Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (42)

40. Докс

Хотелската стая не беше лоша, но Докс предпочиташе да има две единични легла вместо едно огромно. Не че не искаше да си легне с Лаби, буквално и преносно, но предпочиташе тя да се чувства удобно. И въпреки лудостта, която се бе случила между двама им онази нощ в Районг, когато бяха стресирани и преследвани, и тя се бе възползвала от него така, както навярно имаше нужда, все пак го бе задържала на разстояние.

От друга страна, не можеше да се каже, че съжаляваше много, че нещата се бяха стекли така, че да възникне подобна ситуация. Макар че едва ли щяха да прекарват чак толкова много в леглото. Докс го смяташе за прекалено, но Джон настояваше всички да спят на смени, в случай че бяха направили пропуск в подсигуряването на безопасността си и погрешните хора се появяха по малките часове. Джон им беше запазил втора стая в един от хотелите до Пантеона, която щяха да използват за контраразузнаване. А пък после, когато Дилайла предложи пред всички: „Джон, защо не останеш в моя апартамент? На тримата в една от тези хотелски стаи в Латинския квартал ще ви е тясно“, Докс се изкуши да пусне шега, нещо от сорта на: „О, не, нали го знаеш Джон, сигурен съм, че предпочита да е близо до останалите от екипа и да наблюдава улицата през пердетата“, или пък че Дилайла би могла да вземе при себе си някой друг от групата. Но вместо това просто я погледна и се усмихна, защото се радваше, че за момента всичко между тях изглежда наред, и се надяваше да продължи така и занапред. А тя му отвърна с едва доловима усмивка и леко поклащане на главата, сякаш казваше: „Даже не помисляй да кажеш нещо остроумно!“, така че Докс просто продължи да се усмихва и кимна в отговор, все едно че й отвърна: „О, не, не бих си и помислил!“.

Взе си душ, от който се почувства божествено, после облече една от луксозните хотелски хавлии и излезе от банята. Светлините бяха приглушени, а Лаби наблюдаваше през спуснатите завеси. Искаше му се да си мисли, че е намалила осветлението, за да създаде романтична атмосфера, но знаеше, че всъщност е за да не й се вижда силуетът от улицата.

Докс се отпусна в плюшеното кресло в ъгъла и въздъхна:

— Ох, имах нужда от освежаване!

— Защо не дремнеш пръв? — каза Ливия. — Аз съм бодра засега.

Говореше напрегнато, навярно защото си деляха стаята. Но това не беше проблем. Беше решил просто да продължи да говори, докато не я успокои.

— О, не, добре съм — възрази Докс. — Чувствам се превъзбуден. Какво мислиш за Дилайла? Радвам се, че най-сетне се запознахте.

Ливия все така гледаше през пердетата.

— Не ми вярва. Мисли, че с манипулиране съм въвела всички ви във война, която не е ваша.

— Хммм. Много харесвам Дилайла, но не смятам, че гледната й точка е правилна или вярна.

— Значи не смяташ, че съм те манипулирала? — Ливия го погледна.

— Помоли ме за услуга. Там, откъдето идвам, на това не му казваме манипулиране. Особено ако човекът, който те моли, ти е спасил живота.

— Да, но услугата беше само да ми помогнеш. А след това ти казах, че не искам помощта ти, ако… сам знаеш. Ако не включва разбиването на „Детска игра“.

— Предполагам, че това може да се приеме за манипулиране, ако вече не бях решен да ти помогна в това отношение. Имам предвид, че не искам да прозвучи като хвалба или нещо подобно, но това, че ти помогнах да убиеш Сорм и другите трафиканти в Тайланд, беше може би едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали от години. Като изключим запознанството ми с теб, искам да кажа.

Опитваше се да я накара да се усмихне с тези думи, но Ливия остана сериозна.

— Ами другите? Мислиш ли, че ги манипулирах?

Докс се замисли за момент.

— Не смятам, че „манипулирам“ е подходяща дума в този контекст. Ясно е, че си се надявала да постигнеш определен резултат, но нали не си направила нищо нечестно, за да го постигнеш? Имам предвид, че ако ти кажа: „Лаби, ще бъдеш ли така добра да ми подадеш захарта“, вместо: „Хей, Лаби, давай тука шибаната захар!“, тогава манипулирам ли те? Или просто постъпвам така, че да се съгласиш с това, което искам?

Ливия се върна към наблюдението през пердетата.

— Поемам… много рискове в това, което правя — каза и Докс усети, че има предвид нещо повече от работата си като ченге. — Защитавам хората, които не могат да го направят сами. За мен това е… много важно.

— Знам. Това е едно от нещата, които… уважавам толкова много в теб.

Мили боже! Толкова бе смазан от часовата разлика, че устата му насмалко щеше да каже „които обичам толкова много в теб“, преди мозъкът му да е успял да му подаде някакво смислено изречение.

Но дори да беше забелязала, тя не каза нищо и след миг продължи:

— Онова, което ти разказах за Тайланд. За сестра ми. Всичко е свързано. Но това, че знам причината не променя… фикс идеята.

Докс впи очи в нея, но Ливия не откъсна поглед от пътя.

— Мила, мисля, че се подценяваш — тихо каза той.

Ливия се обърна към него и той видя, че плаче. Господи, колко много болка носеше в себе си тази жена!

Но нещо се беше променило отпреди, когато щеше да се извърне и да избърше крадешком очите си. А това беше нещо ново. Позволяваше му да я види в такова състояние.

— Мислила ли си някога, че може би просто си си такава? — додаде Докс. — Не всичкото, не и фикс идеята. Но загубата на Насон… не мисля, че те е обърнала в друга посока от тази, в която си щяла да тръгнеш така или иначе.

Ливия сбърчи вежди за миг при споменаването на сестра й. Навярно беше докосването на спомена, а може би не беше свикнала някой друг да споменава името й.

— Искам да кажа — продължи Докс, — мисля, че… загубата на Насон вероятно е подсилила това, което вече е било в тебе. И това нещо е буйният, неугасващ инстинкт да защитаваш по-слабите от тебе. А това са много хора, защото ти си страшно издръжлива.

Гласът му стана дрезгав, преди да е успял да свърши. Притесни се и почти пусна шега за това, че навярно е по-изморен, отколкото е осъзнал. Но после си помисли, по дяволите, щом тя не се бои да плаче пред мен, защо трябва да се страхува да заплача пред нея?

Ливия пусна пердето и се приближи до него. Коленичи и докосна бузата му. Докс сложи дланта си върху нейната, но тя не се отдръпна.

— Обичам да правиш това — тихо каза Докс. — Винаги го усещам като голям жест, щом идва от теб.

— Голям е.

— Имаш ли нещо против да направя същото?

Ливия го изгледа. После много тихо отвърна:

— Щом искаш.

Той го направи. Само с обратната страна на пръстите си, колкото може по-нежно.

Ливия го погледна в очите, без да се опитва да скрие сълзите си.

— Съжалявам, че съм такава.

— Аз не съжалявам. И не намирам нищо лошо в това каква си. Съжалявам, че няма повече хора като теб. Освен това съм ти казал никога да не се извиняваш за това.

— Не знам защо си толкова мил към мен. — Ливия поклати глава.

„Е, хайде, нали убеждаваше Джон да каже на Дилайла какво чувства към нея? Толкова ли те е шубе да направиш същото?“

Но, не. Може би се криеше зад разсъжденията си, но ситуацията беше по-различна. Само щеше да я накара да се почувства по-напрегната, ако се разкриеше прекалено много пред нея.

— Все още ли си бодра?

Ливия кимна.

— Добре — продължи Докс. — Мисля да подремна. Едва ли ще е много, заради разликата във времето, но ако не се събудя сам, сритай ме, когато усетиш, че почваш да задрямваш. — Ливия само кимна отново. Докс се усмихна: — Но първо трябва да ми направиш една услуга.

— Разбира се.

— Искам да ме приспиш.

— Да те приспя ли?

— Ами, да, да легнеш до мен за минутка. И да докоснеш бузата ми, както го правиш. Няма да се преструвам, наистина много ми харесва.

— Ти си странен мъж, Карл. — Ливия поклати глава.

— Предполагам. Няма да отричам, че въпреки репутацията, която имам в определени среди, че съм закоравял наемник, който живее само за да му плащат и да спи с жени, всъщност имам и чувствителна страна.

— Да, това го забелязах.

— В такъв случай ще съм ти признателен, ако ми направиш само за минутка тази услуга.

Ливия го изгледа продължително. После кимна.

Докс се мушна под завивката колкото може по-близо до края на леглото, за да й остава повече място. Ливия седна в средата на леглото. Изглеждаше объркана.

— Притеснявам се, че оттам няма да можеш да стигнеш до бузата ми.

Ливия се засмя неловко, но не помръдна.

— Да опитаме нещо друго — предложи Докс. — Защо просто не легнеш върху завивката с лице към мен? А пък аз ще те гледам в очите и ще се опитам да кажа нещо смешно, за да те накарам да се засмееш.

Ливия се усмихна. А после легна на една страна, с лице към него, но все пак на доста голямо разстояние. Не му пукаше. Беше страхотно просто да е в едно легло с нея.

— Много ли е зле? — попита той. — По десетобалната система?

— Имаш предвид едно е зле, а десет е наистина зле?

— Аха, нещо такова — разсмя се Докс.

— Може би… две. Или три.

— Е, значи не е чак толкова зле! Страх ме беше да не кажеш нещо като осем или даже девет. Имам предвид, че десет направо щеше да ме убие. Сигурен съм, че никога не би ми го казала, даже и да беше вярно, но все пак две или три? Това е голям успех!

Ливия се разсмя. Господи, обичаше смеха й.

— Знаеш ли какво — добави той, — тази вечер вече се чувствам победител. Така че, ако не искаш, можеш да не ме докосваш по бузата.

Ливия не каза нищо. Просто го гледаше. После хвана лицето му с две ръце.

Пръстите й бяха топли, а усещането беше толкова приятно…

— Нека да не минаваме над пет, става ли?

Ливия само кимна.

— Окей, хубаво тогава. Кажи ми, ако стане зле. Ако стане, винаги можеш да спреш.

Ливия си пое дълбоко дъх, после го изпусна. И го изненада, като се придърпа още по-близо, наведе се към него и го целуна, много нежно. И после се отдръпна, но не толкова далеч, колкото преди, а лицата им все още бяха само на сантиметри едно от друго.

— Страхотно! — промърмори Докс.

— Страх ме е! — промълви Ливия, а очите й плувнаха в сълзи.

Желанието да я прегърне беше главозамайващо силно, но той знаеше, че трябва да е внимателен.

— Няма от какво — успокои я. — Не е нужно да правим нещо и ти се извинявам, ако вече съм те накарал да отидеш по-далеч, отколкото искаш.

— Знаеш ли, в колежа имах приятели.

— Хубаво. Радвам се за тях, които и да са били.

— Исках да кажа, че се научих да правя някои от нещата, които искаха от мен. Не всичко. Някои неща… никога няма да направя. Но никога не ми харесваше. Харесвало ми е само веднъж, когато двамата го направихме в онзи хотел на брега на Районг. И не мисля… не знам дали изобщо някога ще ми хареса. Ако успея да го направя. По начина, по който го правят нормалните хора. Да се целувам. И… нали знаеш. Такива неща.

— А сега ме чуй. Преди всичко, няма такова нещо като „нормално“. Всеки, който се опитва да ти пробута нещо като „нормално“, всъщност се опитва да те убеди, че има и нещо „ненормално“, а това са просто глупости. Просто има скучни хора, които се опитват да направят изключителните хора скучни като тях самите.

Ливия се засмя, но все още плачеше.

— Може би това е типичното — продължи Докс. — Искам да кажа, не може да няма нещо типично. Така че, хубаво, не си типична. Но не забравяме ли нещо? Преживяла си неща, които биха съсипали почти всеки човек. Как би могла да преживееш всичко, което ти се е струпало, и да излезеш от него „типична“?

— Рейн каза… че и ти си преживял доста.

— Така ли? Да не би да се е опитвал да ти каже, че не трябва да се шегуваш с деликатните ми чувства или нещо подобно?

Ливия кимна.

Докс се позасмя.

— Трябва да ти кажа, че Джон е добър приятел. Понякога е малко необщителен, но сърцето му е на място то си, макар че на него му е малко трудно да го разбере.

— Затова ли си такъв с мен?

— Не знам. Какъв съм с теб?

— Не знам как да го кажа… Мил? Отзивчив? И… търпелив.

— О, не, просто съм си такъв.

Ливия се разсмя.

— Но, честно казано — добави той, — не съм преживял чак толкова много. Джон просто се опитва да ме предпази. Веднъж едни много лоши хора ме хванаха и ме измъчваха, сред тях един, когото наричах чичо Фестър и когото, трябва да призная, все още виждам понякога в кошмарите си. Тъкмо възнамеряваше да ме кастрира, когато Джон ме измъкна.

— Но това е ужасно! — възкликна Ливия. — За това ли говореше, когато ти се обадих първия път? За онези наистина лоши хора?

— Да, точно за това. Беше доста неприятна история. Но попречих на Джон да убие Фестър. Оставих това удоволствие за себе си, което със сигурност ми спести продължителното ходене на терапевт. Убийството на Сорм и онези мъже в Тайланд помогна ли ти?

Ливия помълча доста дълго. После отвърна:

— За известно време.

— Съжалявам, Лаби. Не е нужно да ти казвам, че когато си дете, ситуацията е съвсем различна. Което е една от причините да искам да ти помогна с „Детска игра“. И което показва, че не ти се е налагало да ме манипулираш майсторски. Нали?

Тя кимна.

— А сега, след като ме целуна — добави Докс, — имаш ли нещо против, ако аз също те целуна? Едва ли ще е толкова добра целувка като предишната, защото сме в този префърцунен хотел в Париж, а преди бяхме на паркинга в „Уолмарт“, но ако си поставим реалистични очаквания, може би ще успеем да се справим.

Ливия се разсмя и смехът й отново го очарова.

Докс я целуна. Нежно, с едва разтворени устни, но ги задържа върху нейните, а тя не се отдръпна. А след това го изненада, защото леко разтвори устата си. Боеше се, че го прави само заради него и почти каза нещо, но може би не беше прав, може би наистина всичко беше наред, а в такъв случай щеше да развали мига. Но след това осъзна, че прекалено много го мисли. А после спря да мисли, защото езикът й докосна устните му, главата му се замая, той отвори уста и позволи на езика си да докосне нейния. Ливия се отдръпна, сякаш беше шокирана, и го погледна с широко разтворени очи.

— Извинявай! — побърза да каже Докс. — Аз… прекалено ли беше?

— Не.

Той се боеше да попита. Боеше се от отговора. Но все пак каза:

— Добре ли беше?

Ливия кимна.

— Искаш ли… да опитаме още малко?

Ливия кимна пак. А след това се наведе към него и макар че трепереше, го целуна истински.

А после направиха много повече от „още малко“. В един момент Докс осъзна, че никой не пази. „По дяволите“, помисли си отнесено. Всъщност не очакваше, че ще им се наложи да се занимават с безопасността си тази вечер. А и се съмняваше, че Джон и Дилайла са неотлъчно на постовете си.