Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (13)

11. Рейн

С Ларисън се срещнахме в залата за пристигащи на летище „Дълес“ във Вирджиния. Той идваше от Коста Рика. Най-подходящата отправна точка за мен беше летище „Нарита“, но като се имаше предвид, че тайнственият клиент бе споменал близостта ми с Токио, реших, че летището в Нагоя, макар и не толкова подходящо, ще е по-удобно начало на пътуването ми.

Мерките за сигурност бяха засилени. Тази сутрин самолет беше паднал в езерото Мичиган и всички новинарски канали дърдореха за ИДИЛ. Политиците се скъсваха да предлагат отмъщение. Сенаторът Уолтър Баркли, основният кандидат в предстоящите президентски избори, беше увеличил преднината си в проучванията на общественото мнение с обещанието си да избие семействата, включително и децата, на членовете на ИДИЛ. Освен това бе обвинил отговорните за падането на самолета в това, че били „меки по отношение на ИДИЛ“. А шефът на най-голямата частна военна компания в Америка Оливър Греъм се бе възползвал от инцидента, за да призове да се прекрати дейността на Администрацията за транспортна безопасност, а отговорностите й да бъдат прехвърлени на неговата фирма — „Оливър Греъм Ентърпрайзис“. Цялата история — Греъм искаше Пентагонът да насочи всичките си усилия срещу ИДИЛ, а също й към войните в Близкия изток — беше такова очевидно изнудване, че бях изумен как някой би могъл да го вземе на сериозно. Но явно хората го приемаха.

Въпреки истерията все пак успях относително лесно да мина през граничната проверка. Таро Уатанабе не беше посещавал САЩ няколко години, но паспортът му беше валиден и всичките му дела бяха наред. Освен това кроткият на вид японски служител на средна възраст едва ли отговаряше на профила на хората, изпълващи умовете на имиграционните служители и останалите федерални агенти.

Щом ме видя, Ларисън се изправи и ме посрещна с познатата ми акулска усмивка, в която, въпреки всичко, имаше някаква непонятна топлина. Не се беше променил много — същата кестенява коса, маслинова кожа и телосложение на щангист. И същата неотменна аура на опасен човек. След като бях прекарал няколко монотонни години сред спокойствието на Камакура, се бях научил да обръщам по-малко внимание на онова, което става около мен. Но ми бе достатъчен само един поглед към Ларисън и веднага проверих какво става около мен, макар и да бях по средата на препълненото летище.

Стиснахме си ръцете. Ларисън имаше общо взето агресивна хватка, но навремето бях стигнал в тренировките си до такава степен, че можех да смачкам ябълка с една ръка. Здравината на захвата дава огромно преимущество при единоборствата в джудо и определено помага, ако на човек му се наложи да се бори за живота си в близка схватка. Ако за Ларисън ръкостискането беше своего рода предизвикателство, то имаше късмет, че бях отминал възрастта, когато този тип игри ме интересуваше. Иначе можеше да се окаже със счупени кости.

— Гърба ли си пазиш? — все така усмихнато попита той. — Реших, че избра летището, защото тук ще си в безопасност. Какво толкова има в мен, че плаша всички?

Не можах да се сдържа и се усмихнах в отговор. Нямах чак толкова много познати и от години не се бях срещал с някого от тях.

— Не ми казвай, че не си доволен от това.

— Е, да — разсмя се той. — Предполагам, че си има своите предимства. Но понякога ми се иска да съм като теб. Никой никога не те забелязва, освен ако не го искаш. За малко да те изпусна, докато излизаше от митницата.

— Само не ми казвай, че не съм се опитвал да те науча.

— Аха, а също и Докс, твоят помощник идиот. Той е най-огромният човек, когото съм виждал да изчезва като дух. — Ларисън се огледа. — Хей, нали не е тук с теб?

Не бях сигурен дали се шегува.

— Не е. И не го наричай мой помощник. После няма да мога да се отърва от него.

— Е, знаеш какво имам предвид. Нали ти казах, че Докс е загрижен за теб като куче пазач.

— Именно. Като ротвайлер.

— Тук си прав — разсмя се отново Ларисън. — Но знаеш ли какво стана в края на краищата? Започнах истински да го харесвам. Не познавам чак толкова хора, които да не ги е страх от мен. Даже, по дяволите, един-два пъти всъщност ме изплаши. Това ми подейства освежаващо.

Взехме кола под наем. Ларисън, естествено, знаеше адреса на Хортън, при все че нямаше да е трудно да открием мястото, като се имаше предвид подробното описание, което ми беше дал. Предложих да карам пръв, като знаех, че за Ларисън „пръв“ значи „през целия път“. Едно от нещата, които беше научил през времето, когато работехме заедно, бе, че ми е трудно да не контролирам ситуацията. Постоянното очакване на засада води към негативни усещания сред хората на пътническите седалки, в буквален и преносен смисъл. Не че Ларисън беше по-различен, разбира се, така че готовността му да се вози на дясната седалка показваше нещо повече от любезност — беше също така знак на доверие.

По време на четиричасовото пътуване успяхме да се наприказваме. Започнахме със спомени за по-опасните моменти от работата ни с Хортън, докато се мъчехме да предотвратим онзи преврат — засади в хотелски коридори, прекосяване на страната в каросерията на товарен камион, докато целият антитерористичен апарат на държавата се опитваше да ни залови, отвличането на дъщерята на Хортън — сладката колежанка Мими Кей, — за да го накараме да спре, докато се мъчеше да ни преебе.

— Ако искаш да знаеш защо твоят човек ми е слабо място, ей това е причината — заяви Ларисън. — Тогава бях попаднал в лоша ситуация. Наистина много лоша. Хората на Хортън заплашиха, че ще изнасилят племенниците и племенничките на Нико, а родителите му, сестрите му и мъжете им ще осакатят и обезобразят. А след това щяха да кажат на Нико, че всичко това е по моя вина, защото съм застанал на пътя им. Искаха да обърнат срещу мен единствения човек на света, който е загрижен за мен. Затова смятах да си отмъстя посредством дъщерята на Хорт. Исках да му пратя по Ю Пи Ес шибаната й глава в кутия. Не я отвлякох само за да имам възможност да окажа натиск. Исках да го накажа. Но твоят Докс с неговото благородство или каквото е там ме спря. Ако не ме беше спрял… Мисля, че знаеш, че съм вършил лоши неща, но това щеше да е прекалено. Щеше да ме унищожи. Щеше да унищожи… онова, което имам с Нико.

Странно как времето и разстоянието сближават хората. Докато бяхме заедно с групата, Ларисън едва успяваше да се контролира. От него се излъчваше толкова много опасност и едва сдържано насилие, че възможните изходи бяха два — или да ни избие, или ние да го убием. Но някак си успяхме да го преодолеем. Не че не продължаваше да е опасен, но самият факт, че говореше така за нещата, за които съжалява, и за човека, когото обича и който навярно е единственото му слабо място… това беше забележителна промяна.

След Линчбърг пътят се стесни до две криволичещи сиви ленти, растителността стана по-гъста и на места се сплиташе в тунел, оцветен в червеното и жълтото на есента, а къщите станаха по-редки и изолирани. Валя известно време, но след това слънцето си проби път и хвърли приглушени лъчи през клоните на дърветата. Можех да разбера защо на Хортън му харесва тук. Усещах се сякаш съм на милион мили от Вашингтон.

— Ще му се обадя — казах. — Ще му кажа да ни очаква.

— Очаквах да го кажеш. Не искаш ли да го видиш как ще се насере, като се покажем изведнъж?

— Няма да се насере. Но може да извади помпата. Дошли сме да говорим, не да се стреляме.

Ларисън се наведе към пътната чанта в краката си и извади глок с изключително дълъг пълнител.

— Имам нужда от пушка помпа. От нея ще стане добър сувенир.

До неотдавна Ларисън нямаше да може да ме изненада с оръжие, защото щях да го претърся, преди да се кача в една и съща кола с него. Но сега бях по-скоро изненадан, отколкото объркан.

— Това модел 18 ли е? — попитах.

— Да. Автоматичен. Пълнител с трийсет патрона, хиляда и двеста изстрела в минута. Както се казва в рекламата: „Не излизайте от дома си без него!“.

— И как, по дяволите, успя да го прекараш през летището?

Ларисън се разсмя.

— През летищните проверки най-съмнителният багаж, който носех, беше бельото ми. Имам си скривалища навсякъде около Вашингтон. Пристигнах преди теб и се отбих до едно от тях.

Беше нещо, което самият аз бих направил, и осъзнах, че би трябвало да го предположа. Зачудих се дали пропускът ми се дължи на доверието ми към Ларисън, или защото остарявам.

А може би това беше едно и също.

— Всъщност е добре, че си го взел. Но да се опитаме да действаме така, че да не ти се налага да го вадиш.

— Да де. Нали ти казах, че знаех, че ще искаш да го предупредиш. Давай, звъни!

Измъкнах предплатения телефон, който носех в джоба си.

— Имам сателитен — каза Ларисън. — По-сложен е за проследяване. Искаш ли да го включа?

— Не, ползвай предплатения телефон. Не е свързан по никакъв начин с Хортън.

— Щом казваш.

— Имаш ли нещо против ти да се обадиш? — Подадох му телефона.

Ларисън се разсмя.

— Какво ти е толкова смешно?

— Какъв контраст, а? Рисковият ти начин на живот, а пък се притесняваш да говориш по мобилен телефон, докато караш. Направо да се умили човек.

Нямах нищо против да се посмее за моя сметка. Познавам достатъчно хора, постепенно започнали да придобиват житейската философия: „Щом мога да оцелея в Долината на смъртта, защо, по дяволите, трябва да си слагам предпазен колан?“. Разбирах откъде идва бравадата. Но също така повечето познати, които живееха с това мото, бяха умрели заради него.

Ларисън включи телефона и набра номера. Чух го как звъни: беше го сложил на говорител.

Миг по-късно се разнесе познатият ни баритон от делтата на Мисисипи:

— Ало.

— Аз съм — казах.

— Имах чувството, че ще се обадиш.

Надявах се да каже точно това.

— Реших да те проверя дали ще си удържиш обещанието за онова уиски.

— С най-голямо удоволствие. Кога да те чакам?

— След двайсетина минути. Става ли?

— Разбира се. Две чаши стигат ли, или ще ни трябват още?

Не можеше да се отрече, че инстинктите му са добри.

— Три. С мен е един твой приятел. Същият, с когото се свърза, за да ми се обадиш.

Последва кратка пауза. Не бях изненадан. Не очаквах да приеме лекомислено посещението на Ларисън. Никой не би го направил, най-малкото Хортън.

— Няма проблем. Ще ви чакам на верандата.