Джон Сандфорд
Избрана жертва (9)

9.

Както обикновено, Уедър излезе рано и потегли с колата си в студения дъжд. Според Лукас операциите рано сутрин бяха налудничава идея — за какъв дявол всички трябва да стават в пет и половина? — но Уедър му обясни, че това било свързано с работните смени на сестрите. След като тя замина, той се изми, качи се в пикапа и подкара на юг извън града, към хълма, където бе намерен трупът на Аронсън.

Не откри нищо. Обикаля хълма, облечен в дъждобрана си, дълго стоя и се взира в дупката, където бе намерен трупът на Джули, но не откри нищо друго, което да потвърди предположението му.

— Но усещането е същото — каза си. Огледа се. Гробище? Побиха го студени тръпки и отново се раздвижи.

 

 

Върна се в града и откри, че полицейското управление е пълно с ченгета, на които не им се излизаше навън в дъжда. Лукас бе сменил дъждобрана си с чадър и тъкмо го изтръскваше, когато се появи Антъни Кар, компютърният програмист на Уеър, когото бяха извикали да разгледа рисунките. Марси се опита да го смути, но той явно не се смущаваше лесно.

— Виждам толкова много подобни неща, че не мога да помня кое къде е било — каза той. — Всичко ми изглежда познато.

— Консултирахме се с един експерт, който ни обясни, че рисунките вероятно са направени от проектирани образи — продължи Марси. — Така че телата не изглеждат точно като на рисунките. Искаме да се поровиш, да видиш дали няма да откриеш откъде са взети някои от тях.

Кар сви рамене:

— Добре, ще потърся. Но не мога да обещая, че ще намеря нещо. Веднъж се опитах да изчисля колко такива снимки има в интернет, но след известно време се отказах. Сигурно са стотици хиляди.

Когато Кар си тръгна, Лукас попита Марси:

— Кид обади ли се пак?

— Не е твоя работа — сряза го тя.

— Хайде, кажи ни — подкани я Блек, бившият й партньор. Бе зарязал работата и натискаше яростно с палците си бутоните на лимоненожълта електронна игра. — Ако не ни кажеш, ще пуснем слухове за теб и Кар.

— Гадняр! — Марси се обърна към Лукас. — Да, обади се. Решихме, че не е лоша идея да вечеряме заедно някой ден.

— Значи не е съвсем определено — каза Дейвънпорт.

— Ако според теб уговорката да ме вземе довечера в седем е неопределена…

— Дано дъждът спре дотогава. Да не ви провали срещата.

— Винаги можем да намерим някое местенце, където да се стоплим.

Никога не можеше да я надприказва.

 

 

Дейвънпорт се обади на шерифа на окръг Гудхю, който обеща да получи разрешение за достъп до района около гроба на Аронсън.

— Сигурно няма да намерим нищо — каза Лукас. — Но пък ако намерим, ще е грозна история.

— Радвам се, че се обади.

След като уговори да се срещнат направо на терена, Лукас проведе още няколко телефонни разговора и откри инженер-консултант, който използваше радар, проникващ през земната повърхност, за търсене на тръбопроводи, изоставени канали, стари гробища и старинни находки. Казваше се Лари Лейк и ръководеше фирма с трима служители, която се наричаше „Археопроучвания“ ООД.

— Предния път, като работих с вас, чаках два месеца да ми платят — оплака се Лейк. — Наложи се да използвам заплахи, за да се уреди въпросът.

— Това е, защото не сте открили нищо и никой не е искал да поеме отговорност за разходи, отишли на вятъра. Сметката бе доста солидна.

— Аз съм лицензиран строителен инженер, не съм продавач на хамбургери — заяви Лейк. — Когато вадя оборудване за петнайсет или двайсет хиляди на дъжда, държа да ми се плаща.

— Обещавам — каза Лукас. — Ще си получиш парите до седмица. А ако открием нещо, ще станеш известен. Може да те поканят да правиш някое телевизионно шоу.

— Мислиш ли?

— Възможно е.

 

 

Вечерта Уедър се появи с голяма черна кожена пътна чанта. Щеше да остане при Лукас за шеста поредна нощ. Той пусна вестника, който четеше, на пода до стола си и каза:

— Разбрах замисъла ти. Мразиш ме и си решила да ме умориш от чукане, докато пукна.

— Мечтай си — рече тя. — Всъщност искам да забременея. Ти си предложи услугите. Освен това в момента съм около периода, подходящ за зачеване, и искам да го уцеля.

— Да го уцелиш.

— Да. Така че, ако обичаш, довлечи се до спалнята. Ще приключим за няколко минути.

 

 

Дъждът продължи да вали и през нощта и трополеше по прозорците, но до сутринта от порой се бе превърнал в неприятно ръмене. Уедър излезе рано, както обикновено, и Лукас поспа още час, преди да се измъкне от леглото, да се измие и да потегли с пикапа.

Дел го чакаше на алеята пред къщата си, под козирката на гаража, опакован в дъждобрана си. Жена му стоеше до него, облечена с дебел пуловер.

— Внимавайте — предупреди ги тя. — Пътищата са много хлъзгави. И на обяд да хапнете нормална храна. Нещо със зеленчуци, например салата.

В колата Дел възкликна:

— Боже господи, зеленчуци.

Пътуването до окръг Гудхю в Южна Дакота им отне четирийсет и пет минути: придвижваха се бавно през натовареното движение. Касетофонът в колата гърмеше, а чистачките се движеха с бясна скорост. Канавките край пътя бяха пълни с вода и Дел разказа някаква история за трактор, който потънал в подобно време в някакво тресавище и така и не успели да го извадят. Предполагало се, че някой ден ще се покаже от другата страна на земното кълбо, примерно в Китай.

Когато пристигнаха, видяха едно зелено „Субару Форестър“, паркирано на банкета на пътя. На вратата му имаше надпис „Археопроучвания“ ООД. Зад него имаше три полицейски коли и очукан джип чероки. Сигналната лампа на една от колите продължаваше да мига предупредително. Шестима мъже в дъждобрани се обърнаха да ги погледнат, когато Лукас отби от пътя.

— Полицейска сбирка — измърмори Дел.

Дейвънпорт паркира, слезе от колата, заобиколи, отвори задната врата, взе дъждобрана си и бързо го навлече. Дел го изчака да нахлупи качулката си и двамата тръгнаха към групичката мъже, за да се запознаят.

— Дон Хамънд, главен заместник-шериф — представи се най-едрият от полицаите. — Тези двамата са Рик и Дейв. Вече познавате Тери Маршъл. — Маршъл кимна на Лукас. Пръски дъжд бяха осеяли стъклата на очилата му, но той стоеше невъзмутимо. Хамънд продължи: — Шерифът ще се отбие по-късно. Няма спор, че сте избрали чудесна сутрин за тази работа.

— Нямах избор — рече Дейвънпорт. Всички погледнаха към небето, после той попита: — Къде е човекът с радара?

— Качи се на хълма с помощника си — обясни Хамънд. — Разполагат някакви точки за ориентиране. Ние останахме да ви изчакаме.

— Какво очаквате да намерим? Още трупове? — попита мъжът, представен като Дейв.

— Проверяваме всяка възможност — обясни Лукас. — Бих казал, че вероятността е едно към десет.

— Добре. Ние носим две лопати и мога да ви кажа кой ще ги използва.

 

 

— Лари Лейк? — извика Лукас. Катереше се с мъка по стръмния хълм заради хлъзгавите листа. Дел, Хамънд и Маршъл вървяха след него.

— Аз съм — провикна се висок слаб мъж с дълга брада и авиаторски очила. Беше облечен в червен дъждобран със светлоотразителни ленти на гърба и раменете. Лицето му бе загоряло и обветрено, а бледосините му очи надзъртаха иззад очилата. Стоеше до някаква жълта метална кутия, поставена на триножник точно над гроба на Аронсън. Когато Лукас се приближи, видя, че в металната кутия има обектив. — Ти ли си Дейвънпорт?

— Да.

— Дано не изникне проблем със заплащането ни. Ще подгизнем тук.

— Да, да. Колко време ще отнеме?

— Моят човек тъкмо поставя последните знаци, така че ще започнем до десетина минути. Първо обаче искам да изпия чаша кафе.

— След това колко време ще трае работата ви?

Лейк сви рамене.

— Зависи каква територия искате да покрием. Можем да ви дадем първите резултати след два-три часа, повече — довечера, още повече — утре… както искате. Можем да обработим целия хълм за три дни. Използваме открития гроб като отправна точка… — Докосна ухото си и Лукас осъзна, че пластмасовото кръгче близо до устата му всъщност е микрофон. Каза в него: — Да, Бил. Да, ченгетата пристигнаха. Чакай малко. — Обърна се към Лукас и останалите. — Само минута, после искаме да пийнем кафе.

Погледна през обектива на апаратурата, насочен странично на хълма към мястото, където Бил държеше бяло-червен маркиращ прът с топче на върха, и каза:

— Две напред, половин наляво. Половин напред, три сантиметра надясно. Пет сантиметра назад, сантиметър надясно. Точно там, забождай. Да, готово. Слизаме при камиона.

 

 

При камиона помощникът на Лейк извади огромен термос и започна да налива кафе в картонени чашки, докато Лари обясняваше какво са свършили:

— Маркирахме четири контролни точки около гроба на Аронсън, който приехме за център, така че сега имаме нещо като голям правоъгълник на хълма. След това ще прокараме линии от колчетата горе на хълма до тези в ниското, които ще маркираме през интервал от един метър. След това ще прекараме нови линии в другата посока, между вертикалните, така че ще се получи нещо като решетка. Ще тръгнем напред-назад с радара по линиите, като се спускаме с по метър надолу по хълма при всяко следващо минаване. Вероятно ще успеем да покрием петдесет квадратни метра за около два часа.

— Ако има друг гроб, как ще го откриете след това? — попита Дел.

— Всъщност нашият компютър ще направи карта в мащаб — обясни Лейк. — Ако намерим нещо, което е възможно да бъде гроб, на петнайсет метра на север и пет метра на изток, той ще се покаже при компютърната разпечатка и аз просто ще използвам станцията…

— Станцията е кутията на триножника — обади се един от заместник-шерифите.

— … ще я използвам, за да открия центъра на предполагаемия гроб, и тогава вие — не аз — ще започнете да копаете.

— Колко точна е апаратурата? — попита Лукас.

— На това разстояние? — Лейк огледа хълма. — Няколко хилядни от сантиметъра.

 

 

Работата бе още по-неприятна, отколкото изглеждаше. Лукас и Дел се редуваха с Хамънд и Маршъл да опъват дълги жълти ленти между съответните еднометрови маркери на вертикалните линии, така че се получаваше нещо като буквата Н. Налагаше се тези ленти да минават покрай дървета, закачаха се в клоните им, постоянно се оплитаха и винаги този, който отиваше да ги разплете, се подхлъзваше на мокрите листа и падаше в калта.

Междувременно Лейк обикаляше напред-назад хълма, обкрачил жълтата лента, с двете части на радара, подобни на кутии, преметнати на едното му рамо. След като полицаите свикнаха с опъването на лентите, работата потръгна бързо, ако изключим паданията. След около час Лукас забеляза, че нито Лейк, нито помощникът му падаха.

— Как става този номер? — попита ги той.

— Сложили сме си обувки за голф — обясни Лари и вдигна крак да им покаже шиповете на подметките.

— И друг път сте работили на такъв терен — предположи Дел.

— Веднъж-два пъти.

 

 

Лейк бе обещал начални резултати след два часа, но заради дъжда, паданията и множеството дървета те се проточиха до три. Когато изминаха и последната линия между най-долните точки на контролния квадрат, Лари предложи:

— Да хвърлим оборудването в колата и да отидем до града. Да потърсим някоя закусвалня.

— Колко време ще трае обработката на данните? — попита Лукас.

— Ще заредим информацията в компютъра, докато караме към града. Още там ще изтеглим първите резултати.

Отидоха в едно кафене на Хай Стрийт в Канън Фолс, заеха кръглото сепаре до прозореца и примъкнаха още столове от съседните маси. Покрай бара седяха няколко фермери, пиеха кафе и явно чакаха дъждът да спре. Не направиха никакво усилие да скрият любопитството си, когато Лейк измъкна петнадесетметров кабел и помоли сервитьорката да го включи в някой контакт, после пусна компютъра си.

— Данните ми се сториха обещаващи — измърмори той. — Не вярвам да останем с празни ръце.

— Може ли да се видят самите тела? — попита Маршъл.

— Не, не. Нищо такова. Ние откриваме промени в почвата. Ще приличат на гробове по форма.

— Проблемът е — намеси се помощникът му, — че понякога се виждат много неща с форма на гробове, особено в гори като тази. Ако някое дърво е паднало преди петдесет години и корените му са издълбали дупка в земята, радарът я открива.

Лукас погледна екрана. Пишеше само: Данните се обработват.

Всички си поръчаха пай и кафе, а Дел се наведе и каза:

— Още ги обработва.

— Ще отнеме известно време — обясни Лейк. Разказа им, че преди два месеца бил в Северна Дакота. Търсел гробище, което щяло да бъде залято от някакъв язовир. — Знаеха почти точно къде се е намирало, но си мислеха, че е малко семейно гробище. Пет-шест гроба. Оказа се, че има сто и седемдесет. Това никак не ги зарадва. Разполагаха с определен бюджет за преместването на гробовете, а се оказа, че ще им трябват двайсет пъти повече пари. Хората вдигат доста шум, когато се наложи някой да мести костите на родствениците им. На екрана гробовете приличаха на дупките в старите перфокарти на изчислителните машини.

В този момент екранът на компютъра примигна: Процесът завършен.

— Да действаме — каза Лукас.

Лейк избута чинията с пая си настрана, придърпа лаптопа по-близо, натисна няколко клавиша и се появи ново съобщение: Съставяне на карта, което се задържа само за няколко секунди, после се смени с Картата завършена. Лари отново натисна няколко клавиша и измърмори:

— Ето го гроба на Аронсън, това е центърът. Да се качим до номер едно и да сканираме на изток.

Намести показалеца на мишката и започна да движи картата.

— Ето един — каза след няколко секунди.

— Гроб? — попита Лукас. Той също видя по-наситеносивото очертание с форма на гроб на картата.

— Не знам — отвърна Лейк. — Струва ми се доста малко. Тук всичко е в мащаб, а това е по-тясно от метър.

— Освен това е доста закръглено — вметна помощникът му.

Сега всички се бяха скупчили зад Лейк и гледаха екрана, който показваше плоско поле в различни нюанси на сиво. Възможните гробове изглеждаха тъмносиви. Оглеждаха картата по ширина, после се връщаха до началната точка и се спускаха малко надолу.

— Още един — каза Лари.

— Този може да е гроб — съгласи се помощникът му. — Да запишем координатите.

— Нека първо огледаме цялото място — предложи Лейк. — Това ми прилича на дупка от дърво.

— Още един — посочи Лукас.

— И това е дупка от дърво — каза Лари.

— Как ги различаваш? — попита Дел.

— Имат определена овална форма, като на яйце с широка част отгоре… Ето една такава — посочи инженерът.

Продължиха огледа на картата и след малко Лейк възкликна:

— Охо!

— Какво?

Той спря местенето на картата.

— Виж това — заговори на помощника си. — Тази изглежда изкуствена.

— Точно като гроб — съгласи се мъжът. — Нека си запиша тези координати.

Бързо ги записа, после Лари продължи огледа на картата, като спираше на всеки няколко метра.

— Ето още един… Не, чакайте, стигнали сме до нула, нула.

— Какво значи това? — попита Лукас.

— Това е центърът. Гробът на Аронсън.

— Значи първото място, за което предположи, че има гроб, е на същото ниво?

Лейк кимна:

— Аха. На пет метра на изток.

— По дяволите! — не се сдържа един от полицаите.

Маршъл се наведе напред и се приближи към компютъра.

— Значи гробът изглежда различен от всичко останало?

— Да. Поради някаква причина хората винаги изкопават правоъгълна форма, въпреки че телата не попадат в земята по този начин. Гробовете се различават по ъглите. — Лари придвижи показалеца на мишката и продължи да оглежда картата, после спря. — Майко мила, още един.

— Гроб?

— Изглежда изкуствено създаден — кимна Лейк. Погледна Лукас. — Вижте. Никога не се знае какво има под земята, но ако това не е гроб, ще целуна леля ти Сали по устата.

След минута намери трети гроб на същата линия, после продължи да оглежда напред-назад по-ниските части на трите възможни гроба.

— Не само че са правоъгълни, ами са по около метър и половина дълги. Във всички случаи са по-къси от два метра.

— Продължавай.

— А, вижте — каза Лари след малко. — Още един. Чакайте да го огледам… Ето, намира се точно между два от гробовете на горния ред, само че едно ниво по-ниско. Разчертано е като гробище.

Накрая намериха общо дванайсет аномалии, включително дупките от дървета и естествените дерета, запълнени с течение на времето. Според Лейк бе възможно шест от тях да са гробове.

— Най-добре веднага да извикаме шерифа — предложи Хамънд. — Ако това наистина са гробове, чака ни черен ден.

Лукас погледна Дел и повтори:

— Шест.

— Може да са дупки от дървета.

Дейвънпорт погледна Лейк, който поклати глава:

— Не казвам със сигурност, че това са гробове, но са изкуствени и гробът на Аронсън попада точно в схемата.

 

 

Колоната от автомобили се върна при хълма и след десетина минути, докато Лейк подготвяше оборудването си, пристигнаха още пет-шест полицейски коли. Заместник-шерифите се разпръснаха по хълма, облечени в жълтите си дъждобрани, четирима-петима от тях с лопати. Лари използваше станцията с радара, за да насочи помощника си към търсените координати.

— Готово — извика. — Застанал си точно отгоре.

Лукас отиде да погледне: обикновена част от хълма, покрита с листа, само две млади дръвчета стърчаха на мястото. Стеблата им бяха съвсем тънки.

— Няма дупка — каза той.

Приближиха се няколко полицаи с лопати.

— Да започваме — предложи единият и заедно с още един започнаха да разчистват листата от повърхността, а въздухът се изпълни с мирис на мокра пролетна земя.

— Само остържете, без да копаете — нареди Хамънд, който стоеше отстрани.

— Работете съвсем бавно. Няма закъде да бързаме — добави Маршъл.

Лейк маркира останалите предполагаеми гробове, докато полицаите разчистваха първия, но решиха да не се захващат с тях, а да се концентрират върху него. След като изкопаха не повече от петнайсетина сантиметра, един от полицаите изсумтя:

— Това е дупка.

— Какво? — Лукас надникна в калната празнина. Не се виждаше нищо освен пръст.

— Усещам я — рече полицаят. Погледна колегата си. — Ти усещаш ли ръба на дупката?

— Тук ли? Сякаш е…

— Точно така — прекъсна го първият. — Тук сме точно на дупката.

Продължиха да остъргват повърхността и откриха очертанията й.

— Прилича точно на гроб — каза Маршъл на Лукас.

Той кимна и след минута Тери се спусна надолу по склона и извади мобилния си телефон. Дейвънпорт огледа хълма. Цяла сутрин полицаите бъбреха, докато опъваха лентата за радара. Сега се чуваше само звукът от лопатите и от време на време мърморенето на копаещите. Дел улови погледа му и сви рамене.

— Чакай! — Единият полицай вдигна ръка, за да накара другия да спре, после коленичи в дупката. — Това камък ли е?

Свали ръкавицата си и опипа мястото с пръсти. След минута държеше в ръка нещо бяло.

— Какво е? — попита Лукас и се наведе над дупката.

Дел също се приближи, а полицаят подаде откритото на Дейвънпорт.

Той го завъртя в ръка и погледна партньора си.

— Кост от пръст на ръка — каза Дел.

— Мисля — рече Лукас и погледна Хамънд, — че трябва да спрем да копаем и да извикаме екип от криминологичната лаборатория. Налага се да изровим тези неща сантиметър по сантиметър.

— Боже господи! — въздъхна Хамънд. — Мили боже!

 

 

Дъждът не спираше. Шерифът се появи и изпрати двама от заместниците си в града, за да намерят брезент, с който да направят навеси над предполагаемите гробове. Лейк започна да обработва нов район. Към средата на следобеда пристигнаха криминолозите и огледаха шестте места, които Лари бе маркирал.

Шефът им — Джак Макгрейди, бе работил с Дейвънпорт и преди.

— Ще изискаме генератори и лампи от магистралния участък. Ще направим още навеси и ще се заловим за работа.

Лукас му показа костта, прибрана в плик за веществени доказателства.

— Въпросът, който всички си задаваме, е… възможно ли е да не е човешка?

Макгрейди вдигна торбичката към небето, огледа костта за няколко секунди, после му я върна.

— Човешка е. Фаланга — малко къса и дебела, сигурно е от палец.

— Палец.

— Вероятно. Не мога да ти кажа от коя ера е… Ще ми се да бяхте избрали по-добър ден за тази работа. Слънчев и студен например.

Лукас погледна надолу по склона към полицейските коли, спрели на пътя. И на двете платна имаше по две патрулки с включени сигнални лампи.

— Съжалявам — промълви той. И това беше истина. — Какво искаше да кажеш с това „ера“?

— Костите издържат дълго време. Това е хубав хълм с гледка. Може да сте попаднали на старинно гробище. Съвсем случайно съвпадение.

— Не мисля — усъмни се Лукас.

— Нито пък аз.

 

 

Късно следобед Дейвънпорт и Дел се върнаха в Канън Фолс и хапнаха сандвичи с пуешко и картофено пюре в същата закусвалня. Тя явно се радваше на добра клиентела, едри мълчаливи мъже идваха и си отиваха, миришеха на мокра вълна и кал.

— Картофеното пюре брои ли се за зеленчук? — попита Дел.

— Не и това — отвърна Лукас. — То е някакъв вид производно на петрола.

Ядоха мълчаливо известно време, после Дел каза:

— Ако всичко онова са гробове, нашият човек е работлив като пчеличка.

— Гробове са — рече Лукас. — Чувствам го.

— С мозъка на костите си ли?

— Не е смешно.

— Добре, значи търсим източници, от които е вземал телата за рисунките си. Ако ги открием, може би ще успеем да го проследим до компютъра му; имаме и снимка, направена вероятно от него. Разполагаме с някакво описание на външността му. Съставяме списъци на всички познати на… как да ги наречем, жертвите ли?… от рисунките. Какво още?

— Според Уеър, този човек може би е свещеник.

— Изобщо не се връзва. Свещеник, който изучава изкуство в Меномони? Или Морис ни занася, или наистина си нямаме представа какво става.

— Но той не каза със сигурност, че онзи е свещеник, а просто, че нещо в думите му го накарало да си помисли, че може да е свещеник.

— Това не ни помага. — Дел гребна от пюрето с лъжицата си и се загледа в него. — Добре. Отговори ми на този въпрос. Нали се сещаш за момичето, чиито рисунки са били закачени на моста?

— Да.

— Защо е избрал нея? — попита той. — Какво е направила, за да го ядоса, че да й отмъсти по този начин? Защо е било това специално отношение?

Лукас се облегна на стола си.

— По дяволите! Защо не сме се запитали за това досега? Сигурно нещо е станало с нея.

— Значи да я разнищим — предложи Дел.

— И може да проверим в архиепископията дали имат свещеници, които са изучавали изобразително изкуство.

— В Меномони.

Сервитьорката се приближи с кана кафе. Беше пълна, млада, с високо тупирана медноруса коса.

— Вие от полицаите, които разкопават гората край Харелсънс ли сте?

Дел кимна.

— Чух, че сте намерили цял куп скелети. — Устата й зейна в очакване да научи малко вътрешна информация.

— Не знаем какво сме намерили — отговори Лукас учтиво. — Продължаваме да копаем.

— Това е доста изолирано място — каза тя. — Понякога младежите ходят там, нещо като любовна горичка. Паркират долу, в ниското, вземат си одеяло и се качват на хълма. Но открай време си е зловещо.

— Така ли? — попита Дел. — Вие ходили ли сте там?

— Може би — отвърна тя. — А може би не. Искате ли по още една порция пюре? Имаме предостатъчно.

 

 

В шест Лукас се обади на Уедър и й каза, че ще се прибере много късно.

— Опитваш се да избягаш от задълженията си, а? — подразни го тя.

— Звучиш като шибана канадка — каза той. — Може и да успея да се измъкна малко по-рано…

 

 

Осветиха хълма с шест комплекта мощни прожектори плюс доста по-слабите лампи от военния резерв, които поставиха под навесите. Един дизелов генератор гърмеше край пътя и наоколо миришеше като на автобусна спирка.

Покриха всички гробове с широки ивици брезент и екипи от по двама души започнаха да разкопават три от шестте гроба. Напредваха бавно, тъй като копаеха с малки градинарски лопатки. Надолу по пътя се бяха появили микробуси на три телевизионни станции и техните екипи стояха на топло вътре, но не особено щастливи от дългото чакане. Предпочитаха да са мокри, но да могат да заснемат всичко отблизо.

Лейк спря малко след като се стъмни и клекна до Лукас.

— Завършихме следващия участък, покрихме още по двайсет и пет метра във всяка посока и мисля, че няма да открием повече гробове. Ще проверим още две места като възможни, но те не са така ясни, както останалите.

— Добре. Шест ни стигат. Ако са шест.

От козирката на шапката на Лейк капеше вода.

— Ще ти кажа нещо, Лукас. Ще намерите кости във всяка от тези дупки.

 

 

Първият гроб — този, в който откриха костта от пръст — бе и първият, в който намериха дрехи — риза от полиестер, която Маршъл разпозна като марка, която се продавала в „Уолмарт“. Макгрейди, който седеше до гроба, вдигна глава към Лукас:

— Значи не е старинно гробище.

Върнаха се в палатката, която използваха за щаб, и Лукас се обади на Роузмари, за да й съобщи новините. Тъкмо затвори телефона, когато един от копаещите извика:

— Джак, намерихме череп. — Дейвънпорт и Макгрейди хукнаха натам. — Има и коса.

Стигнаха до гроба и погледнаха в дупката. Черепът смътно приличаше на мръснобяла чаша за кафе. Полицаят в дупката докосна ръба на костта с върха на лопатката си и каза:

— Прилича на руса коса.

Макгрейди коленичи, за да огледа по-отблизо.

— Добре. Вземете четки и ножове. Внимавайте с косата.

— Колко време ще разчистват гробовете? — попита го Лукас.

— Няма да спираме работа. Сега и телевизията ни дебне, значи натискът ще се засили. Първите три, ако са плитки, ще ги разчистим до полунощ, така мисля. Останалите — утре. Ти тръгваш ли?

— Ще изчакам, докато свършите с първите три — каза Лукас. — Но трябва да се заемем с идентифицирането възможно най-бързо. Имам едно име и разполагаме със зъболекарския й картон.

— Ако челюстта й е запазена, мога да направя бързо сравнение утре сутринта — обеща Макгрейди.

 

 

Дел отиде до града и се върна с термос, пълен с кафе. Лукас тъкмо отпиваше от кафето, когато забеляза едър мъж, облечен в камуфлажен дъждобран, да се приближава към Маршъл. Двамата се наведоха един към друг и новодошлият постави ръка на рамото на Тери, докато говореха. „Още един заместник-шериф“, помисли си Дейвънпорт.

От първите две дупки вече вадеха дрехи и кости. Лукас ги обиколи, поговори с Маршъл, после изгледа с любопитство едрия мъж, но Тери не предложи да ги запознае. Дейвънпорт отиде до палатката, където Дел пиеше кафе с група заместник-шерифи.

— Има две големи семейства вино — тъкмо казваше Дел.

— Да, да, червеното и бялото, което не е нещо ново — прекъсна го един от заместниците.

— Говорех за тези с коркова тапа и за тези с капачка на винт — възрази Дел. — Да приемем останалите като вариации на тези два вида.

— Пак ли говориш за вино? — попита Лукас. — Започваш да се превръщаш във французин, мамка му.

— Ами. Аз използвам дезодорант — каза Дел.

— Все едно има някаква полза — подкачи го Дейвънпорт скептично.

Дел се обърна отново към заместник-шерифа:

— Както казвах, преди да бъда така грубо прекъснат…

— С коркова тапа и с капачка на винт — подсказа мъжът. Вече бе заинтригуван.

— Точно така. От тези с коркова тапа има три основни семейства в зависимост от вкуса.

— Мисля, че съм пил някакво друго — каза заместник-шерифът. — Веднъж минавах през Тифтън, Джорджия, много бързах. Карах един розов кадилак, модел шейсет и трета…

Дел го прекъсна:

— За виното ли ще разказваш, или за други глупости?

— Добре де, майната ти. Няма да ти кажа какво стана.

— Хубаво. Както и да е, има…

В този момент измъчен стон отекна по хълма. Вопъл на човек, на когото му вадят очите. Разговорът замря и всички излязоха навън. Лукас видя едрия мъж и Маршъл на колене до третия гроб. Двамата полицаи в дупката стояха неподвижно и гледаха коленичилите мъже.

— Боже господи! — възкликна един от заместник-шерифите. — Какво им се е случило?

Лукас започваше да се досеща. Тръгна към гроба, а Дел го следваше по петите. Когато се приближиха, Дейвънпорт погледна в дупката и видя парче червеникав плат. Тери Маршъл постави ръка на рамото на едрия мъж и го издърпа да стане.

— Това е ризата на Лора. Мислим, че това е ризата, с която е била облечена.

— Тя е — изплака мъжът. Беше заровил лице в дланите си, сякаш да задържи главата си на мястото й. — Надявахме се, надявахме се…

— Джак Уинтън. Бащата на Лора — обясни Маршъл смутено.

Лукас избухна, ядосан:

— Защо, по дяволите, си…

— Не бих могъл да го държа настрана, даже и да бях опитал — каза Тери. — Той е от семейството.

— Боже… — въздъхна Лукас. — Това…

— Гадна работа. — Маршъл пак потупа едрия мъж по рамото. — Джак, хайде. Да ги оставим да си вършат работата. Ела.

 

 

Лукас и Дел си тръгнаха след десетина минути. След като и в трите гроба имаше трупове, бе малко вероятно в останалите да няма. Докато пътуваха, Дел попита:

— Бесен ли си вече?

— Почти — кимна Дейвънпорт. — Особено след историята с Уинтън.

— Маршъл не е трябвало да го води.

— Той е роднина. Всички са роднини и не е можел да му откаже.

— Да… Хубаво, че вече си бесен. Така ще се концентрираш по-добре.

— Сигурно. — Пътуваха още известно време, заслушани в шума от отоплението. — Само се моля да не повлияе на Уедър.

— Тя знае какво работиш. Мисля, че само онзи път я засегна, защото и тя бе замесена. Добра жена е. Радвам се, че се събрахте отново.

 

 

Уедър беше още будна и четеше роман от Барбара Кингсолвър. Лукас бе окачил дъждобрана си на един пирон в гаража, целуна я по челото и каза:

— Отивам да хапна супа.

— Обади се някакъв човек… Макгрейди? Даде ми номера на мобилния си телефон, каза да му се обадиш, като се прибереш.

— Добре. — Лукас извади консерва супа от шкафа, изсипа я в купа и я пъхна в микровълновата печка за две минути. После набра номера на Макгрейди. Джак вдигна на първото позвъняване.

— Първият череп, който извадихме.

— Да?

— Стигнахме и до костите на скелета и така нататък. Първо, със сигурност е женски. Намерихме хиоидната^[1] кост. Счупена е и, изглежда, счупването е настъпило в момента на смъртта. Не е отскоро.

— Значи е била удушена.

— Ще оставя патологът да се произнесе, но съм готов да се обзаложа.

— Провери и другите, ако намерите още.

— Ще намерим, това е сигурно. Точно в момента вадят още два черепа.

Лукас извади супата от микровълновата печка, разбърка я, пъхна я обратно за още две минути и се обади на Роузмари, за да я информира. Разказа й за Маршъл и тя го посъветва:

— По-добре го дръж под око.

— Добре. Но това е негово разследване в известен смисъл. Той събра случаите.

— Обаче ми се струва малко непредвидим — каза тя. — Може да гледа, но не му давай да се меси.

 

 

Разказа историята на Уедър, докато ядеше супата. Тя придърпа един стол и седна до него. Постави ръка на рамото му.

— Изглеждаш… покрусен.

— Ако беше чула онзи човек… Звучеше, сякаш някой го… изтезава. Като че ли му вади очите или нещо такова.

— Сякаш му разбива сърцето.

Поседяха и поговориха, тъй като Уедър нямаше насрочени операции за следващата сутрин. Разговаряха за Маршъл, за убиеца, за гробището, което бяха открили в дъжда. Сгушиха се един до друг и накрая се върнаха в спалнята. По-късно Лукас си помисли, че човек може да прави бебе дори и след ден, прекаран в разкопаване на гробове.

Може би дори бе доста подходящ момент за подобно занимание.