С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (23)

Глава 23

Поддържах изчислителния бял шум, когато паравоенните ме изкараха от минивана, като отказвах да разгледам математическите възможности за бягство дори само от любопитство и се съсредоточих изцяло навътре.

Усилието да игнорирам математиката, в която беше потопен околният свят, напрягаше мозъка ми, но макар самата Дона все още да не се виждаше, бях сигурна, че охранителните камери записват и най-малката промяна в изражението ми. Ако планът ми имаше някакъв шанс да успее, не трябваше да спирам усилията си нито за секунда.

Гардовете ме отведоха по стълби няколко етажа надолу и през голи циментови коридори стигнахме до врата с теглото и дебелината на банков сейф, която отвориха и зад нея видях затворнически блок с редица празни килии. Задната стена беше циментова, но килиите бяха отделени една от друга и от свободата с железни решетки, и затворниците нямаше къде да се скрият. Похитителите ми ме вкараха в килия почти в средата на редицата и ме изненадаха като срязаха котешките опашки около китките ми, преди да затворят решетката и да ме заключат. После излязоха — но не се отдалечиха много, бях сигурна в това — с изключение на един гард, който застана в дъното на коридора.

Озърнах се математически и бързо се отказах от всякаква възможност за бягство; дори аз съм в неизгодна позиция, когато съм заключена в килия и нямам подръчни средства. Седнах, облегнах се на циментовата стена и пак се заех с изчисленията си по теоремата на Риман, като добавих още няколко десетични знака за имагинерната част на последното s, върху което се съсредоточавах.

Вратата в дъното на коридора се отвори и тежковъоръжените ми приятели се появиха отново, като този път водеха Трестинг. По лицето му имаше повече синини отпреди и от разбитата му устна течеше струйка кръв. Синините ми се сториха донякъде странни, но вместо да се помъча да изчисля защо, аз се зарових в анализа на Хамилтоновия път.

Изправих се бързо.

— Хей, добре ли си? — извика Трестинг.

— Да — казах аз, като продължавах да въртя в ума си моята кратка верига и на фон друг дзета-корен на Риман. — А ти?

— Да.

За минута замълча, докато гардовете го вкарваха в килията до моята; те освободиха ръцете му, както направиха с мен, и го заключиха, без да показват емоции. След като излязоха, Трестинг се обърна към мен и разтри китките си.

— Съжалявам — каза той със сериозен глас и звучеше несъмнено искрено. — Толкова съжалявам. Аз съм виновен за всичко.

— Не е така — отговорих аз. Не го обвинявах; знаех много добре какво рискувам, като тръгнах след него. — Трябва да са се крили по някакъв начин, докато дойда. Тя очевидно го е планирала.

— Нямах предвид това — каза той. — Знаех, че е капан. Не трябваше да… просто се отчаях. Не исках да губя следата, нали разбираш?

— Знам — казах аз. — Няма нищо.

— Не, не е така. Чух какво каза тя. Те бяха поставили капана за теб, но ако ти беше сама, нямаше да си толкова глупава, че да се хванеш в него. Заради мен ни хванаха.

— Тя ни изигра всички — казах аз. — Човешката природа, нали така каза? Тя може да предскаже кога ще се държим глупаво.

— Може би.

— Грешката е колкото твоя, толкова и моя. А и не забравяй, че дойдох без покана.

Той въздъхна дълбоко и нещастно.

— Имаш ли представа защо искат да те заловят?

Уместен въпрос. Преди два дни се бяха опитали да ме убият, без да задават никакви въпроси, а сега бяха заложили капан за мен?

Единственото добро предположение, до което бях стигнала в предишните си размишления, беше, че всичко това е свързано с минималната ми способност да се възстановя, след като Дона ми беше промила мозъка.

Разбира се, като имах предвид колко лесно се беше справила с мен при срещата ни в кафенето и колко дълбоко беше въздействието й преди упоритата намеса на Рио, нямах много надежда, че предполагаемата ми устойчивост ще ми помогне сега.

— Предполагам, че ще разбера — казах аз.

— Да. — Артър гледаше замислено в ръцете си, като все още разтриваше китките си. — Знаеш ли, можеше да избягаш, когато ме заплашваха.

— Не, не можех.

Той ме погледна и кимна, сякаш разбираше какво имам предвид.

Колкото и да беше абсурдно, аз се почувствах така, сякаш бях издържала някакъв изпит.

— Освен това и ти би направил същото за мен — изтъкнах аз, смутена.

— Да, но аз трябва да поддържам репутацията си на самопожертвувателен идиот.

— Да. Всички си имаме недостатъци.

Той изпухтя сърдито, което прозвуча почти като смях и цялото напрежение, което беше останало след последния път, когато се видяхме, се разсея. Артър седна на пода до стената и се облегна, а аз го последвах от другата страна на решетката, която разделяше килиите ни, докато факторизирах стотина прости числа. Повечето бяха лесни, но току-що попаднах на едно, което може би беше полупросто.

— Какво според теб ще се случи тук? — попита Артър след малко.

— Според мен Дона Полк ще дойде да си поговори с нас — казах аз. — И после ние ще направим каквото иска.

— Имаш ли план?

Евклидовият алгоритъм примигваше през всеки следващ остатък, изваждах и делях и изваждах.

— Да се съпротивлявам, доколкото мога. — Разбира се, Дона можеше да ме накара да си мисля, че се съпротивлявам, докато правех точно това, което искаше. Накрая и двамата щяхме да сме послушни като кученца.

Какво беше казал Рио? Че промяната ще отнеме време, ако целта й е напълно противоположна на личността на жертвата? Дори месеци, ако резултатът е в разрез с психологията на човека?

Каква беше моята психология? Аксиоматична, вероятно, но вече бях станала свидетел на способността й да пренаписва тези аксиоми, за да ме накара да рационализирам всичко. Нямах защита срещу нея. И двамата нямахме.

— Никога не съм бил човек, който би разглеждал самоубийството като подходящо решение — каза Трестинг до мен, — но в случая…

Рязко се обърнах към него и го погледнах. Дори не ми беше хрумнало да се самоубивам.

— Е, това сигурно е един начин да избегнеш влиянието й — успях да кажа аз.

— Да го избегна и да съм сигурен, че тя никога няма да ме накара да направя нищо на моите… на никой, за който ме е грижа. Или на никой друг.

Ако основната му тревога беше, че ще го използват като средство, за да навредят на други хора, то той очевидно беше по-добрият човек от двама ни.

— Аз… ако искаш да го направиш, мога да ти помогна да е бързо — предложих аз с пресъхнала уста.

— Благодаря ти — каза тихо той. — Ще те уведомя.

Потънахме в мълчание. Накрая се свих на цимента и се опитах да поспя.

На всеки няколко часа някой от гардовете ни носеше храна и вода и Артър беше така любезен да се обърне на другата страна, когато трябваше да ползвам стоманената тоалетна, закрепена за стената. Чакането беше отегчително, но в хуманни условия.

Забелязах, че хроничното ми главоболие е минало. Вместо да изпитам облекчение, внезапното му изчезване единствено ме разтревожи.

Главоболието се явяваше, когато се съпротивлявах на влиянието на Дона — какво означаваше това, че вече не го усещах?

Кофти. Зарових се в още математика. Това беше всичко, което можех да направя.

Заета с постоянния поток монотонни изчисления, не си направих труда да следя колко е часът, но мина поне един цял ден преди вратата в дъното на коридора пак да се отвори и да видя познатата фигура с къдрава коса и лунички по лицето.

— Здрасти — каза Кортни Полк, като се приближи по коридора и стигна до нас.

Двамата с Артър се изправихме в килиите си.

— Здрасти — казах предпазливо аз.

Замайващият брой въпросителни около Кортни излезе на преден план в главата ми. Дали действаше заедно с Питика и Дона? Ако беше така, доколко това беше по нейно желание и доколко се дължеше на промиването на мозъка й от Дона? Наистина ли беше убила Реджиналд Кингсли и ако го беше направила под влиянието на Дона, доколко носеше отговорност за това?

Коя беше тя? Беше ли още мой клиент? И ако беше, какво изобщо бих могла да направя за нея?

— Съжалявам, че трябваше да минете през всичко това — каза Кортни, като махна с ръка към килиите. — То е за ваше добро и тъй нататък, но все пак съжалявам.

— Какво искаш да кажеш — за наше добро? — попитах внимателно.

— Е, заради сестра ми. Тя ви помага. — Ъгълчето на устните й се повдигна в дружелюбна усмивка.

Двамата с Артър се спогледахме.

— Помага ни как? — попитах аз.

— Да станете по-добри. — Каза го така, сякаш беше най-очевидното нещо на света.

— Тя и за теб ли направи същото, сладурче? — попита Артър.

Кортни разцъфна в усмивка.

— Такава е моята сестра — това прави. Тя е страхотна. Най-страхотният човек на света. Бях толкова объркана, преди да ми помогне.

Този разговор беше сюрреалистичен.

— Нали знаеш, че тя в действителност не ти е сестра — не се сдържах аз.

Кортни не изглеждаше разтревожена.

— Тя ми е сестра за нещата, които са важни.

— Не я видях да ти помогне, когато наркокартелът те хвана — казах аз.

— Разбира се, че ми помогна. Нали тя те нае?

Останах смаяна. Да, сигурно това беше един начин да разглеждаш нещата — стига Дона да не беше откачен екстрасенс.

— Тя самата не можеше да ме измъкне оттам, но после дойде да ме вземе веднага щом можеше — обясни Кортни.

Възвърнах си гласа.

— Нека да те светна за някои неща — казах аз. — Сестра ти може да направи почти всичко, което поиска. Би могла да влезе в онова имение и да те изведе от ареста на наркокартела, ако искаше, но по някаква причина не поиска. Съжалявам, но ти си само една пионка в някаква голяма игра, която тя играе. — Поех дълбоко дъх. — Гледай, казах, че ще ти помогна. Все още съм готова.

— Много мило от твоя страна — каза любезно Кортни по същия прозрачно фалшив начин, към който бих прибягнала, ако някой ученик ми предложеше да ми преподава аритметика. — Благодаря ти, наистина. Но Дона ще се погрижи за всичко, както винаги. Няма да ходя на далечен остров. Няма да бягам. И животът ми ще има смисъл. Истински смисъл.

— Като правиш какво? — попитах аз.

— Като й помагам. — Усмивката се върна, очите й заблестяха.

Артър се покашля.

— Сладурче, какво иска да направи сестра ти?

— Как какво? Да промени света.

Потиснах импулса си да възкликна изумено на клишето.

— Да промени света как? — попитах вместо това.

— Да го направи по-добър! Какво друго! — Кортни почти се засмя на това колко бавно загрявам. — По света се случват толкова много ужасни неща. Като наркокартелите. Но не са само те. Хората си причиняват взаимно ужасни, жестоки неща, умират от глад, има войни, а Дона и всички други работят, за да сложат край на всичко това. Те вършат толкова много добро. И аз ще им помогна, а надявам се и вие.

— Чакай. Нека изясним нещо. — В главата ми бушуваха мисли. — Целта на Дона е да направи света по-добро място?

Кортни примигна срещу мен.

— Каква друга би могла да бъде?

Мислех си, че целта й по-скоро е да бъде зъл гений и да превърне всички в свои роби. Макар че може би за нея такава антиутопия беше същото нещо, ако накараше всичките си роби да се държат добре и ако се погрижеше всички да имат достатъчно храна… в края на краищата, помислих си с ирония, така нямаше ли да се постигне един много мирен свят?

Някаква далечна част в мозъка ми се чудеше каква е била Кортни, преди да срещне Дона Полк. Дали е приличала на сегашната Кортни или онова момиче сега завинаги си е отишло.

— Щом всички искате да сме такива добри хора — продължих аз, — защо двамата с Артър сме заключени тук? Не трябва ли да ни пуснете?

Кортни прехапа устна.

— Аз… аз те харесвам. Наистина. И ти се помъчи много да ми помогнеш, по своя начин. Но хора като теб… такива хора не трябва да са на улицата. — Тя ме изгледа тъжно. — Ти причиняваш болка на другите. Виждала съм те.

И убиваш хора, и крадеш, и… Ние се опитваме да направим света по-добър, да приберем хората, които причиняват целия този хаос, и точно сега ти си един от тях. — Тя се намръщи измъчено и после добави към Артър: — А теб не те познавам, извинявай, но съм сигурна, че Дона има основателна причина и ти да си тук. Тя винаги знае.

— Но нали каза, че се надяваш да работим заедно — с всички вас — възразих, като знаех, че съм изгубила спора още преди да отворя уста.

— Да, така е, след като се откажете от всичко друго. Дона ще ви помогне. — Тя пак се усмихна. Беше зловещо.

— А какво ще кажеш, ако вече съм се отказала? — опитах аз, донякъде отчаяно. — Обърнала съм гръб на тъмната страна и тъй нататък? Ти го обясни… ъ-ъ… наистина много добре и аз, аз искам да се променя и да бъда с вас. Видях светлината, кълна се. Ще ни пуснете ли да излезем?

Думите прозвучаха толкова раболепно и фалшиво в собствените ми уши, че не се учудих, когато Кортни се позасмя. Очевидно промивката на мозъка не я беше направила глупава.

— Когато това стане, когато наистина искаш да дойдеш при нас, знам, че ще те вземем с радост. Аз ще се радвам да си с нас. А Дона, тя прощава с такава готовност и… — е, тя наистина винаги е била по-добрата сестра. — Сияйната й усмивка беше изпълнена с надежда. — Мисля, че тя много скоро ще дойде да говори с вас. Тя ще може да ви помогне. Ще видите. А после и аз ще дойда да се видим.

— Разбира се — успях да кажа. Исках да изпадна в бяс, да избухна, но изпитвах единствено съжаление. Съжаление за Кортни и страх за себе си.

Кортни засия още повече.

— Прекрасно! Значи после ще се видим? Приятно ми беше да се запознаем — добави тя към Артър, въпреки че така и не се беше представила и после се обърна и тръгна по коридора към вратата.

— За едно нещо е права — каза Артър, когато вратата се затвори зад нея. — За хората като теб и като мен. В едно идеално общество ние не бихме съществували.

Не бях настроена философски.

— Когато заживеем в идеално общество, ела да ми кажеш.

Той се облегна на решетката от другата страна.

— Е, понякога не съм сигурен, че допринасям да е по-добро. Бог знае, че се опитвам, но… Напоследък правя много неща, от които не се гордея. Подозирам, че няма да се представя много добре в деня на Страшния съд. Може би тя има право.

Обърнах се недоверчиво към него.

— Наистина ли си мислиш, че това, което Дона прави, е…

— Не казвам, че е оправдано — прекъсна ме той с все така замислен тон.

— Но ако тя наистина се мъчи да подобри нещата… не знам, сигурно има по-лоши мишени от нас двамата с теб.

— Ами Кортни? — казах язвително аз. — Ами д-р Кингсли? И Реджиналд Кингсли? И всички тези хора в нейния файл? И кой изобщо е дал на Дона Полк правото да решава?

— Успокой се. Не казвам, че съм съгласен с всички методи тук. Но някакво начинание за всеобщото благо, което е излязло извън контрол… е, в това има нещо логично, нали? И ако говорим за всеобщото благо, не съм сигурен дали ние двамата ще сме от страната на праведните, това е всичко.

Не знаех какво ме разтърси повече — това, че Артър изглежда можеше да приеме страната на тази жена, която в момента го държеше затворен в очакване на промиването на мозъка му, или това, че отнасяше себе си към същото морално ниво като мен. След като ми беше направил скандал преди ден за моята относителна неморалност, да го чуя толкова несигурен дали не е нарушил собствените си принципи беше леко шокиращо.

Може би затова казах това, което му казах после. Може би беше неизбежната сигурност, че мозъкът ми ще бъде усукан под формата на претцел, поради което изведнъж ми се стори по-привлекателно да разголя честно душата си. Или може би смятах, че каквото и да кажа на Артър няма значение, тъй като и неговият мозък щеше да приеме формата на претцел.

— Каквито и да са критериите ти за Страшния съд, ти ще се представиш много по-добре от мен — признах аз с леко потрепващ глас. — Ти поне се стараеш. Аз… аз оцелявам. — Преглътнах. — Мислех си за това и ти беше прав. Не се замислям много за хората, на които причинявам болка или когато убивам някой, който ме заплашва… за мен това винаги е било интелигентна постъпка. Ти сам го каза — щях да те убия и теб, там в мотела. — Имах чувството, че правя предсмъртната си изповед. Може би беше така. — Не мисля, че съм много добър човек — добавих тихо аз.

— Грешиш в едно нещо — възрази Артър. — Ти не ме уби.

— Само защото, както каза, нямах възможност.

— Не. Говоря за после. Повали ме на земята, но после ме остави жив.

— Вече не беше заплаха.

— Не е така — поправи ме той. — И ти знаеше, че ще бъда.

Намръщих. Беше прав. Математическото очакване беше, че съм в безопасност, но отначало той беше насочил пистолет към мен и вероятността пак да ме преследва определено беше различна от нула.

Всъщност той пак ме беше подгонил. Защо го бях оставила жив?

— Тогава си мислех, че си ченге — припомних си аз. — Убийството на служители на закона е свързано с прекалено много усложнения.

— И затова ли не го направи?

— Е, не. — Идеята да се отърва от него, щом непосредствената опасност премина, изобщо не ми дойде наум, което, като се върнех назад, ми се струваше странно нелогично. — Сигурно най-умното нещо би било да помисля върху тази възможност.

Той се захили.

— Ти защо се мъчиш толкова много да започна да си мисля лошо за теб?

— Добре — ядосах се аз, — значи не убивам, без да се замисля. Това е изключително добра препоръка. Сигурен съм, че ще го кажеш на Бог, когато те пита защо трябва да отида в рая.

— Не се подценявай, Ръсъл. Светът е голям и дори само заради това, ти си по-добра от много други.

— Нали ми казваше, че съм прекалено склонна към насилие и съм неморална?

— Е, така е. Но може би и аз съм същият. И двамата не сме ангели. И не знам; според мен за теб има надежда. Може би и за мен.

— Това е успокоително — казах аз. — Тогава какво искаш да кажеш? Че не сме добри хора, но все пак Питика трябва да ни пусне да си вървим, защото не сме и най-лошите от лошите хора и може би има някаква надежда за изкупление?

Той се усмихна на думите ми.

— Честно казано, само си мислех разни неща. Може би всички сме в различни нюанси на сивото — ти, аз, Дона Полк, която се стреми към нейното всеобщо благо…

Помислих си за това, което Дона Полк беше направила на мен, на Лина Кингсли и толкова много други хора — и за това, което много скоро щеше да направи допълнително на Артър и мен.

— Не, съвсем сигурна съм, че трябва да убием Дона Полк колкото може по-скоро — казах аз, — и изкуплението да върви по дяволите.

Артър пак се захили. Вероятно не съзнаваше, че съм сериозна.