Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (57)

Епилог

Вечерта дойде и над Камакура валеше сняг. Седях до ирорито с лист и молив, гледах каменната си градина и съчинявах стихове. Когато привърших, се опитах да изразя същото чувство на английски. Беше приемливо, но не съвсем същото. Японският е по-подходящ за хайку.

Чух, че Дилайла слиза по стълбите.

— Какво правиш?

Зачудих се дали да не сгъна листа и да го хвърля върху въглените. Вместо това отвърнах:

— Просто си драскам.

Дилайла не каза нищо. Придърпа една възглавница и се облегна на мен. Знаеше, че ако искам, ще й покажа написаното. Когато съм готов. Точно както беше през изминалия месец, докато й показвах още и още от града-лабиринт.

Беше хубав месец. Добър към нас и в най-общ смисъл. Петимата маниаци от „Детска игра“, които Ливия беше идентифицирала в началото, бяха арестувани в съвместна акция на ФБР и местната полиция. Америка беше разтърсена от скандал: Сикрет Сървис бяха разследвани от специален прокурор; Баркли, Феник и Хам бяха освободили депутатските си места, за да прекарват повече време със семействата си; Баркли беше приключил с президентската си кампания, а бъдещето на ОГЕ изглеждаше несигурно след неразкритото отвличане и убийство в Париж на президента на компанията Оливър Греъм. Полицията издирваше определено лице, някаква мистериозна блондинка, с която видели Греъм малко преди изчезването му. Но изглеждаше невъзможно да я открият. Имаше слухове, че е била руска проститутка, може би дори агент на Кремъл.

Със сигурност щеше да има още пострадали. Тримата сенатори бяха изправени пред разследване и само оставките нямаше да са достатъчни, за да се потули историята, особено със задкулисните действия на Литъл и с доказателствата, които журналистът, с когото се познаваше шефката на Ливия, продължаваше да намира. Но ОГЕ навярно щяха да оцелеят. Не беше възможно да се докажат слуховете за съпричастността им към свалянето на самолета над езеро Мичиган. Самата мисъл, че нещо подобно е възможно, предизвикваше в обществеността такъв силен вътрешен конфликт, че я правеше невъзможна за приемане, камо ли за по-внимателно проучване. Вместо това историята премина в зоната на теориите на конспирацията, където подходящите хора щяха да я предъвкват.

Освен това, както веднъж каза Дилайла, компанията всъщност нямаше врагове, а само клиенти. И тези клиенти имаха нужда от ОГЕ. Бордът на директорите разбираше важността на разграничаването им от омерзителните обвинения от миналото и вече беше променил името на компанията на „Парсифалиан“, неологизъм, който трябваше да подсказва за Парсифал, един от най-верните и безстрашни рицари на крал Артур. Ако Докс беше прав за силата на маркетинга, очаквах пред „Парсифалиан“ да се разкрие голямо и светло бъдеще.

Арингтън беше обвинен, но изглеждаше твърдо решен да се бори. Адвокатите му твърдяха, че цялата история е заговор на Кремъл с цел да дестабилизира Америка, който е бил извършен от армия от хакери и специалисти по дезинформация. Смъртта на Греъм също била опит на Русия да отслаби Америка. Най-забавното беше, че много хора вярваха на това. Което, предполагам, беше от полза за управляващите и се чудех дали няма да предпочетат да добавят достоверност към фабрикациите на Арингтън посредством неговата собствена кончина. Донякъде очаквах някой да ми се обади относно възможността Арингтън да умре по естествени причини. Връзката нямаше да е лесна, защото бях премахнал секретния сайт, но не беше невъзможна. Разбира се, не смятах да приема. Бях приключил с тази дейност. Но в идеята имаше нещо смътно привлекателно, защото, независимо как бих го направил, щеше да е лесно да го припишат на руснаците.

Кент се беше свързал с Дилайла. Беше чул от новините за Греъм. Не беше изненадан и нямаше намерение да споделя с никого какво знае по въпроса. Попитал я дали ще се видят отново. Тя му казала, че няма да могат. Попитал я дали това е валидно дори ако му потрябва професионална услуга подобна на онази, която й беше оказал. На този въпрос не получил отговор. Но за това щяхме да мислим друг път.

След Париж сателитният ми телефон беше постоянно включен. Хортън се обади. Оказа се прав. Толкова много прах се беше вдигнал, че на никой не му се търсеше какво точно е станало в къщата му. Петте тела, които бяха открили там, заедно с отломките на хеликоптера, бяха изчезнали яко дим. Нямаше да се води разследване за смъртта на петимата или пък за пълните с оръжие тунели и стаи под имота на Хортън.

Хортън беше съобщил лошата новина на брата на Тревън Алекс, адвокат в Силициевата долина. Братът приел вестта стоически. Доколкото Хортън разбрал, братята не били особено близки, дори се били отчуждили. Но Хортън видял нещо в очите на Алекс при споменаването на Кейти, сестра им, която, както обясни Хортън, умряла при автомобилна катастрофа, когато всичките били още тийнейджъри. Може би посмъртното съобщение от брат му слагаше край на някаква стара история за Алекс. Но нямаше как да го узнаем.

Докс също се обади. Каза, че ще ходи на гости на Ливия в Портланд. Натовареният й график не й позволявал да си вземе истински отпуск и все още не била готова да живеят заедно при нея или при него. Но можех да усетя, че е във възторг от перспективата да я види, и въпреки някои мои съмнения бях щастлив, че нещата се развиват добре за него.

Известно време с Дилайла гледахме как снегът се сипе върху каменната градина, притиснати рамо в рамо в приятна тишина.

— Ще ми покажеш ли какво си написал?

— Просто глупави стихчета.

— А!

Знаех, че няма да настоява повече. Поради което реших да й покажа. Дадох й листа и тя прочете английския текст на глас:

Снегът завива камъните…

Скрива ги.

Но те остават вечно.

Продължихме да мълчим и да слушаме тихото пускане на въглените в ирорито.

— Мислиш ли, че така работи светът? — попита Дилайла.

За миг обмислих отговора си.

— Вероятно. Но всъщност стиховете не са за това.

— А за какво?

Погледнах я.

— Може би за нас?

Тя повдигна учудено вежди.

— Вечно?

— Да, защото, нали знаеш, снегът се топи. И градината се показва отново. Просто не можах да изразя добре всичко в хайку. Все пък съм само любител, а не Башо.

Дилайла се наведе към мен, достатъчно близко, за да усетя дъха й върху устните си.

— Можем да намерим друг начин да го изразим — каза и ме целуна.

Не знам дали беше права. Но исках да продължавам да опитвам. Бях доволен, че най-сетне се бях пенсионирал. И този път смятах да си остана пенсионер.

Поне докато мога.

Но това бяха мисли за някой друг път. Прегърнах я, поразен от присъствието й и от неочакваното превръщане на крепостта на самотата ми в нещо за двама.