С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (6)

Глава 6

Когато се върнах в мансардата, Кортни все още спеше. Кожата й беше бледа и опъната, а под очите й имаше сенки. Поколебах се, после я оставих закопчана с белезниците за тръбата, заключих вратата, проверих я отвън и тръгнах към Камарито.

Този път избрах по-пряк — е, малко по-пряк — маршрут, но когато влязох в пустинята, стана съвсем тъмно, а когато поех по отбивката към Камарито, вече беше доста след единайсет. Толкова далече от цивилизацията пътят тънеше в пълен мрак. Беше тъмно като в пещера и фарът на мотоциклета осветяваше само на няколко метра пред мен. Небитието заплашваше да ме погълне цяла. Дадох газ и полетях напред още по-бързо. Забравих каската в апартамента и вятърът ме прерязваше. Не можех да правя нищо друго, освен да мисля.

Почувствах звука първо със сетивата си — нисък тътен на границата на слуха ми. Невроните в мозъка ми изкрещяха: Внимание! Опасност! И излязох от пътя, преди дори да определя откъде е шумът — други мотоциклети… много други мотоциклети…

Взривът разкъса тъмнината и мозъкът ми се сви в спазъм от изненада — стига бе, мини на пътя! — в същия момент, когато експлозията стигна до мотоциклета, а рамата се огъна и подскочи като жива. Извих се с нея, във всички посоки се разлетяха и избухваха сили и променливи, докато се изправих и балансирах с теглото си, за да насоча тежкия мотоциклет в контролирано поднасяне.

Металът с ужасно стържене отнесе горния слой на каменистата пустиня, фарът примигна в тъмнината и обтекателите се разхвърчаха в експлозивна какофония. Балансирах математиката, насочих умиращия мотоциклет между камъните и ударът го спря, като го повали надясно, преди инерцията да ме изхвърли на каменистия терен. Паднах на рамо, преметнах се и приклекнах, като държах глока на ченгето в едната ръка, и ЗИГ-а, който взех в Лос Анджелис, в другата.

Огледах се и напрегнах очи, за да се адаптирам към пълната тъмнина на нощта без фара на мотора ми. Някой беше минирал тъпия път с цел да ме убие — кофти — и сега изглежда се приближаваше, за да ме довърши…

Мотоциклетните двигатели, които чух на идване, вече прераснаха в смазващ рев. Като направих няколко сигурни сметки относно обема на двигателите, имах четири секунди преди да стигнат до мен. Прехвърлях наум възможностите и установих, че са страшно малко — тези хора знаеха къде съм, бяха ме чакали, несъмнено бяха въоръжени. Не можех да избягам пеш. Налагаше се да се бия, което означаваше, че трябва да намеря някакво прикритие и да се опитам да ги застрелям един по един с пистолетите. Имайки предвид качествата ми на стрелец, планът не беше толкова глупав, колкото изглеждаше… като единственото лошо нещо беше, че в пустинята изключително трудно се намира прикритие, а да тръгна да търся такова в пълна тъмнина, не беше най-доброто решение.

Нямах друг избор и приклекнах зад падналия мотор. Към мен с рев се приближаваха десетина тежки мотоциклета. Все още бях в пълна тъмнина; сигурно бяха изключили фаровете и караха с уреди за нощно виждане, което не вещаеше нищо добро за мен, но напрегнах слух и дадох първия изстрел, преди да залегна на твърдата земя зад импровизираното си прикритие. Бях възнаградена от вик и стържене на метал. Вслушах се, стрелях пак и после още веднъж докато яркото проблясване от дулото пред очите ми ме заслепи в тъмнината.

Нападателите ми стреляха в отговор и нощта се освети от изстрелите — и после една бяла светкавица изгори ретините ми и оглушителната експлозия ме повали толкова силно, че си ударих брадичката в деформирания обтекател на мотора.

Е, това е върхът, имаха гранати! Кофти!

Ушите ми пищяха, но се фокусирах и вдигнах пистолетите. Глокът се беше превърнал в инертна буца метал — сигурно се беше ударил в нещо, когато гранатата избухна, и беше засякъл. Дявол да го вземе, типичен глок!

Преминах със зига по вълната нападатели, като непрестанно стрелях; с всеки изстрел можех да поваля по един, но бяха прекалено много…

И изведнъж станаха по-малко.

На полесражението избухна с рев бяла светлина и ме ослепи. За миг видях неясно едри, прегърбени силуети на чудовищни харлита и как бандата изпада в хаос; виковете и ругатните преминаха в паникьосани писъци, а сенките, в които не се бях целила, се олюляха и паднаха. За да се възползвам от изненадата — благодаря ти, Рио — свалих още един, после видях с крайчеца на окото си как един ръмжащ силует запраща друга граната към мен и стрелях, без да мисля. Куршумът попадна точно в малкото кълбо, гранатата се отклони от курса и детонира по средата между мен и враговете ми. Разнесе се взрив, от който може да ти изпопадат зъбите. Залегнах зад капака на мотора точно навреме и повече усетих, отколкото чух как осколките от гранатата се забиват в метала.

Пак надзърнах и дадох още един изстрел, но сражението беше почти свършило. Последният се опита да избяга, запали мотора си и потегли бясно на зигзаг; стрелях за част от секундата, преди да чуя друг изстрел, и моторът и мъжът подскочиха и паднаха заедно. Двигателят поработи още няколко последни секунди и загасна. Пустинята се превърна в неподвижно и тихо гробище, а на ярките фарове на пикапа силуетите на труповете в кожени дрехи ту се мяркаха, ту потъваха в сянка.

Ушите ми звънтяха във внезапно настъпилата тишина.

Надигнах се предпазливо от прикритието си и тръгнах с насочен пистолет, а под обувките ми хрущеше чакъл и парчета от съсипания мотоциклет. Очаквах да видя Рио да се приближава с широка крачка към мен с развяващ се светлокафяв тренчкот; вместо това видях, че силуетът на моя помощник е по-нисък и по-тъмен — и че пренасочва пистолета си от поваления рокер към мен. В същия миг и аз вдигнах моя ЗИГ и се намерих лице в лице с ченгето, с което днес вече си бях имала работа. То очевидно беше адски добро, за да ме проследи дотук и бързо се превръщаше в заплаха за съществуването ми.

Постояхме минута с насочени един към друг пистолети.

— Някой имаше голям мерак да те убие — каза накрая ченгето, почти безгрижно. Той хвърли бърз поглед към мускулестите трупове и после пак се обърна към мен. — Ядосала си еднопроцентовите.

Еднопроцентовите? Порових се в паметта си. Това не беше ли полицейски жаргон за нелегалните рокерски банди? Отговорът на този въпрос беше не. Нямах пререкания с никой от нелегалните рокерски среди — всъщност имала съм клиенти сред тях и всички се бяха държали като абсолютни джентълмени. Имах врагове, които биха могли да ги наемат, но… както и да е. Ако това нападение не беше свързано по някакъв начин с Кортни Полк, бях готова да си изям пистолета.

Държах ЗИГ-а насочен към ченгето и не казах нищо.

— Това не беше случайна проява на беззаконие — размишляваше на глас ченгето. — Това беше поръчка. Наистина сериозна поръчка. Или тези момчета са ти имали зъб за нещо, сладурче, или някой друг…

Канех се да въздам справедливо наказание за това, че ме нарече „сладурче“ — под формата на високоскоростен куршум .40-ти калибър — когато някой зад ченгето се изкашля мокро.

Раздвижих се преди звукът да заглъхне. С две възможни заплахи и само едно оръжие, една бърза стъпка настрани щеше да подреди ченгето и кашлицата в една и съща траектория и щяха да застанат в една удобна линия пред пистолета ми.

Самото ченге се поколеба за половин секунда. После очевидно решавайки за това време, че няма да го застрелям в гърба, докато някой останал още жив от рокерската банда беше определена заплаха, той също се обърна към звука, с насочен пистолет.

— Правило номер едно — изръмжах ядосано. — Когато ги убиваш, гледай да умрат.

— Тоя няма да стане — каза ченгето, но без да се оправдава, а само мрачно.

Приближих се предпазливо до него. Прав беше. Първо, четиристотин килограмовият харли беше затиснал солидно мъжа към земята. Все пак като се има предвид, че той беше забележителен екземпляр от нелегалната рокерска банка, грамаден като планински трол и с татуирани бицепси с обиколката на талията ми — буквално, което беше донякъде плашещо, — би могъл да се освободи от мотора, ако не беше професионалното двойно попадение в средата на гърдите му, откъдето през коженото яке се процеждаше тъмна струя.

Типична полицейска техника, казах си подигравателно, но все пак точната стрелба ме впечатли. Ако мъжът не беше с размерите на йети, вече щеше да е мъртъв. В случая той беше тръгнал натам и само драскаше слабо с пръсти по метала, който го беше затиснал. Математиката ми беше известна, но все пак беше донякъде интересно как две сравнително малки дупки могат да повалят такъв великан.

Направих бърз визуален оглед на кланицата, за да съм сигурна, че няма други оцелели — знаех, че всички от моите са мъртви: никога не се занимавам с тези глупости попадението да е в центъра на масата — после отидох и застанах над бившия си нападател и пъхнах дулото на ЗИГ-а в лицето му.

— Кой те нае?

Той ме изгледа с ярост в изцъклените очи.

— Курва — прошепна той и от ъгъла на устата му потече кръв.

Сподавих желанието да го похваля, че е забелязал пола ми; в тази една-единствена дума вече бях доловила нещо като предсмъртно хъркане. — Кой те нае? — повторих аз.

— Никой — просъска злобно той. — Ние така искахме.

Е, това беше нещо ново. Някой да иска да ме убие за удоволствие.

— Кой ви каза, че тя ще е тук? — попита ченгето, застанало до мен.

— Ходи се… — успя да просъска рокерът и после се задави в собствената си кръв и остана неподвижен, омразата в очите му се разсея, а от устата и гърдите му продължи да се лее кръв.

Смъртта никога не е красива.

— Много приятно копеле — отбеляза ченгето.

Вече не държахме оръжията си насочени един към друг и да се върнем към това положение ми се стори лоша идея. Все пак държах зигзауера в ръка и ориентиран в посока, която не беше съвсем към земята, когато се обърнах да погледна човека, който в един и същ ден беше едновременно застрашил живота ми и — както неохотно признах — вероятно го беше спасил.

— Кой си ти?

— Казвам се Артър Трестинг.

— И си ченге.

— Вече не — каза той и в очите му премина нещо, което не успях да разчета. — Частен детектив съм. Госпожо, мисля си, че тук може да се окажем на една и съща страна.

Преборих се с желанието да му фрасна един за това, че ме нарича „госпожо“.

— Тази сутрин не си мислеше така.

Той огледа касапницата около нас.

— Това беше преди Питика да се опитат да те убият.

Пак Питика. Сетих се за Антън. Двама души, които харесвах, бяха загинали и този Артър Трестинг знаеше нещо.

И щеше да ми го каже.

— Каква ти е тази Полк? — попита Трестинг.

Поколебах се. Основно правило е да не давам информация — никаква информация, на никого и особено на лице, на което имам всички причини да не вярвам. Все пак исках да го накарам да продължи да говори и стойността на няколко безполезни подробности…

— Връзката е чисто финансова — отговорих аз. — Някой ме нае да я пазя.

— Кой?

— Казах ти, че сега е твой ред. Ти защо се интересуваш?

— Сигурно може да се каже, че и аз започнах заради пари. Една жена ме нае да разбера кой е убил мъжа й, бащата на единайсетгодишното й момче.

— Какво общо има това с Полк?

Трестинг ме погледна внимателно.

— Е, това, че тя го е убила.

Какво става тук? Обгърна ни тишината на пустинята.

— Някое от ченгетата от атаката срещу наркокартела? — предположих аз.

Но полицията вече беше обвинила Кортни за тези убийства. Защо вдовицата искаше да наеме частен детектив?

— Не — каза Трестинг, прекалено непринудено. Думата сякаш продължаваше да звучи между нас — тиха, финална, обвинителна. — Много дейна млада жена е нашата Кортни Полк.

Вече знаех, че не ми казва истината, но го отдавах на някаква комбинация от страх и наивност. Че може би не съзнаваше в какво се забърква или е била прекалено изплашена, за да го признае.

— Не ми изглежда този тип — казах аз, за да печеля време.

— Не, нали? — каза Трестинг. — Беше странно престъпление. Странно по същия начин, както тези прекрасни господа мотоциклетисти изведнъж са били обзети от непреодолима омраза към теб. Човек би си помислил, че идеята не е била тяхна.

— Може би тази вечер са искали да се позабавляват — казах аз, като упорито се мъчех да не мисля за мините, заложени на пътя, нито за тъпите гранати, или факта, че за всички рокери, които познавам, е закон да не убиват безсмислено. Добре, около рокерите може би имаше нещо гнило и нищо чудно да беше свързано с Кортни Полк, но да има някакъв гениален план, в който тя е наемен убиец заедно с тях? Беше нелогично.

— Бих се съгласил с теб, ако нямаше модел — каза Трестинг.

— Модел за какво?

— Убийства. И други неща.

— Нямам време за гатанки — казах аз и ръката, с която стрелям, потрепна.

— Е, нека хипотетично приемем, че мис Полк и твоите нови приятели тук не са единствените, които се държат нетипично. Нека приемем, че има още хора. Много повече. — Той се покашля. — И нека приемем, че са сенатори, баби и дядовци, дори съседите.

Намръщих се.

— Ти чуваш ли се какво говориш? Значи всеки убиец, който не съвпада с профила, участва в някаква тъмна конспирация? Последни новини, Айнщайн — понякога хората са насилници. И много често няма друга причина, освен че искат да направят нещо лошо на другите.

— Много често. — Той повдигна рамене, без да се ангажира с определен отговор. — Може би не през цялото време.

Това беше прекалено фантастично за мен.

— А Питика?

— Доколкото разбирам, те са тези, които дърпат конците. Но нямам никакви доказателства. — Той изглежда взе внезапно решение и прибра пистолета в кобура си. — И така, какво ще кажеш да те закарам до града? Може да обменим някаква информация?

Първото ми впечатление беше, че този частен детектив е стопроцентово побъркан. Но какъвто и да беше, Трестинг беше някакво начало, а имах нужда от цялата информация, до която можех да се добера.

— Добре — казах аз и пъхнах ЗИГ-а в джоба си. При необходимост можех да го убия за част от секундата, стига да не е насочил пистолет срещу мен.

Трестинг посочи с пръст към светещите фарове в далечината.

— Пикапът ми е там. И ще се престоря, че не съм видял удължения пълнител.

— Той е напълно законен на двеста мили източно от тук. Освен това, не си ти този, който ще кажеш.

— Да, като стана дума, къде е?

Махнах неопределено към пустинните храсти.

— Остана там някъде.

Той направи гримаса, хукна към мястото, където беше паднал моторът ми и светна фенерче-писалка. След няколко минути се върна, като носеше очукания шок.

— Боя се, че моторът ти е пълна щета — каза ми той.

— Не беше мой.

Той ме изгледа.

— И това не го чух.

— Мислех, че вече не си ченге.

— Стари навици и тъй нататък. — Той огледа засеклия си пистолет, извади пълнителя и няколко пъти щракна затвора, за да извади патрона и после го затъкна отзад в колана си, без да презареди. Наблюдавах това с известно одобрение — ако имах друг избор, и аз не бих се доверила на оръжие, което е паднало с дулото надолу в пустинния пясък. Той потупа беретата си.

— За твое щастие, имах резерва.

— Да, девет милиметра? — казах подигравателно. — Кое момиченце ти го подари за рождения ден?

— Най-добрият пистолет е този, който е с теб — отбеляза спокойно той. — А и някой ми открадна .45-ицата. Между другото, би ли ми върнала и него?

— Не мога — отговорих безгрижно. — Подарих го на едно момиченце за рождения ден.

Нещо в мен потръпна и шегата прозвуча кухо, като си спомних какво се беше случило с Пени и новия й подарък.

— Хайде да вървим.

Огледахме за последен път рокерите, за да видим дали няма нещо необикновено, но освен някои плашещо високотехнологични уреди за нощно виждане и още оръжия, които не бих очаквала да притежава този тип банда — не че бях толкова голям експерт, но все пак да имат пластични експлозиви? — не намерихме нищо. Никакви улики какво би могло да ги доведе тук, освен че наистина, ама наистина са искали да ме убият. Кеф.

Свалих дисагите от едно харли и ги напълних с някои от по-хубавите играчки. В края на краищата, няма момиче, на което гранатите да му стигат. Трестинг ме изгледа строго, но не каза нищо — за негово щастие.