Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (28)

26. Рейн

През нощта след срещата ни с Тревън на вратата на мотелската ни стая се почука два пъти бавно, последвано от три пъти бързо. Хортън и Ларисън заеха местата си до леглата с готово за стрелба оръжие. На мен ми се падна по-незавидната задача да застана до вратата.

— Кой е?

— Кой си мислиш, че е? — чу се непогрешимият тексаски акцент. — Казвал ли си на някой друг да дойде в полунощ и да чука така?

Обърнах се и погледнах Хортън и Ларисън. Двамата кимнаха.

Отворих вратата и — ето го пред нас, с картонена кутия в ръце и с широка усмивка. До него недоверчиво ни гледаше азиатка на трийсет и няколко години.

Жената мигновено забеляза Хортън и Ларисън — и пистолетите — и се напрегна.

— Всичко е наред — успокои я Докс. — Те са мои приятели. Просто са внимателни, каквито трябва да сме и ние. Освен това не са толкова очарователни.

Двамата влязоха и аз затворих и заключих след тях. Хортън и Ларисън свалиха пистолетите си.

— Е, Джон Рейн! — все така усмихнато каза Докс, остави кутията и се изправи. — Хайде де, ела тук!

Награди ме с една от мечешките си прегръдки, към които бях започнал да привиквам, но едва ли някога щях да мога да им се насладя като него.

— И Ларисън — продължи Докс, докато отиваше към него. — Няма да лъжа, никога не съм си и помислял, че някой ден ще се зарадвам да те видя.

Ларисън също получи прегръдка, дори го прегърна в отговор, макар че започна неловко да го потупва, когато прегръдката продължи прекалено дълго, и замърмори:

— Хайде, стига, стига.

— Полковник! — поздрави Докс, като стисна ръката на Хортън. — Много вода изтече. Радвам се, че този път за щастие сме от една и съща страна на потока, ако ми позволите метафората.

— За мен е удоволствие да те видя, момко — отвърна Хортън. — От моя гледна точка всичката тая вода е вече зад гърба ни.

— Много мило от ваша страна, сър, особено като се има предвид какво се случи.

Хортън кимна.

— Защо просто не ги наречем „отминали неприятности“ и не се съсредоточим вместо това върху бъдещето? Животът е кратък. Нека намерим начин да го удължим.

— Прав сте! — отвърна Докс. После посочи жената. — Това е моята приятелка Ливия Лоун. Ливия, това са Джон Рейн, Даниъл Ларисън и полковник Скот Хортън от запаса. Не че му личи. Те са такива хора, които искаш до себе си, когато си застанал от погрешната страна на някой друг. И, господа, надявам се, че ще ми повярвате, но същото се отнася и за Ливия, без която нямаше да съм тук сега.

Последваха ръкостискания и размяна на любезности, всички от които бяха колебливи, внимателни и напрегнати.

— И така — продължи Докс, — двамата с Ливия взехме малко пилешки крилца и дузина бири „Dos Equis“^[1] от ресторанта надолу по пътя. Решихме, че едва ли излизате много-много и храната ще ви свърши работа. Между другото, що за място е това? Жената на рецепцията ми каза, че е езеро, което охлажда ядрен реактор, така ли?

Хортън, чиято беше идеята да се срещнем тук, ни разказа историята му. Мястото се наричаше хижа „Езеро Ана“ и беше разположено край едноименното езеро. Както се оказва, през 1972 г. правителството решава да построи стена на река „Норт Ана“, за да създаде язовир за охлаждането на ядрените реактори, които планирали да изградят наблизо. По източния му бряг, който бил открит за плуване, риболов и гребане с лодки, възникнали няколко градчета. Отворената за посетители страна на езерото станала известна като „студената страна“, защото частната „гореща страна“ се подгрявала от водата, която циркулирала за охлаждането на реакторите. И понеже рибата предпочела по-топлите води, хората с достъп до затворената част получили по-добрите места за риболов.

Стана ми интересно, че Хортън знае толкова много за местната история и природа. Очевидно обичаше този регион. И също така беше очевидно, че по някакъв начин усеща взаимност. Зачудих се какво ли би било човек да изпитва нещо подобно. Най-близкото нещо, което можех да си представя, беше Токио. Но моята любов към него никога не бе възнаградена.

— Хмммм — проточи Докс. — По-добър улов за специалните хора? Прозвуча ми като метафора. — После измъкна бирите. Хортън и Ларисън си взеха по една. Ливия отказа. Аз също.

— Изморен ли си? — попита Докс, след като преполови своята. — Как я карате, на смени ли спите?

— Разбира се — отвърнах. Съмнявах се дали Хортън и Ларисън бяха спали по-добре от мен, на смяна или не, защото всички бяхме все още под напрежение от атаката при дома на Хортън и може би защото все още не си вярвахме достатъчно, за да задремем в една и съща стая.

— Добре, не се безпокой, с Ливия ще направим същото. Да, тя изчака навън, докато плащах за стаята. Да, в брой! — Обърна се към Ливия. — Джон е параноик и освен това страда от мания за контрол. Спестява време, ако предварително отговоря на въпросите му. Надявам се вие да сте направили същото — само един се е чекирал и само той излиза за провизии.

— Аз — обади се Ларисън.

Тъй като Хортън беше чернокож, а пък аз полуазиатец, Ларисън беше най-незабележимият сред нас и следователно беше избраният ни представител.

— Аха — каза Докс, — това обяснява как сте се уредили с тази тиха стая, която гледа към гората, а не към пътя. И аз така направих.

— С каква кола сте? — попитах, за да знам кои коли в паркинга са наши и кои биха могли да бъдат проблем.

— Предчувствах, че може да попиташ — ухили се Докс. — Наехме един бус, в случай че потрябва място за всички ни. Червен нисан. Спрях го на заден ход в дъното на паркинга, за да е готов за потегляне. Така добре ли е?

Кимнах.

— И така — продължи Докс, — време е да обсъдим това, което явно е наш общ проблем: Оливър Греъм и ОГЕ. После ще трябва да поспя. Тръгнах от рая преди ден и половина, днес убих двама в Сиатъл. И преди, и след това не ми остана много време за друго освен за малко самолетен сън.

Това бяха много думи, даже и за Докс. Зачудих се дали не го прави, за да успокои Ливия. Тя беше изключително мълчалива. Но не беше защото е нервна. Усетих, че е по-скоро някаква естествена сдържаност. В нея имаше нещо, което правеше по-естествено мълчанието, наблюдението и слушането, отколкото действието и говоренето. Зачудих се как ли се сработват двамата с Докс, но после се усмихнах, защото, предполагам, същото можеше да се попита за него и мен.

Докато ядяхме крилца с бира за другите трима и вода за Ливия и мен, успяхме да си разкажем всичко. За съжаление в края на разказа не знаехме много повече, отколкото в началото. ОГЕ пазеше някаква тайна, най-вероятно нещо като мрежа за разпространение на детска порнография в Сикрет Сървис. Освен това, изглежда, ОГЕ действаше от името на някой друг — може би Сикрет Сървис, може би Департамента за вътрешна сигурност, може би ФБР, може би комбинация от предишните. Като, разбира се, междувременно бяха мотивирани да прикрият собственото си участие. Ресурсите, които бяха пуснали в действие, за да запушат устата на всички, които знаеха за мрежата или за съпричастността на ОГЕ към операцията за прикриване, подсказваха много висока степен на мотивация и ниска вероятност, че само с война на изтощение ще накараме Греъм да се откаже.

Ливия каза, че чака обаждане от източник в Отдела за разследвания на Департамента за вътрешна сигурност, на когото можела да се довери за информацията. За последен път разговаряла с него преди да тръгне от Сиатъл и му казала за Греъм и за снайперистите. Той й казал, че върви по следа. Това беше добре, защото засега не бяхме научили нищо от Канезаки. И при все че Хортън беше убеден, че Тревън ще смени позицията си, за мен си оставаше прекалено оптимистичен.

— Мобилният ми телефон е изключен и във фарадеева клетка — каза Ливия, — така че нямам представа дали моят човек се е опитвал да се свърже. — Погледна Докс. — Ами твоят сателитен телефон.

Докс ме погледна в очакването на възражението ми и каза:

— Защитен е. Криптиран е. Греъм може да прати хеликоптер срещу нас, но съм сигурен, че няма шибан самолет със система за далечно радиолокационно откриване. А пък да караш сто километра, за да намериш заведение за бързо хранене с безплатен безжичен интернет, си има своите рискове, за момента основно, че гарантирано ще заспя на кормилото. Нещата могат да наберат скорост и ни трябва разузнавателна информация. Трябва да я съберем.

Отдавна бях научил от работата си с Докс, че понякога в едно партньорство трябва да се отстъпва по малко. Изглежда, че сега беше един от тези моменти. Кимнах.

— Мамка му, не гледай толкова мрачно! — сопна се Докс. Подаде телефона на Ливия, която отиде към прозореца, за да хване сигнал. — Дотук сме имали късмет. Справихме се със засадата на Ливия при училището й по самоотбрана, с хеликоптерната атака над къщата на полковника и със снайперистите, които надхитрих в Сиатъл. Но Греъм има повече ресурси от нас и рано или късно една от атаките ще успее. Знаете добре, че ни трябва повече информация.

— Даже и не споря — отвърнах.

— Спореше с очи!

— Позволено ми е да споря с очи.

— Предполагам, че си прав — разсмя се Докс. — Щом Ливия свърши, един от нас трябва да звънне на нашия приятел Канезаки. Не само за да проверим дали има някаква информация. Ливия си има служебното си оръжие и виждам, че някои от другите са успели да вземат по нещо, преди да излязат от къщи. Аз лично се чувствам определено неподходящо облечен за случая без подходящо огнестрелно оръжие. Кей сигурно няма много да се зарадва, защото трябваше да изхвърля това, което ми беше осигурил в Сиатъл. Но ще намеря начин да му се отблагодаря.

— Трябва да проверя гласовата си поща — заяви Хортън. — Мисля, че всички грешите за Бен. Съвестта го мъчи, както обикновено. Но ще се оправи.

— Съмнявам се — възрази Ларисън.

— По-добре се надявай да грешиш — отвърна Хортън, — защото ще ни е нужна цялата помощ, която успеем да намерим.