С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (16)

Глава 16

Докато пътувахме, Трестинг накара Финч да се обади на шефовете си по предплатения телефон и да го остави на високоговорител.

— Аз ще водя разговора — каза частният детектив с тон, който не търпеше възражения.

Гласът, който се чу от телефона, беше спокоен, чаровен баритон и веднага го разпознах като шефа на Финч от обиска на дома на Кортни.

— Може ли да попитам с кого разговарям? — попита гласът.

— Не, не може — каза Трестинг и му даде подробни инструкции за среща в зоната за пикник в Грифит парк.

— Може да ми трябва известно време да стигна там — предупреди го мъжът.

— Жалко — каза Трестинг, — сега виждам, че можем да чакаме само половин час. До скоро.

Той ми кимна, аз се пресегнах и натиснах копчето да прекъсна разговора. В този момент се движехме по улиците близо до парка и Трестинг отби и влезе в един паркинг.

— Хайде да отидем пеш дотам.

Той тръгна пред нас по виеща се алея в парка. Често се разминавахме с хора, тръгнали на разходка, и с бегачи, като половината водеха енергични кучета и повечето бяха в ужасни модни спортни облекла, които изглежда бяха любимата униформа на живеещите активно южнокалифорнийци.

Нашето сегашно състояние накара няколко души да ни погледнат втори път, особено очевидното кръвотечение от носа на Финч, но като истински жители на Лос Анджелис те всички решиха, че това не е тяхна работа.

Стигнахме до голяма зона за пикник с червени каменни маси, рядко населени с някое и друго семейство, което спореше за закуски и сандвичи.

Трестинг ни заведе до една маса, отдалечена от останалите, и ни даде знак да седнем. Финч седна на пейката, аз се облегнах на масата с лице в другата посока и гледах над главите им към дърветата отвъд зоната за пикник, като държах ръка под якето си. Ледокопът в главата ми все си беше там, но се насилвах да не му обръщам внимание.

Двайсетина минути след пристигането ни, Финч се покашля и каза:

— Ето го.

Помъчих се да обгърна с поглед възможно най-широко пространство, като се обърнах и видях мъжа с периферното си зрение. Не бях го разпознала веднага по спомена от къщата на Полк — сега беше облечен спортно с джинси и суичър и се вписваше много добре в парка. В съчетание с външността му на прилично обръснат и подстриган бял мъж на петдесетина години, в добра форма, но не чак толкова красив, че всички да обръщат глава след него, той беше подчертано човек, който би могъл да остане напълно незабелязан.

Държеше ръце извън джобовете си и леко отдалечени от тялото, когато се приближи към нас. Умен човек. Когато стигна до масата, Трестинг се изправи.

— Здравейте, мистър Трестинг — поздрави го мъжът.

Погледнах рязко към Трестинг, но той вече кимна утвърдително, като чу името си.

— Знаех си, че това няма да ви затрудни.

— Беше лесно да се сетя за вашата самоличност. Но вашата партньорка…

— Той протегна ръка към мен. — Може ли да попитам с кого имам удоволствието?

Изсумтях презрително.

— Можете да попитате. А вие кой сте?

— Наричайте ме Стив.

Той поне не направи опит да скрие, че това не е истинското му име.

Кимнах към Трестинг.

— Е, Стив, сега като знаете кой е той, ще създадете ли неприятности на Артър?

— Ами зависи.

— От какво?

— От това дали вие двамата се каните да ми създадете неприятности. — Той седна и сложи ръце на масата демонстративно — и прекалено драматично според мен. — Ще бъда откровен. Изобщо не ме интересува в какви неприятности с полицията сте се забъркали вие двамата. Често казано, за мен ще е загуба на време да затъна до гуша, като помагам на местните блюстители на реда с техните процедури за разплитане на гордиеви възли; това не влиза в кръга на интересите ми. Много обаче ме интересува дали по някакъв начин не сте свързани с организацията, известна като Питика.

— Защо? — попита Трестинг.

— Преди да мога да отговоря на този въпрос, трябва да знам доколко сте свързани с техните агенти.

Трестинг присви очи.

— Добре — каза той след моментно колебание. — Имам неприятното чувство, че така или иначе ще научите за всичко това до час, затова ще ви кажа. Бях нает от д-р Лина Кингсли, за да разследвам смъртта на съпруга й. По пътя имах някои невероятни преживявания и така стигнах дотук.

Стив се обърна към мен.

— А вие?

— Аз му помагам — казах аз.

— Боя се, че това не е достатъчен отговор.

— Тя каза, че ще се обади на Дона Полк — каза Финч; през разкървавения му нос името прозвуча по-скоро като „дода по“. — А и ме заплашваше, шефе. Тя знае.

Знае какво?

— Допуснах нещо подобно от съобщението ти — каза Стив на Финч. Той се обърна и насочи вниманието си към мен по начин, който предизвика в мен желание да скоча и да побягна. След като преди това го застрелям! — И така, или сте един от агентите на Питика, или наистина нямате представа в какво сте се забъркали.

Усетих погледа на Трестинг.

— Не работя за Питика — казах аз, повече за да успокоя Трестинг, отколкото нашите приятели от агенцията. — Всъщност те се опитаха да ме убият.

— И все пак не само познавате жената, която нарича себе си Дона Полк, но и знаете, че е опасна — комбинация от информация, която ви прави много, много… специална.

— Защо?

Мъжът, който наричаше себе си Стив, се поколеба много демонстративно. Започвах да си мисля, че се упражнява пред огледалото как да се държи демонстративно.

— Защото хората, които говорят с Дона Полк, виждат само това, което тя иска да видят.

— Да, хубаво, ясно е, че не съм единствената, която се е сетила за тези неща. Вие и вашият малък отряд изглежда знаете точно какво представлява тя.

— Защото не съм разговарял с нея.

Лекият ветрец в парка изведнъж ми се стори много студен.

— Нито мистър Финч — продължи Стив. — А и никой, не дай боже, от хората, които работят с нас, защото ако това стане, с нас е свършено.

— Нямате доверие на собствените си хора? — попитах аз с пресъхнала уста.

— Не става въпрос за доверие — каза той. — Дона Полк е… поради липса на по-подходяща дума, тя е това, което може да се нарече телепат.

Настъпи кратко мълчание. После аз се изсмях презрително.

— Майтапите се.

— Уверявам ви, че не се майтапя.

— Това е абсурдно. Телепатията не съществува — информирах го аз.

— Моля, обяснете — каза Трестинг.

Стив отвори уста и туптенето в главата ми пак започна — този път придружено от дълбок, смразяващ ужас. Повече от всичко друго на света исках той да не обяснява. Исках да му се подигравам и да го нарека идиот, защото това, което казваше, беше безсмислено; не би могло да е истина — мускулите ми се напрегнаха. Трябваше насила да се сдържа да не прескоча масата и да не го смачкам, преди да си отвори устата или ако не направех това, да запуша ушите си с ръце и много силно да тананикам, защото не исках да знам…

— Някои хора се раждат на този свят с определени таланти — каза Стив, а баритонът му звучеше все така спокойно и демонстративно. — Хора, които са… може да ги наречем емоционални гении. С блестяща харизма в най-висока степен. При нормални обстоятелства някои от тях стават преуспяващи бизнесмени. Други са мошеници. Трети са кинозвезди, лидери на секти или най-големите политици на своето време. Вярвайте ми, като ви казвам, че само шепа хора от всяко поколение притежават тази способност на нивото, за което говоря.

Не, нямаше да приема думите му сериозно. Не ме интересуваше колко емоционално способни хора имаше — тя все пак беше човек. Да й се приписват свръхестествени психологически способности беше невъзможна фантазия…

— Настъпва епохата на чудесата на технологията — продължи Стив. — Някой, някъде, намира начин да увеличи тази способност и да я усъвършенства. Не знаем как. Преди човек като Дона Полк може би щеше да има потенциала да бъде вожд и да вдъхновява милиони. Вместо това тя е била променена. Подобрена. Тя може да наблюдава най-лекото движение на лицето ви, да хваща най-малкото ускоряване на дишането ви, да формулира въпроса по най-точния начин и независимо дали ще прочете отговора по потрепването на веждата ви или вие доброволно ще й го кажете, тя знае точно какво си мислите. И нещо повече, каквито и идеи да вкара в мозъка ви, ще си тръгнете уверени нататък, че те са ваши собствени идеи. Тя е във всяко отношение телепат, способен да извлече всяка информация, която имате, и да ви оформи, както пожелае. Доколкото ни е известно, способностите й са абсолютни и срещу тях няма защита.

Абсурд, казах си аз, като се мъчех да не обръщам внимание на студената струйка пот по врата ми. Това беше абсурдно. Поех дъх, за да отхвърля думите му категорично, за да обявя пълното си недоверие към фантастичните му твърдения… но после нещо в мозъка ми прищрака толкова неочаквано, че се разтърсих и светът се промени, може би се обърна с главата надолу или може би се проясни моментално до невъзможна яснота…

Нямах представа какво знаех и защо, но някаква искра дълбоко в паметта ми, може би в подсъзнателната мрежа от взаимосвързана информация, която наричаме инстинкт, направи връзката и постави нещата на мястото им и бог да им е на помощ, но му повярвах. И то не само му повярвах; знаех със смразяваща сигурност, че той беше прав.

Дона Полк наистина беше телепат.

Кофти.

— Ето това е Питика — завърши нашият разказвач. — Разбира се, те използват и други агенти, които са с толкова промити мозъци от хората с тези психически способности, че са най-фанатичните последователи, но хора като Дона Полк са в центъра на това, което правят. Нашата организация се бори срещу тях. Казвам ви го, защото ви е нужно някакво елементарно разбиране на дилемата, пред която сме изправени тук.

— Каква дилема? — попита Трестинг.

Став разпери пръсти и ги натисна към каменната маса.

— Единствената причина, поради която можем да съществуваме, е, че Питика не знае с какво се занимаваме. Те не могат да знаят. Това, което сме постигнали досега срещу тях, се дължи единствено на бързите и цялостни мерки, които предприемаме спрямо всеки, който може да ни разкрие пред тях.

О, колко тъпо. Изправих рамене и всяка нервна клетка ми каза да премина в състояние на готовност.

— Вие — като мишени на Питика, или като хора, които… са взаимодействали… с тях — Став изкриви уста при тази дума, — сте очевидна опасност за нас сега, след като знаете за съществуването ни.

Спокойният му тон не се промени. Всъщност той говореше като човек, когото не го беше грижа дали ние сме го поканили на тази среща и на това място, като човек, когото не го беше грижа дали ще си тръгнем от парка днес, защото където и да отидехме, да се справи с опасността, която представлявахме, щеше да е толкова тривиално, колкото да прогони досадна муха от ръката си.

Стиснах оръжието под якето си, а Трестинг се размърда до мен, за да седне по-удобно. Ако тук и сега се стигнеше до битка, щях да спечеля, но да убия Стив не означаваше нищо. Кой друг от организацията им беше тук?

Колко далече стигаха?

— Обаче — продължи Стив, като насочи вниманието си само към мен, — за нас е и изключително интересно как сте успели да си тръгнете от Дона Полк със знанието, че тя е нещо друго, освен това, за което се представя. Това е… изумително, с една дума. Почти невероятно. За нашата задача ще е от голяма полза, ако можем да открием как сте постигнали такова нещо.

— Той се облегна на лакти, събра пръсти и се обърна към мен. — Ако се съгласите да ни сътрудничите напълно, по всички начини, ние ще ви помогнем — заедно с мистър Трестинг и всеки друг, който е намесен в това с вас — да изчезнете и да започнете нов живот другаде.

— Искате насила да ни измъкнете информацията? Без да има танто за танто? — пошегувах се аз, макар че не ми беше до шеги. — А какво ще стане, ако не пожелаем да влезем в откачената ви програма за защита на свидетели?

— Моля, повярвайте ми, че ако някой от вас пак се срещне с Дона Полк, вие със сигурност ще ни предадете. Като знаете това, какво бихте направили вие на наше място? — Той разпери ръце, сякаш да каже: „Съжалявам, но така са нещата“. — Предложението да ви помогнем да изчезнете, е изключително щедро. Ще трябва да бъдете премахнати изцяло от цивилизацията и да бъдете постоянно надзиравани от наши хора, за да сме сигурни, че няма никога да направите опит да се свържете с Питика по вкарано от тях в мозъка ви внушение. Това ще е безобразно разхищение на ресурсите ни и обикновено не е възможност, която предлагаме. Съветвам ви от все сърце да я приемете.

— Обикновено просто убивате хората, нали така? — каза Трестинг.

Звучеше спокойно, но под думите му прехвърчаха искри и вече започвах да го опознавам достатъчно, за да усетя гнева под небрежния тон.

— Не го приемаме с леко сърце. Никога. — Стив се намръщи и брадичката му потрепна. — Съществуваме благодарение на това че действаме прикрито и сме невидими. Действаме само когато сме принудени.

— Истински джентълмени — каза Трестинг.

Стив скръсти ръце.

— Ще ни кажете какво знаете за Питика и ще изчезнете — уведоми ни той, а спокойният му, харизматичен тон прозвуча зловещо като камбанен звън за погребение. — Дали ще направите всяко от тези неща доброволно или не, си остава ваше решение, но и двете ще се случат със сигурност по един или друг начин.

— Леле — казах аз. — Вие с Питика сте достойни един за друг. — Още преди да помръдна, усетих прилив на адреналин. Изключих разкритията около Дона Полк като нещо, върху което да помисля по-късно, но сега се фокусирах само върху това как да се измъкнем живи от сегашната ситуация. Най-умното нещо може би беше да приемем предложението и да играем по техните правила, като открием каквото можем и после избягаме от затвора, който те наричаха програма за защита на свидетели. Но аз бях ужасно лош лъжец и освен това нямах добро предчувствие за шансовете ни, след като веднъж ни затворят.

Следващото очевидно решение беше да убия двамата и да бягаме. Но от тази минута щяхме непрестанно да бягаме. Трябваше да се измъкваме от мушката на тази организация до края на живота си. Дали вместо това бихме могли да вземем Финч и шефа му като заложници и да ги използваме, за да преговаряме да ни свалят от списъка на мишените? За съжаление усещах ясно, че техните работодатели имаха широка дефиниция за термина „приемливи загуби“, дори когато ставаше дума за техните хора.

Стиснах зъби и металът на пистолета се заби в дланта ми. Трябваше да има някакъв по-добър начин.

Трестинг беше наклонил глава настрани, все още привидно спокоен.

— Според мен вие сте международна група — каза той на Став. — Която работи заедно, за да защитава динамиката на глобалните сили от влиянието на Питика или нещо подобно. Невидими за целия свят, като не отговаряте дори пред хората, които са ви тласнали в този кръстоносен поход. Прав ли съм?

— Страхувам се, че не мога да ви кажа нищо повече за нас — каза Стив, все така прекалено спокоен, — независимо дали ще приемете предложението или не. Колкото по-малко знаете, толкова по-малко ще разкриете. Сега трябва да ми дадете отговора си.

— Ами виждате ли, има един проблем — каза Трестинг и усетих прилив на симпатия към него. Дали имаше план? Може би съвместната ни работа нямаше да се окаже толкова лошо нещо.

Мъжът, който наричаше себе си Стив, въздъхна.

— Моля не създавайте трудности, мистър Трестинг. Надявам се да не прозвучи грубо, но това решение изобщо не зависи от вас.

— О, и аз имам проблем — казах веднага аз. — Ето го. Проблемът. Ако проверите „проблем“ в речника, ще видите как опирам пистолет в главата ви, което се каня да направя след около три секунди.

— Не ви ли го казах достатъчно ясно? Ако не сте…

— О, казахте го съвършено ясно — отговори Трестинг. — Съвършено. Само че виждате ли, има един проблем. Малък проблем, но… имам човек навън, който знае всичко, което знаем ние, включително за случайната ни среща с мистър Финч тук. Ако не му се обадим, бам, всичко става публично. Всичко, включително и вие двамата господа.

Стив потрепна.

— Блъфирате.

— Искате ли да поемете този риск? — попита Трестинг.

— Ако започнете открито да споменавате името и самоличността на Дона Полк, ние ще сме най-малкият ви проблем. — Заплашителният тон в гласа на Стив сега стана по-мрачен, по-смъртоносен. — Освен това мистър Финч е с вас, откакто установихте, че сте замесени. Не сте имали никаква възможност да…

— Той наистина проведе един разговор, шефе — прекъсна го Финч с намръщено лице. — И тя ме разпозна от къщата на Кортни Полк. Възможно е там да са ни разкрили.

Шефът на Финч му хвърли поглед, който показваше, че по-късно ще последва наказание и си пое дълбоко дъх, за да се успокои, преди да промени тона си.

— Казах ви, че предложението ни се отнася и за хората, с които работите. Повярвайте ми, който и да е той, ние можем да го намерим и той може да изчезне заедно с вас двамата — по какъвто начин си изберете.

Пренебрегнах съвсем истинския страх, насъбран в корема ми, и реших да последвам другия си дълбок инстинкт, който ми казваше да се махам оттук сега.

— Тръпки ме полазиха — казах аз на мъжа, чието име не беше Став, доволна от това колко безгрижно прозвучаха думите ми. — Ще си помислим дали да ви помогнем, но съвсем сигурно е, че няма да бъде при тези условия. Вече имаме телефонния ви номер — не ни се обаждайте; ние ще ви се обадим.

— Правите грешка.

— Ако всеки път, когато ми го кажат, ми даваха по пет цента, щях да съм много богата — казах замислено аз. — Довиждане засега.

Погледнах към Артър, но поне веднъж бяхме напълно единодушни.

Станах от масата и бавно се отдалечихме. Финч и неговият шеф ни наблюдаваха, без да помръднат. Спокойствието им беше изнервящо. То означаваше, че няма от какво да се тревожат.

Поехме по виещата се алея. Видях дебел клон от едната страна и го вдигнах, като го завъртях експериментално. Погледнах назад. Перфектно.

Зоната за пикник почти не се виждаше. Никой на пътеката тук не би видял как някой хвърля такъв странен клон и никой в зоната за пикник не би ме свързал с него. Завъртях го в ръка още веднъж, за да получа точната центростремителна сила и го хвърлих. Далече в зоната за пикник, която сега едва се виждаше, дебелият край на клона удари Финч в слепоочието и отскочи под точния ъгъл, за да цапардоса шефа му по ухото. И двамата се свлякоха.

— Така може да спечелим известно време — казах на Артър, който започваше да придобива същото изражение, което бях видяла на лицето му, когато влязох през прозореца „въпреки че имаше решетка“.

Той погледна към гърдите ми и очите му се разшириха.

— Или пък не.

Наведох глава и видях ярката червена точка на лазерен прицел, която танцуваше там.

О, дявол да го вземе.