Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (38)

36. Дилайла

Дилайла се наслаждаваше на капучиното си в „Ла Кафеотек“, заведение, което се намираше недалеч от апартамента й в Льо Маре. Кафето беше най-приятно за посещаване сутринта, когато беше тихо, така че можеше да седи колкото си иска на някоя от дървените маси до прозореца и да чете. Имаше доста други заведения, които посещаваше: „Льо Пелотон“, „Страда Кафе“, „Льо Барбукан“ в Белвил и, разбира се, когато беше в настроение за разходка, можеше да отиде до „Доз“ в Латинския квартал, и особено „Нумеро 220“, но „Ла Кафеотек“ беше любимото й, така че все по-често и по-често започваше сутрините си тук.

Преди време трябваше да внимава и да се пази от повтарящ се график, но напоследък сигурността вече не беше чак толкова важна. Мосад все още й плащаха, така че технически беше на тяхна служба и технически все още беше гражданка на Израел. Но не я искаха да се връща в страната, за което не можеше да ги вини. Да, беше много добра в работата си. Беше участвала в поредица операции по залавянето или отстраняването на множество финансови поддръжници на терористите или на техни помощници. Но също така беше причинила и доста неприятности. Известно време се чуваха доста обвинения и остроти по неин адрес, дори получи няколко заплахи. Но сега сякаш всичко се беше уталожило и бе отстъпило място на нещо като студено примирие.

Което, като се замислеше, не беше лошо. Прикритието, под което живееше, беше на моден фотограф, като наистина изкарваше достатъчно и имаше истински клиенти и истински препоръки. Разходите й бяха минимални. Имаше слабост към някои от местните дизайнери, а когато пътуваше, отсядаше в най-добрите хотели. Но това бяха единствените й глезотии. Апартаментът й беше удобен, но скромен. Не притежаваше кола, нито пък искаше да си купи. Месечното й възнаграждение отиваше изцяло в една пенсионна сметка, което беше забавно, защото на практика вече беше пенсионирана.

Но всъщност пенсионирането беше добре дошло. Беше реалистка. Беше прехвърлила четирийсетте и при все че все още привличаше доста погледи, през годините това се бе превърнало по-скоро във въпрос на маниери и изтънченост, отколкото на първична красота, която беше по-скоро стихийна сила. Преди десет години нямаше да може да прочете дори няколко страници в някое кафе, без да бъде прекъсната от половин дузина мъже. Напоследък по-рядко отвличаха вниманието й.

Навярно трябваше да е признателна за това как се бяха подредили нещата. Студеното примирие, месечното възнаграждение, а също и сигурност, и свободата, която имаше. Но също така беше трудно да не изпитва известна горчивина. Наградата й беше подозрение и неприязън, едно общо усещане сред хората, които ръководеха организацията, че тя е омърсена, развалена и, в крайна сметка, просто курва. Нищо повече от едно необходимо зло, което трябваше да бъде използвано в името на една велика кауза, а след това изхвърлено при изтичането на срока му на годност.

Отпи глътка капучино и се усмихна. Това беше глупаво. Какво искаше, да й дадат началническо място в управлението ли? По-добре ли щеше да е в един офис без прозорци в Тел Авив или тук, в града, който обичаше повече от всичко? Последния път, когато се върна за погребението на баща си, се почувства като чужденка. И тъй като майка й беше починала още преди това, а единственият й брат беше умрял в Ливан, когато Дилайла беше още малка… имаше ли нещо, към което да се върне? Сега нейният дом беше Париж, а самата тя се беше превърнала в страна, в която не живееше никой друг освен нея самата.

Джон веднъж беше споменал притчата за един таоистки мъдрец, който се събудил, след като сънувал, че е пеперуда, и се зачудил дали всъщност не е пеперуда, която сънува, че е човек. Беше една от онези нощи в апартамента й, когато правенето на любов беше приключило и бе отстъпило място на апатията, а големите прозорци бяха отворени и даваха път на хладния ветрец до кожата й. Беше й казал, че се чувства като убиец, който се е пробудил от измамния сън, че е безтегловен и невинен млад мъж. Но когато е с нея, беше й казал… тази безтегловност понякога ставала истинска. Винаги гледаше настрана, когато й разказваше такива неща, сякаш се смущаваше или се срамуваше, или се боеше как ли би могла да реагира. Но тя го слушаше, успокояваше го с докосване или целувка, а понякога отново правеха любов. А сега онези нощи се бяха превърнали в сън.

Все още беше влюбена в него, знаеше го. Не мислеше, че е способна на нещо подобно, не и след всичко, което беше направила, докато работеше за Мосад. Тази мисъл беше толкова шокираща, че доста време просто я беше отхвърляла. Но когато накрая го сподели с него се почувства толкова добре. Живееха заедно, тук, в Париж. Джон се беше променил. Параноята му сякаш беше отслабнала, а бойните му рефлекси започваха да стихват.

Но не можаха да намерят начин да се срещнат някъде по средата. Не намериха покой. Веднага щом усети, че започва да се променя, Джон започна да я притиска и тя да направи същото. Тя не можа. Не беше готова. Мразеше работата си, мразеше хората, но знаеше, че това, което прави, спасява животи. Брат й беше умрял за тази кауза, беше казала на Джон. Нямаше намерение да се откаже просто защото няколко души в офиса се държаха лошо с нея.

И тогава той й даде ултиматум, последва една глупава кавга и после Джон си тръгна. И проклета да е, ако тръгнеше да му се моли да се върне.

Освен това не беше съвсем изолирана. Все още виждаше Кент от време на време. Обикновено той можеше и беше готов да зареже всичко, за да се срещне някъде с нея, когато тя имаше нужда от компания. Но това беше част от проблема. Беше прекалено привързан. Кент беше играч, тя го знаеше. Навярно имаше още много жени, с които се виждаше, когато пътуваше по служба от МИ6. Беше странно, но тя нямаше нищо против. Донякъде дори желаеше той да се влюби в някоя от тях. Това щеше да е един лесен и елегантен начин да сложат достоен край на собствената си все по-слаба връзка.

Въпреки всичко Джон й липсваше. Почти беше готова да се предаде и да му се обади след катастрофалната операция с Фатима. Нямаше с кой друг да поговори, никой друг не би я разбрал. Кент определено отпадаше, тъй като беше част от операцията. Тази тежест, за която говореше Джон… Дилайла носеше свое собствено бреме, а случилото се с Фатима винаги щеше да е част от него.

Телефонът й избръмча. Тя погледна екрана и видя, че номерът е блокиран. Не получаваше много обаждания. Грешен номер? Почти бе готова да го игнорира, но след това, по неизвестна причина, реши да се обади.

— Ало?

Последва пауза. А след това гласът на Джон.

— Здравей, Дилайла.

Застина. Обаждаше ли й се? Наистина ли беше той? Сякаш го беше призовала със случайна мисъл.

Развълнува се, но не искаше да го покаже, така че само каза:

— Всичко… наред ли е?

— Да, да, всичко е наред. Е, освен обичайните усложнения, но… радвам се да чуя гласа ти.

Прииска й се да му отвърне със същото. Но не го направи. Вместо това се постара да придаде на гласа си неутрален тон:

— Защо се обаждаш?

Последва дълго мълчание.

— Съжалявам.

— За какво? — Със задоволство отбеляза, че обърканият тон, към който се стремеше, се получи наистина. Но освен това беше притеснена. Какво го бе накарало да й се обади? И да се извини?

— За много неща — отвърна той. — За… повече, отколкото бих могъл да обясня в един телефонен разтвор.

Сърцето й затупка. Толкова пъти си беше повтаряла, че ако някога й се обади, ще му покаже, че не й дреме за него. Че не й е причинил болка. Че е продължила живота си без него.

Вместо това се чу да казва:

— Тогава ще трябва да ми се извиниш по някакъв друг начин.

Последва дълга пауза.

— Искаш да кажеш… че нямаш против да се видим?

— Не знам. Нямам ли?

— Така ми се струва. Искам да кажа, че много искам. Ако ти го искаш.

— Да. Бих искала да ми се извиниш лично.

Добре! Прозвуча й достатъчно балансирано между готовността й да приеме предложението му и демонстрацията на това, че все още донякъде държи ситуацията под контрол.

— Има още нещо, Дилайла.

Безпокойството й в миг се превърна в истински страх. Да не би да имаше рак или нещо такова?

— Джон, какво има?

— Нужна ми е помощта ти.

Щеше да се разсмее, ако не я беше яд толкова много на себе си. А пък се беше притеснила да не би да умира или нещо подобно.

— А, разбира се — отвърна тя.

— Не за това ти се обаждам. Не съвсем. Искам да кажа, отдавна трябваше да ти се обадя.

— Но все пак ми се обаждаш, защото ти трябва помощта ми.

— Едното не е свързано с другото, но, да. Помощта ти е нужна на мен и на Докс. И на жената, с която той има връзка. Може би можем да поговорим и за това, като се видим. Но, първо, може би просто трябва да поговорим за това… какъв съм идиот.

Тя усети бесен прилив на надежда и побърза да я изблъска настрана.

— Ако ще говорим за това, че си идиот, разговори ще продължи дълго.

— Надявам се.

— Предполагам, че ще имаме тази възможност.

— Можем да се срещнем където кажеш. Аз съм в Париж.

— В Париж?

— Да.

— Откога? — Не искаше да прозвучи така, сякаш не й е безразлично, но прозвуча точно така, преди да е успяла да се спре.

— Отпреди около час. Кацнах тази сутрин.

Беше я яд на себе си за облекчението, което изпита, когато разбра, че не е прекарал тук седмици, без да й каже, но нищо не можеше да направи.

— Където на теб ти е удобно — добави Джон. — Не съм далеч от твоя квартал.

Доколкото познаваше Джон, това означаваше, че е или в Латинския квартал, или в Сен Жермен. Поколеба се дали да не му каже къде се намира и че може да дойде при нея, ако иска. Но… може би беше по-добре първо да се отбие в апартамента си и да си сложи малко грим. Нищо биещо на очи или прекалено, разбира се. Не искаше да изглежда така, сякаш се опитва да изглежда добре заради него. Но знаеше как да изглежда добре, без да е очевидно, че се опитва да го направи. И защо не би изглеждала добре? Трябваше да му е ясно какво е изгубил.

— Помниш ли онова място, което харесваше? — попита тя, като неволно се върна към навика си да дава неясни указания, въпреки че никой не ги подслушваше. — Със задната стая цялата в тъмно дърво, за която каза, че ти е любимото укритие?

Мястото се наричаше „Ла Палет“, в Сен Жермен.

— Помня го.

— Ще се видим там след час.

— Дилайла?

— Да?

Последва пауза.

— Благодаря ти!

— Не ми трябват благодарностите ти — каза тя и затвори.

Поседя малко, загледана в минувачите. Чувстваше се сюрреалистично. Изпълваше я смесица от гняв, надежда, страх и объркване.

Но най-вече гняв. Гняв срещу него, защото я беше наранил. Гняв към себе си, защото му беше позволила да я нарани. Гняв към това колко уязвима се чувстваше само от едно глупаво телефонно обаждане, след като беше минало толкова време.

Дори не й се беше обадил, защото му липсваше, защото съжаляваше, защото искаше да си я върне. Всъщност не. Дори до някаква степен да изпитваше нещо такова, то не беше достатъчно. Това, което всъщност го бе накарало да се обади, бе помощта й, която му беше нужна.

Навярно щеше да му позвъни, стига да можеше. Да му каже, че всъщност ще е по-добре да не се срещат. Че се вижда с някой друг и не иска да усложнява ситуацията.

Е, можеше да му каже същите неща в лицето. Така даже щеше да е по-добре. Казва му го и си тръгва.

Но как ли щеше да се почувства по-късно, ако това, в което се беше забъркал, завършеше лошо?

Ами Докс? Знаеше, че ако някога й потрябва помощта му, той ще дотърчи на мига. Можеше ли да не му отвърне със същото?

Надяваше се, че не си търси оправдание. Че не си измисля причини да се види с Джон, когато всъщност просто трябваше да се държи настрана.

Едва ли беше така. Независимо дали му липсваше достатъчно, или не, никога не би й се обадил да поиска помощта й, ако ситуацията не беше сериозна. А щом мъже като Джон и Докс не можеха сами да се справят с една ситуация, значи положението наистина беше много зле.

Е, щеше да научи повече след час. Преди това нямаше как да реши какво да прави, нали? Може би не му трябваше само помощта й. Може би му бе нужна по един друг, по-добър начин.

Ами ако грешеше? И всичко, от което той имаше нужда, беше само някаква професионална услуга, след което никога повече нямаше да го види?

Беше готова да го убие!