Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (23)

21. Докс

Докс мина през митницата на летище „Сиатъл-Такома“ само с една раница и обезоръжаваща усмивка. Лаби му се беше обадила само преди двайсет и четири часа. Веднага след това той запази полет онлайн, за който знаеше, че може и да не успее, натъпка няколко неща в раницата, скочи в колата и отпраши за Денпасар с пълна газ. До такава степен бе действал на автопилот, че почти не си спомняше какво беше сложил в проклетата раница. Е, разбира се, беше взел бельо, дънки и няколко фланелки. И суичър, слава богу, защото е малко трудно да си представиш колко студено може да е в Сиатъл, когато живееш в Бали. И, разбира се, базовите неща, без които никой не трябва да излиза от дома си. В този случай верният му сгъваем нож „Емерсън Командър“ и малкият опасен „Фред Перин Ла Гриф“, който носеше на ремък на врата си като резервен вариант. Веднага щом проверката на имиграционния контрол приключи, той излезе от залата за пристигащи, скри се в една кабинка в тоалетната, защипа командъра за предния джоб на панталона си и преметна лагрифа през врата си. Щеше да е добре да има и истинско огнестрелно оръжие, но това щеше да отнеме много време, писане и проверки при международните полети, така че за момента двата ножа щяха да свършат работа.

За късмет това нямаше да продължи дълго. След като се бе обадил от Нарита на Джон и Ларисън, се беше свързал с Канезаки.

— Том — започна той, използвайки съкратената версия на малкото име на Канезаки, Томохиса, — прости нетипичното за мен желание да си побъбрим, но нямам много време. След шестнайсет часа ще кацна в Сиатъл и искам да ме чака един пакет. В идеалния случай „Рейнджмастър“ калибър 308 с оптически прицел или SR-25, но нали ме знаеш, не съм претенциозен. Основното е да е с пълнител и пълзящ затвор. Не ми трябва особено голям калибър, защото е само за противопехотни нужди и едва ли ще я ползвам на голямо разстояние.

След кратко мълчание Канезаки попита:

— Това ли ще е всичко?

— Амиго, уважавам дълбоко вкорененото ти желание да се държиш така, сякаш е нещо много по-голямо, отколкото всъщност е, за да можеш после да искаш нещо повече в замяна. Това дори ме е научило на някои неща. Но, повтарям, сега не му е времето. Въпросът е личен и те моля като приятел да ми помогнеш без обичайните пазарлъци. Е, можеш ли да ми намериш каквото ми трябва?

— Разбирам те — последва отговорът след нова кратка пауза. — И затова ще ти кажа направо, че няма да мога да ти осигуря оборудването толкова бързо. Поне не вътре в страната и със сигурност не мога да го направя само за шестнайсет часа. Мога ли да помогна по някакъв друг начин?

Докс се усмихна. Точно това беше имал предвид, когато бе казал, че се е научил от стила на преговаряне на Канезаки. Едно от нещата, които бе научил през годините, бе, че ако започнеш с някакво огромно искане, ще е много по-вероятно да получиш онова, за което всъщност си се надявал. Не че Докс би имал нещо против една истинска карабина — от личен опит знаеше, че огнестрелните битки се водят много по-лесно от голямо разстояние, — но така, както си представяше нещата, нещо много по-малко щеше да му свърши работа.

— Можеш — отвърна Докс. — Благодаря ти за откровеността и се извинявам, че те поставям в затруднено положение. Предполагам, че ще можеш да осигуриш поне пистолет.

— Виж, даже и пистолет…

— Точно за това говорех и ти пак го правиш. Но не те виня, защото знам, че е просто рефлекс, неосъзнат навик, който ще ти помогна да преодолееш.

— Не е навик, казвам ти исти…

— Том, просто спри. Спри и ме чуй. Казах ти, че те питам като приятел. Не е нещо, което правя с лека ръка, и не бих очаквал от теб нещо по-различно. Защото ако някога ти потрябва нещо от мен като от приятел, мога да ти обещая, че няма да намериш по-добър. И с когото и да си имаш проблеми, няма да има по-лош враг от мене. И така, казах ти, че съм в затруднено положение. Ти ми каза, че не можеш да ми намериш карабина, и аз ти казах, добре, трябва ми само един пистолет. Но ако ми кажеш, че и това не можеш да направиш, и започнеш да ми редиш някакви простотии, че, виждаш ли, искаш да помогнеш, но можеш да ми намериш само прашка или тръбичка за фунийки, или каквото и да е там, тогава значи не съм бил прав, когато мислех, че сме приятели. Ясен ли съм?

Последва нова пауза, след която Канезаки каза:

— Същият модел като предишния път ще свърши ли работа?

Последният път беше „Уилсън Комбат Тактикал Супъргрейд“, предпочитаното от Докс огнестрелно оръжие.

— Същият модел като предишния път ще свърши идеална работа. Плюс резервни пълнители, муниции и кобур за колана. Благодаря ти, Том. В момента нямам време да обсъждам подробности, така че нека просто кажем, че съм ти задължен.

— Нищо не ми дължиш. Нали сме приятели.

Докс се разсмя, малко изненадан от думите на Канезаки.

— Е, сега се чувствам като последната отрепка.

— Недей. Ако не натисна малко, няма да разбера какво става. Щом наистина ти трябва пистолет, считай, че е уредено. Но бях сериозен за карабината. Просто не мога, поне не за толкова кратко време.

— Не се притеснявай за това. Вярвам ти.

— Мога ли да помогна с още нещо?

— Надявам се. Ще ти кажа какво знам за ситуацията, която, като се има предвид жаждата ти за знания относно мошеничествата на колегите ти от тъй наречената разузнавателна общност, би трябвало да има известна стойност и за теб. Но ако имаш някаква вътрешна информация по въпроса, тогава, да, ще ми бъде от голяма полза.

 

 

За съжаление Канезаки се бе оказал нехарактерно беден на вътрешна информация. Познаваше играчите. Всички знаеха кой е Греъм и ОГЕ и всъщност би било изненадващо, ако самият Канезаки от време на време не се възползваше от услугите им, но историята със Сикрет Сървис беше нещо напълно ново. Когато Докс му каза какво всъщност може би се е случило с онзи самолет, Канезаки бе втрещен. Докс от опит усети, че реакцията му е искрена. Каза на Докс, че ще се опита да разбере каквото може. Което значеше много, защото когато Канезаки заровеше зурлата си в пръстта, обикновено успяваше да изрони някой вкусен трюфел.

Докс се разходи из терминала, докато не откри телефонен автомат. Все още се намираха по повечето големи летища, но определено бяха сред застрашените видове в епохата на вездесъщите мобилни телефони. Е, щом все още ги имаше, можеше да се възползва от тях. Двамата с Лаби щяха да измислят нещо по-надеждно, щом успееха да се срещнат и да поговорят.

Самата мисъл за това накара сърцето му да затрепти.

„Хей, чакай, не си ли тук по друга причина?“

Спря и огледа терминала. Обичайните хора с техните обичайни проблеми бързаха с чантите си кой знае накъде.

Но защо той самият беше тук?

Знаеше, че иска да я види. Независимо от обстоятелствата го знаеше.

Но още по-силно бе желанието му да я защити. Искаше да убие онзи, който я заплашваше. Искаше Лаби да е в безопасност. По дяволите, не просто в безопасност, а нещо повече. Да е щастлива и удовлетворена, и умиротворена, доколкото изобщо това беше възможно.

И нямаше да има нищо против даже никога повече да не я види, ако успееше да й помогне да го постигне.

Усмихна се, защото знаеше, че наистина е така. Но все пак му се искаше просто да я види. Едната истина не противоречеше на другата.

Извади няколко монети от джоба си и набра номера. Две позвънявания, а след това:

— Ало?

— Лаби, скъпа! Мисля, че никога няма да ми омръзне да слушам прелестния ти глас!

— Карл?

— Че кой друг?

— Да не си… обаждаш се от номер, който започва с 206^[1].

— Е, нали ти казах, че идвам.

— Знам, но…

— Опасявах се, че ако го обсъдим пак, ще ме изкъшкаш.

— Да, вероятно щях да го направя. — Но той усети, че Лаби се усмихва.

— Поради което просто пристигнах веднага. Криеш ли се, както се разбрахме?

— Да.

— Добре. Но знам, че е по-трудно и изморително, отколкото си представят обикновените хора. Даже повече, отколкото и най-печените ченгета. Та си мислех, че ще мога да помогна.

— Говори ли с твоя приятел?

— Да. Според него трябва да се махнеш от града. Поддържам мнението му.

Последва кратко мълчание и той си помисли, че Лаби ще му възрази. Но вместо това тя каза:

— Аз също.

— Така ли? Е, това е чудесно.

— Май си изненадан.

— Защо пък да се изненадвам? Никога досега не се е случвало да възразиш, когато предложа нещо.

Тя се разсмя. Съвсем за малко, но при Лаби малкото винаги значеше много.

— Случи се в най-неподходящото време, защото работех по един много тежък случай. Не е свързан с „Детска игра“. Нещо друго е. И просто толкова не ми се иска… не ми се иска да го изоставям. Но дори лейтенантът ми смята, че трябва да се махна. В момента съм в служебен отпуск, така че мога да го направя.

— В момента съм на летището. Защо не дойдеш да ме посрещнеш и ще се разкараме оттук?

Даже не искаше да си помисли как ще протече следващият му разговор с Канезаки: „Извинявай, че не отидох в Сиатъл да взема оръжието, за което положи толкова усилия да ми осигуриш. Можеш ли вместо това да го доставиш на Източното крайбрежие?“. Но това щеше да го мисли после.

— Първо трябва да си отида до нас. Трябва да взема някои неща.

— Категорично не! Жилището ти е последното място, където ще ходиш.

— Знам, но има някои неща, без които няма да ми е приятно да пътувам.

Явно ставаше дума за оръжия. Той беше готов да спори и да й каже, че ще се погрижат за това по пътя. Но нямаше да е лошо да си носи паспорта. И освен това…

— Знаеш ли какво? Защо не взема първо да разузная малко? Ако теренът е чист, ще се появиш за малко, ще си грабнеш нещата и ще се разкараме.

— А ако не е?

— Тогава ще го разчистим. И ти ще се появиш за малко, ще си грабнеш нещата и ще се разкараме.

— Знаеш ли изобщо за кого да гледаш?

— За някой, който много прилича на мен, но не толкова красив и най-вероятно не чак толкова способен. Основното е, че те не ме познават и ще се оглеждат за теб. Това може да се забележи лесно дори от архаичен побойник като мене.

— Още преди време разбрах, че не си чак толкова архаичен, за колкото те мислят.

Стана му приятно, че Ливия знае думата. Обичаше да се рови в речника за думи, с които да стъписва хората. Все още не бе успял да го постигне с Джон, но нямаше намерение да се отказва.

Усмихна се и каза:

— И това е само защото си ченге. Един обикновен човек никога не би се сетил. Но ако не друго, поне знаеш, че съм побойник, независимо дали съм допотопен или не.

Лаби замълча — обмисляше предложението му да огледа къщата й. Идеята беше отлична, така че колебанието най-вероятно бе следствие от вродения й инат и общото й нежелание да приема помощ, без значение колко разумна или добронамерена е тя.

Така че се изненада приятно, когато я чу да казва:

— Добре. Първо ще разузнаеш терена.

Той знаеше, че едва ли би приела помощта на някой друг, и това го изпълни с признателност и топлота към нея. Избута настрана чувствата си. Трябваше да се съсредоточи.

— Добре. Колко далеч е домът ти от летището?

— Половин час.

— В Сиатъл ли е?

— Не, в Джорджтаун. На юг от центъра и на север от летището.

— Добре. Дай ми адреса и опиши подробно какво има наоколо. Трябва да взема един подарък, който ми е изпратил Канезаки, и веднага след това ще отида там. Ще ти се обадя, след като се убедя, че всичко е наред. Ти просто стой и чакай, и бъди готова да дойдеш и да си вземеш нещата.