Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (52)

50. Дилайла

Майбахът беше шумоизолиран, но Дилайла все пак успя да чуе пукота на пистолета в бара. Беше достатъчно приглушен, за да бъде много други неща, но Греъм явно беше нервен, защото подскочи и възкликна:

— Това изстрел ли беше?

Шофьорът попита:

— Магнъс? Всичко наред ли е при теб?

Откъм гърба им отекнаха пушечни изстрели. Докс.

— Мамка му! — извика Греъм. Бръкна отзад под сакото си и измъкна един миниглок.

— Какво става? — попита Дилайла, опитвайки се да се придържа към ролята си.

— Под обстрел са! — изкрещя шофьорът.

— Разкарай ни оттук! — нареди Греъм със забележително спокойствие. — Веднага!

Шофьорът включи на скорост. Но изведнъж срещу тях се устреми на заден ход един бял бус, който спря със свирене на спирачките точно пред бронята им и ги блокира.

— Мамка му! — изруга Греъм и се огледа наляво и надясно. Шофьорът измъкна картечен пистолет.

— Спрете! — извика Дилайла. — Пуснете ме! Искам да сляза! — И посегна към дръжката на вратата.

— Чакай! — Греъм я сграбчи за косата и я дръпна назад. Дилайла протегна ръка към дръжката на вратата, но Греъм теглеше прекалено силно. От отчаяната сила на хватката му тя се сети, че вече е разбрал какво става и че тя е подставено лице.

Ларисън гръмна в шофьорския прозорец. Куршумът отскочи от стъклото, но беше достатъчен да привлече вниманието на шофьора.

Дилайла отново посегна към вратата и Греъм пак я дръпна назад. Но този път тя го очакваше и се възползва от силата му, за да се отблъсне назад и да го завърти обратно на часовника заедно със себе си. В движението си блокира пистолета му с лявата си ръка и заби дясната си ръка с палеца нагоре в носа му. Главата му се отметна назад и Дилайла успя да измъкне пистолета от ръката му. Шофьорът понечи да се обърне, но Дилайла го застреля точно зад ухото. Мъжът се строполи напред върху кормилото и натисна клаксона на колата.

Дилайла едва го чу. Преметна се върху предната седалка, като държеше главата си ниско и лицето си настрана от прозорците. Греъм я сграбчи, но успя само да стисне шала й и Дилайла успя да се изплъзне. Натисна бутона за отключване на вратите. Джон на мига се вмъкна на задната седалка, с шлем на главата, и насочи пистолета си към главата на Греъм. Ларисън отвори вратата откъм Греъм, цапардоса го с дръжката на пистолета в скулата и го извлече на тротоара.

Джон хвърли на Дилайла една ски маска, после бързо изскочи от колата и я заобиколи отзад. Дилайла си сложи маската и се измъкна навън. Щеше да е цяло чудо, ако никой не снимаше ставащото с мобилния си телефон. Но сега вече нямаше да има много за снимане.

Ливия, и тя с шлем, отвори задната врата на буса, след което се втурна към шофьорското място. Дилайла се метна вътре. Джон и Ларисън вдигнаха под мишниците Греъм от тротоара. Той се опита да се съпротивлява и Джон заби коляно в слабините му. Ларисън стовари един удар в черния му дроб. Греъм отново започна да се свлича, но двамата го подхванаха и го завлякоха в буса. Дилайла затръшна вратата веднага щом се качиха и викна на Ливия:

— Тръгвай!

Ливия настъпи газта. Всички загубиха равновесие и изпопадаха, но подът на буса беше покрит с възглавници, така че никой не се нарани. Улицата пред тях беше празна, защото колата на Греъм блокираше движението, и след няколко секунди стигнаха булевард „Сен Жермен“. Ливия зави наляво и изведнъж се превърнаха просто в един от стотиците бели бусове, които пътуваха в града.

Ларисън притискаше с коляно Греъм към пода. После си свали ски маската, измъкна пластмасови белезници и закопча ръцете на Греъм зад гърба му.

— Всички добре ли сте? — попита Джон, свали шлема си и го сложи на пода. За момента нямаха връзка с Докс и Хорт, така че въпросът беше отправен само към четиримата в буса.

— Всичко е наред — викна Ливия от шофьорската седалка.

— Добре съм — отвърна Ларисън, който в момента претърсваше Греъм за някакво проследяващо устройство.

Джон погледна към Дилайла, която се разчувства от неподправената загриженост, от уязвимостта в очите му.

— Добре съм — успокои го тя и смъкна ски маската си.

Сякаш с магическата пръчка жената, която играеше, беше изчезнала. А в образувалия се вакуум нахлу прозрението как се бе измъкнала на косъм. И какво се бе случило току-що. А също така и какво бе направила.

Разтрепери се. Джон не каза нищо. Просто я прегърна.

— Щях да кажа, че се тревожиш прекалено много — каза тя с разтреперан глас. — Но няма да е истина. Тревожиш се прекалено малко.

— Бих започнал да споря — прошепна Рейн в ухото й, — но знам, че това би било грешка, когато ми се караш.

Дилайла се разсмя. Чувстваше се замаяна. Усети, че ако Джон продължава да се държи така, няма да успее дълго да му остане сърдита. Е, може би в това нямаше нищо лошо. Но също така беше обезпокояващо.

Джон я пусна и коленичи до Греъм. Взе една от възглавниците и я мушна под главата му.

— Съжалявам за ударите. Предполагам, че нямаше да дойдеш, ако просто те бяхме помолили любезно.

Греъм го изгледа. Лицето му беше подуто и насинено от ударите.

— Какво искаш? — изръмжа той.

— От теб зависи — отвърна Джон. — В момента искаме да те убием. Но може би ще променим решението си.