Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (14)

12. Рейн

Докато стигнем, слънцето се бе смъкнало зад дърветата и хвърляше дълги сенки върху криволичещата алея, която водеше през един гъсталак към къщата на Хортън.

Спрях колата на десетина метра от къщата. Хортън стоеше до една подпорна греда. Без съмнение беше чул двигателя на колата и хрущенето на гумите по чакъла отдалеч.

Слязохме бавно, за да дадем на Хортън достатъчно време да види ръцете ни, така както и той ни бе оставил да видим неговите. Можеше, разбира се, да има нещо скрито в кобур на гърба. Дебелата греда, до която стоеше, също можеше да скрива оръжие, а в същото време да осигури някакво прикритие, ако нещата се развиеха в неприятна посока. Ако обаче тръгнехме в тази посока, щеше да му се наложи да се справя с две движещи се цели. Едната от които носеше картечен пистолет в чантата на рамото си.

Но тактическият анализ е преди всичко рефлекс. Единствената причина, поради която Хортън можеше да поиска да ни убие, бе ако ние самите се опитаме да направим същото с него. Ако Ларисън се беше появил сам и без предизвестие, единият или и двамата щяха да се окажат мъртви. В мое присъствие обаче, а и като се имаше предвид телефонното ни обаждане, очаквах всички да се държат прилично.

Хортън не слезе по стълбите да ни поздрави — предпочете да запази преимуществото на по-високата позиция. Докато беше на действителна служба, обръснатата му глава му служеше като запазена марка. Сега си беше пуснал коса. Въпреки че бе побелял доста, косата го правеше да изглежда по-млад. Беше си облякъл пуловер, за да се предпази от студа на падащата вечер, но въпреки това забелязах, че е наедрял в кръста. Но все още си оставаше мощен на вид мъж, с гръден кош като варел и със стойката на човек, който се гордее не само със своята собствена кариера в армията, но и може да проследи военното минало на рода си до Четвърта пехота на Съединените щати, воювала срещу генерал-майор Едуард Орд от конфедералната армия в решителната битка при Апоматокс.

Качихме се по стълбите и Хортън стисна ръката ми.

— Джон, радвам се да те видя!

— И аз — отвърнах. — Благодаря, че ни прие.

Може би това не беше най-точното описание на появата ми заедно с една същинска машина за убиване, на която Хортън беше постоянно в списъка с цели и при това само с двайсет минути предупреждение. Но с възрастта явно в мен се бе появил някакъв дипломатически усет, който ми бе убягвал през младите ми години, когато всичките ми решения обикновено включваха демонстрация на мощ и насилие.

Хортън протегна ръка на Ларисън.

— Даниъл, приятно ми да видя и теб.

Ларисън погледна за миг ръката му, но не направи опит да я стисне. Усетих как електрическото напрежение между двамата се трупа и си помислих: „Е, хайде, няма ли достатъчно хора, които постоянно да се мъчат да ни убият, че да се опитваме да се избием сами?“.

Накрая Ларисън кимна и прие ръкостискането.

— Отдавна не сме се виждали, Хорт.

Хортън му отвърна с нещо средно между усмивка и гримаса.

— Радвам се, че дойде. Отдавна смятах да ти кажа нещо. Искаше ми се да изчакам да се срещнем лице в лице, макар че може би не беше най-доброто решение, защото при други обстоятелства можеше и да не разбера, че идваш.

Ларисън не каза нищо, така че Хортън продължи:

— Съжалявам за онова, което ти причиних. И за онова, което заплаших да направя. Не бях прав. Не съм такъв човек или поне ми се иска да не бъда.

Ларисън запази мълчание и отново усетих как електричеството се трупа.

— Сега ти е лесно да го кажеш — отвърна Ларисън след малко с гробовен глас, който прозвуча като шума от опашката на гърмяща змия. — Когато вече не си в силна позиция. Когато вече няма значение.

„Мамка му, почна се…“ — помислих си.

— Съгласен съм — каза Хортън.

Ларисън ме погледна, сякаш бе прочел мислите ми, после сви рамене.

— От друга страна, бях те поставил в трудна ситуация с онези записи на мъчения.

Ларисън се беше измъкнал с куп видеозаписи от разпити на ЦРУ по времето на войната срещу тероризма. Много от хората в записите впоследствие бяха изчезнали по заповед на правителството. Ларисън беше поискал сто милиона в замяна на записите и беше заявил, че е взел мерки основните моменти от филмите да стигнат до всички големи медии, в случай че му се случи нещо. Хортън беше натоварен да разреши проблема. В крайна сметка историята се беше превърнала в много грозна безизходна ситуация.

Мълчанието на Хортън потвърждаваше правотата на гледната точка на Ларисън. Така че Ларисън нямаше нужда да добавя нещо, но все пак го направи:

— Съжалявам, че отвлякох дъщеря ти. Надявам се, че е добре.

Хортън помълча. После кимна.

— Благодаря.

Не бях сигурен за какво му благодари — заради това, че не я е наранил, или заради това, че се интересува как е.

Бях доволен, че май никой от двамата няма намерение да убива другия. Поне засега.

— Господа, предполагам, че пътят ви е бил дълъг — каза Хортън. — Имам една бутилка изключителен „Гленливет“, за който мисля, че споменах на Джон. Предлагам да я отворим и да поговорим.