отклониха пушките си. В края на краищата аз имах приказната противоотрова, от която шефката им се нуждаеше, за да остане жива, така че планът им сигурно беше да ме надвият физически или да ме сплашат достатъчно, за да ме принудят да се предам. Видях, че някои носят тизъри и зърнах поне двама с пушки за контрол на масови безредици — очевидно цялата несмъртоносна сила, която бяха успели да измъкнат от арсенала си за няколко минути.

Аз обаче не бях поела задължение да не ги убивам — дори обещанието ми пред Артър се отнасяше само до персоната на военновъздушната база — и те така и не успяха да се доближат.

Хенкел&Кохът подскачаше яростно в ръцете ми; трябваше ми по-малко от половин пълнител, за да сваля всички в коридора. Бях прекалено добра, за да не улуча, особено когато виждах, че бяха вдигнали пушки, но не се целеха дори близо до мен.

Артър ахна. Но само за момент, защото Дона изпрати втора вълна.

При четвъртото нападение започна да става ясно, че новият й план е да ме накара да свърша мунициите си. Вероятно мислеше, че така ще ме принуди да се предам.

Е, предстоеше й да разбере колко много греши. Свърших патроните си 5.56, пуснах Хенкел&Коха и взех карабината от Артър; когато свърших патроните за нея, се прехвърлих на пистолетите. Копнеех да използвам гранатите, но ако взривях още някоя, вероятно щях да разруша трегерите на сградата.

Артър ми даваше добра подкрепа, като стреляше над главата ми и въпреки че не можеше да се каже, че винаги попадаше в целта, беше хубаво да имам прикритие, докато презареждах. Макар че когато забелязах мрачния му поглед, почти се разстроих; Артър мразеше да убива хора и благодарение на отличната ми стрелба труповете се бяха натрупали достатъчно високо в коридора, за да осигурят прикритие от плът и кости за всяка следваща вълна от нападатели, а кръвта се просмукваше под тях в разширяващи се черни локви на дрезгавата светлина. Военновъздушната база на Лос Анджелис се превръщаше в масов гроб. И нещо по-лошо, кой знае колко от войниците на Дона бяха тук само защото тя им беше заповядала да са тук с думи, на които не можеха да не се подчинят.

Преди никога не съм изпитвала тръпка на съжаление, когато се отбранявам.

Един от пистолетите ми изщрака — патроните свършиха. Хвърлих се напред, ловко избегнах кабелите на тизъра, които някакъв отчаян тип изстреля срещу мен, завъртях се и го ударих с пистолета по главата, докато изстрелвах последните два патрона от пистолета в другата си ръка. После се наведох, плъзнах се с ботушите си по мокрия под и се изправих с беретите на един от мъртвите войници. Преди да свършат патроните, се справих с останалите седем нападатели в коридора.

Събрах няколко оръжия от повалените врагове и се върнах към вратата, като дадох на Артър част от новите муниции. Ботушите ми оставяха мокри червени стъпки след мен. Острата миризма на изгорял барут изпълваше въздуха и пареше в носа ми, а в коридора се носеше пушек.

— Какъв е планът? — попита Артър, като държеше беретата в готовност и не можеше да откъсне поглед от труповете в коридора.

— Да се бием — отговорих аз.

— Не можем вечно да се бием.

— Аз мога.

Погледът му премина по труповете, които се търкаляха в кръв.

— Господ да ми е на помощ, май ти вярвам — измърмори той, толкова тихо, че не бях сигурна дали наистина го каза.

Опрях в рамо една открадната карабина М4 и зачаках. Но този път сградата остана тиха.

Една минута.

Две минути.

— Влез в стаята — казах аз, като последвах собствения си съвет и се оттеглих към масата.

— Нямаме видимост — възрази Артър. — Когато дойдат…

— Няма да дойдат — казах аз.

— Чакай, какво? Ръсъл…

— Ти може да наблюдаваш и да чакаш, ако искаш — казах аз. Но аз не можех да чакам. Ако го направех, щях да проваля целия план. Погледът ми падна върху пръснатите компютърни компоненти. — Трябва да оправя това — казах аз и свалих пушката.

— Ръсъл… — започна пак Артър и по тона му ясно се виждаше, че според него съм се побъркала.

Насилих се да обърна гръб към вратата.

— Важно е — казах аз и взех една платка, сякаш наистина мислех, че е така. Нямах представа за какво служи платката.

Взех макетното ножче и започнах да отлепвам миниатюрни микрочипове от нея. Те се разлетяха сред хаоса от части с лек звън.

Но той не беше толкова силен, че да не мога да чуя стъпките в коридора.

Артър беше притихнал и не стреля.

Стисках макетното ножче толкова здраво, че ръката ми се разтрепери.

Все още държах платката в другата си ръка, но главата ми се изпълни с някакво откачено бръмчене, за което бях почти сигурна, че е ужас и вече дори не помнех какво се преструвах, че правя с платката.

Артър се дръпна назад. Чух как стъпките влизат в стаята.

— Добър вечер — каза Дона Полк.