Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (10)

8. Ливия

От мансардата Ливия отиде направо към Лейк Юниън Парк и тръгна покрай водата. Стъпките й отекваха по дървената настилка на алеята. Дъждът беше спрял, но небето беше все така сиво, въздухът студен и влажен, а паркът — почти пуст.

Вътрешно кипеше и знаеше, че докато не се успокои, няма да може да разсъждава логично. Най-лошото беше, че вината до голяма степен беше нейна. Трябваше да е по-ясна в инструкциите си към Трахан да си държи устата затворена за разкритията за Сикрет Сървис, докато не успеят да научат нещо повече. Може би пак щеше да пренебрегне думите й, но поне нямаше да се чувства така, сякаш бяха прекратили операцията по нейна вина.

А пък заплахата на агент Смит, че ако не се откаже, самата тя може да се окаже подследствена, направо я побъркваше. Не само заради огромната си несправедливост. По-скоро защото не я беше предугадила. Да, можеше да се признае, че Смит не злорадстваше, докато се заканваше. Но някой явно беше предвидил, че Ливия може да се възпротиви, и беше подготвил съответните контрамерки. Ако беше двубой по джудо, Ливия вече щеше да губи по точки и да лежи по гръб на земята. Само заради влизането, което не беше предвидила, и хватката, която не беше блокирала.

Спря за миг, за да затегне вързаната си на конска опашка коса, която вятърът беше разхлабил. После пак тръгна, защото имаше нужда да изгори натрупания гняв. Няколко гълъба се разхвърчаха, щом ги приближи, после накацаха по тревата отдясно. Напомниха й за Насон. Когато бяха малки момичета, Ливия я наричаше пиленце, заради поразителната й способност да имитира песните на горските птици. Беше се научила доста добре да дистанцира подобни мисли от емоционалните си реакции, но тази сутрин ехото от спомена за „пиленцето“ беше предизвикал странен прилив на вина и печал. Нужно й беше време, за да го избута на заден план.

Но на първо място имаше нужда от информация. Трябваше да узнае кой всъщност е наредил спирането на операция „Детска игра“ и защо. Не познаваше никого в Бюрото достатъчно добре, за да иска подобни данни. Но може би… може би Б. Д. Литъл от отдела за разследвания на Департамента за вътрешна сигурност можеше да й помогне. Особено като се имаха предвид разкритията за Сикрет Сървис, защото от 2003 година службата беше част от Департамента.

Нямаше му вяра. Беше я измамил в Тайланд. Беше я насочил по следите на хората, който бяха уредили трафика на нея и сестра й Насон в Щатите, а после ги бяха изнасилили. А след това й беше казал, че знае, че ги е избила всичките до един — трафикантите и щатския сенатор, с когото бяха работили. Но я разбирал защо го е направила. Самият той имаше своя собствена трагедия. Дъщеря тийнейджърка. Беше показал на Ливия избледняла фотография на красиво черно момиче — лъчезарна усмивка и ръце, обвити около шията на сияещия й от радост баща. Преди десетилетие момичето беше изчезнало безследно. Беше мотивиран не по-малко от Ливия да елиминира сексуалните маниаци, които го бяха направили. По всякакъв възможен начин. Единственото, от което имаше нужда, беше партньор.

Много от онова, което знаеше, нямаше как да бъде доказано. Освен това беше уверил Ливия, че никога няма да оказва натиск върху нея. Но обстоятелствата се променят. Както и хората.

Ливия продължаваше да върви. Студът и умората бавно прочистваха главата й. Стигна до група плаващи къщи, които бавно се полюляваха и поскърцваха до пристана, и засили ход. Не можеше да понася лодки. Нито пристанища. Нито пък транспортните контейнери, дори онези, които се виждаха в безопасната далечина от мансардата й в Джорджтаун. Бяха минали почти две десетилетия, но все още й прилошаваше от миризмата на къри. Беше завършила всичките курсове по психология в университета и знаеше за условните рефлекси и генерализацията на стимулите. Но разбирането на явлението не намаляваше силата на въздействието му.

Без съмнение щеше да е по-безопасно да не се свързва с Литъл. Но сега имаше данните на пет чудовища. Можеше да избира да защити себе си или да защити децата, които тези чудовища щяха да продължат да преследват, ако не бъдат унищожени.

Най-сетне се почувства достатъчно спокойна и спря. Ходенето я беше загряло до такава степен, че разкопча яката на якето си. Студеният въздух стисна кожата на гърлото й. Погледна към езерото. Ръждясалите останки на парка „Газ Уъркс“ бяха едва различими на северния бряг. Зад нея се разнасяше приглушената какофония от няколкото строителни площадки в „Саут Лейк Юниън“. Отляво по водата към нея плуваха патици. Майката погледна към нея и насочи малките си навътре в езерото и по-надалече.

Ливия въздъхна и извади мобилния си телефон. Само едно позвъняване.

— Ливия Лоун — поздрави я приятелският баритон. — Явно си усетила, че мисля за теб.

Литъл обичаше игрите и Ливия очакваше обаждането й да бъде прехвърлено към гласова поща или поне да не й отговорят веднага. Явно, че наистина се бе надявал да се чуят.

— Нужна ми е помощта ти — започна Ливия. — Но не обещавам, че ще получиш нещо в замяна.

Последва пауза. Стана й неприятно, защото знаеше, че е доволен от това, че е потърсила помощта му.

— Добре — отвърна накрая той. — Но това не значи, че няма да поискам нищо. Става ли?

„Става ли?“. Полицаите постоянно използват тази фраза, когато разговарят с лековерни заподозрени. „Просто ми помогни, така че да направя добро впечатление на прокурора. Става ли?“

Надяваше се в момента да не е в ролята на лековерния заподозрян.

Каза му за операцията „Детска игра“. За разкритията за Сикрет Сървис. За прекратяването на операцията. Каза му всичко.

— Пазят си задниците тия гадняри! — възкликна Литъл, след като Ливия приключи разказа си. Явно беше истински ядосан. Но вече знаеше какво иска да научи Ливия.

— Ще можеш ли да разбереш кой е оказал натиск?

— Може би. Но колкото и да ми се иска да е другояче, съмнявам се, че имам достатъчно влияние, за да рестартирам операцията. ФБР не обичат да им се месят от Вътрешна сигурност.

— Знам.

— Тогава какво искаш?

— Искам да знам кои в Сикрет Сървис са част от мрежата за порнографията с мъчения на деца. Кой във Вътрешна сигурност или в Бюрото, или и в двете, ги защитава. И защо.

— Какво смяташ да правиш с тази информация?

Очакваше, че тя ще се опита да окаже натиска. Добре, нека натиска.

— Дай ми информацията и ще го обсъдим.

— Така те искам, момичето ми!

— Не съм ти никакво шибано момиче!

— Виж, просто така се казва…

— Не, просто забрави. Забрави, че съм те питала. Това беше глупаво.

И прекъсна разговора. После зачака в агония обаждането му. Боеше се да не е сгрешила в преценката си, защото всъщност изобщо не беше обмисляла действията си. Просто бе постъпила първосигнално, щом бе усетила, че някой се опитва да я контролира. Изпадна в ужас, че беше постъпила така, за да се самозащити, и че беше забравила, макар и само за момент, какъв е залогът.

„Обади се!“, мислеше си и гледаше телефона. Мразеше се заради постъпката си и заради това, че има нужда от друг човек. „Обади се!“

Мина минута. После още една.

Телефонът иззвъня. Литъл! Ливия си пое дъх и се насили да изчака второто позвъняване. И третото.

Натисна зеления бутон и вдигна телефона до ухото си, без да казва нищо.

— Не исках да прозвучи така, както ме разбра — каза Литъл. — Просто исках да кажа колко се радвам, че работим заедно. Знаеш, че и двамата искаме едно и също нещо.

Ливия осъзна какъв късмет има. Ако Литъл не бе отстъпил пръв, щеше да й се наложи да пълзи на колене пред него и щеше да има още по-малко въздействие над него, отколкото когато го бе потърсила за първи път. А в сегашната ситуация му бе показала желанието си да се оттегли, ако й се наложи.

— Не го правя заради теб — каза тя. — Правя го въпреки теб.

— Радвам се, че го правиш.

„Сигурна съм, че си доволен!“, помисли тя.

— Разбери с кого си имам работа — каза тя. — После ще го мислим.

Изкара джипа си от паркинга, където го беше оставила, и подкара към управлението. Чудеше се какво ще каже на лейтенанта си, Дона Стрейнджланд, за прекратяването на операцията „Детска игра“. Стрейнджланд, родом от Бруклин и със силен акцент, който звучеше нелепо в Сиатъл, беше добро ченге, открита и пряма, и беше приятелка с Ливия, доколкото такова нещо бе възможно между началник и подчинен. И въпреки това положението беше толкова напрегнато, че Ливия не искаше да прибързва и предпочиташе да изчака да види какво може да научи от Литъл, преди да запознае лейтенанта със ситуацията.

Но, от друга страна, рано или късно трябваше да каже на Стрейнджланд и щеше да изглежда странно, ако се забавеше много. Всъщност Стрейнджланд имаше свръхестествената способност да научава всичко и вероятно вече знаеше, може би директно от агент Смит или пък по друг начин. Освен това, който и да стоеше зад прекратяването, знаеше, че Ливия ще реагира по някакъв начин. Именно затова агент Смит беше дошла с предварително подготвеното предупреждение или каквото и да беше там. Отстрани щеше да изглежда по-добре, ако постъпваше така, сякаш възнамерява да се оплаче по очакваните канали.

Остави колата в подземния паркинг и се качи по стълбите до шестия етаж. Не обичаше затворените пространства, а освен това, като се въздържаше от ползването на асансьора, си осигуряваше допълнителна извървяна половин миля всеки ден. Добро допълнение към обичайните й тренировки.

Стрейнджланд седеше на бюрото си зад лейтенантски размер купчина документи. Вратата беше отворена, както обикновено. Погледна над очилата си за четене и видя застаналата на прага Ливия.

Ливия изпука ставите на ръката си.

— Имате ли свободна минута?

Стрейнджланд се облегна назад, свали очилата си и посочи стола от другата страна на бюрото си. Едно от нещата, които Ливия бе научила от лейтенанта, беше силата на мълчанието. Можеше да те накара да заговориш дори когато си запознат с подхода.

Ливия затвори вратата и седна.

— Прекратиха операция „Детска игра“.

Стрейнджланд я изгледа продължително и Ливия усети, че го чува за първи път.

— Какво искаш да кажеш?

Ливия й разказа всичко, с изключение за обаждането си на Литъл. Стрейнджланд не вярваше на Литъл: отчасти защото не искаше ФБР да отмъкне Ливия и отчасти защото вярваше на добрите си инстинкти. Затова Ливия реши, че засега може да премълчи този факт.

Стрейнджланд я изслуша внимателно — така, както правеше винаги, като от време на време изсумтяваше или кимаше окуражително, а понякога питаше за допълнителни факти или разяснения. Част от уменията да водиш добър разпит е да знаеш как активно да изслушаш някого, а Стрейнджланд беше сред най-добрите.

Щом Ливия приключи, Стрейнджланд замислено започна да потупва пръсти. След това погледна Ливия.

— Повече от погрешно е това, че го научавам от теб, а не директно от Бюрото. Или пък от шефа.

— Какво значи това според вас?

— Че някой не е искал да знаем за спирането на операцията, докато не се окажем пред свършен факт.

— А това пък какво значи?

Стрейнджланд й се усмихна насила, може би защото бе забелязала, че Ливия й подхвърля въпроси, които изключват едносричен отговор и гъделичкат егото й — все техники, които бе научила от самата нея.

— Моето предположение е — отвърна тя, — че прекратяването идва от много по-високо ниво от нашето. Някой от директорите на Бюрото. Или пък от Департамента по правосъдието. Или пък от Департамента по вътрешна сигурност, които сто процента ще искат да защитят Сикрет Сървис. Съвсем естествено е да се опитват да избегнат нов скандал, особено след всичките предишни.

— Скандали ли?

— Да, преди няколко години. Множество разкрития за стриптийзьорки и проститутки, осигурявани за охраната на президента. Пияни агенти се блъснаха с колата си в бариерата на Белия дом. След това разкриха, че някой от високопоставените служители се опитва да попречи на разследването, водено от член на Конгреса, като пуснал информация за него в пресата. А после отново история с проститутки и с охраната на вицепрезидента. Така че, да, лесно може да се предположи, че някой там е решил, че организацията не може да си позволи нов удар по репутацията им.

— Не знаех за тези факти.

— Защото нямаше замесени деца — каза Стрейнджланд. — Но сега може да се окаже, че има. Във всеки случай, по каквито и канали да е дошла заповедта за прекратяването, от страх не са могли да направят нищо друго, освен да застанат в стойка мирно. Иначе някой щеше да ми се обади, дори и само да попита какво, по дяволите, става. ФБР понякога ни третира сякаш сме им длъжници. Но да ни изправят пред свършен факт — това е гадно!

— Какво ще правим?

— Най-вероятно ще ни се наложи да изядем някой лайнян сандвич. Но нека първо да направя няколко обаждания. Да видим дали ще мога да разбера нещо повече от очевидното. Имаме ли някакъв прогрес с изнасилвача в парка?

Ливия й каза за следата в Кънектикът, за оформящото се усещане с какво си имат работа и за предположението си, че човекът обича да действа в дъжд.

— Ако е така — заключи Стрейнджланд, — ще си имаме много сериозен проблем в Сиатъл.

— Изглежда, че дъждът е необходимо, но не достатъчно условие. Нямам достатъчно данни, за да съм сигурна, но изглежда, че не излиза на лов повече от веднъж седмично. А между ударите се покрива.

— Значи внимава.

— Явно.

Стрейнджланд кимна.

— Е, психопатите също могат да са внимателни. За наше съжаление. Но съм сигурна, че ще го пипнеш, Ливия. Ако някой може да го хване, това си ти.

Ако го беше казал някой друг, щеше да прозвучи като ласкателство. Но от устата на лейтенанта имаше съвсем друго значение.

— Благодаря, лейтенант.

— А по другия въпрос… ще видя какво мога да науча.

Ливия стана да си ходи.

— Освен това — добави Стрейнджланд, — ако имаш някакви свои хора, можеш да се опиташ да се свържеш. Те не се придържат към установените канали. Не виждам защо ние трябва да го правим.

Ливия кимна. Дали Стрейнджланд вече бе разбрала, че се е свързала с Литъл, или пък се досещаше, че го е направила? Може би това беше нейният заобиколен начин да подскаже на Ливия да не крие нищо от нея?

Както обикновено почти телепатичната интуиция на лейтенанта едновременно впечатли и разтревожи Ливия. Множеството изнасилвачи, които Ливия беше убила, не можеха да бъдат свързани по географски признак. Винаги се подготвяше грижливо, а методите й се базираха на знанията й за това как се събират уликите и как се води детективската работа. Въпреки това знаеше, че до голяма степен е защитена от онова, което хора като Трахан наричаха „безопасност посредством неяснота“, т.е. сигурността, която беше резултат от това, че никой не я търсеше.

Ако това се променеше, ако някой забелеше нещо общо сред мъртвите изнасилвачи, положението щеше да стане лошо. Или направо катастрофално, ако бъде забелязано от някой с полицейската интуиция на лейтенант Стрейнджланд.

Не за първи път се зачуди дали не трябва да опита да укроти дракона, който се криеше в нея. Да приеме, че винаги ще има изнасилвачи, които ще се признават за виновни, или пък прокурорът ще се окаже некадърен, или ще се случи нещо друго и те ще избегнат възмездието за онова, което са направили.

И не за първи път заключи, че едва ли ще успее.