Джон Сандфорд
Избрана жертва (29)

29.

Лукас намести непохватно сигналната лампа на таблото и я включи. Караше покрай Мисисипи, пресече реката при летището, мина по моста „Мендота“ над река Минесота, после пое на юг по шосе 55, като през цялото време поддържаше висока скорост. Маршъл нямаше да кара с повече от пет километра над разрешената скорост, за да не го спрат случайно пътните полицаи. Още беше рано за тях, но натовареният сутрешен трафик вече се задаваше и Тери нямаше да рискува.

А това означаваше шанс за Лукас. Даде двайсет — двайсет и пет минути преднина на Маршъл — но той идваше от по-далече в сравнение с него и трябваше да мине през по-натоварено движение в града — значи двамата щяха да пристигнат при гробището по едно и също време. Какво щеше да се случи там — Лукас не знаеше, а ако Тери не беше там, ако просто бе решил да захвърли трупа на Катар някъде из горите, в някаква предварително изкопана яма, тогава всичко бе свършено.

Мобилният телефон, каза си той. Може би трябваше да се обади на шерифа на окръг Гудхю и да му каже да изпрати кола. Но ако Маршъл го нямаше там, щяха да разберат, че той знае кой е отвлякъл Катар… Опипа джоба си за телефона, въпреки че още се колебаеше. Джобът беше празен. Телефонът си бе останал на бюрото му, включен към зарядното устройство.

Този вариант отпадаше.

Опипа колана си. Пистолетът му беше там. Беше го взел, без да се замисля. Но защо?

Трима човека знаеха за това — той, Уедър и Тери — и Дел вероятно щеше да се сети, ако беше се замислял. Нямаше да има никакво доказателство. Маршъл щеше да се погрижи за това. Какво да направи, ако стигне там прекалено късно и Катар е вече мъртъв? Просто да продължи?

Трябваше да побърза…

Прекоси предградията, минаваше на червено и заобикаляше стреснатите шофьори, като се оглеждаше за движение покрай пътя, за нищо неподозиращи пешеходци. Ако блъснеше друга кола при тази скорост, поршето щеше да се сплеска като мекица. Ако блъснеше пешеходец, щеше веднага да го направи на кайма.

През целия път пресмяташе и се чудеше. Не беше казал нито на Уедър, нито на някой друг за лаптопа. Ако беше го взел, след като го намери, ако го бяха преровили, можеха да арестуват отново Катар за убийството на Аронсън и тогава той нямаше да се измъкне под гаранция. Целият замисъл на Маршъл щеше да пропадне.

Но какво става със справедливостта? Десет или петнайсет години в затвора, после Катар щеше да излезе на свобода, щеше да действа още по-внимателно и пак щеше да убива. Някои, някои като Катар, никога не спираха. Лукас още се колебаеше кое е по-добро. Ако не беше Уедър, можеше и да не предприеме нищо…

Наближи хълма северно от Пайн Крийк, вече се развиделяваше и той го видя ясно. Зави по отбивката и натисна газта, после пое по чакъления път. Вече беше близо и ставаше все по-светло. Видя паркинга в подножието на хълма и там…

— По дяволите! — Червеният джип чероки на Маршъл.

Лукас бясно навлезе в паркинга, спря точно до черокито и изскочи навън.

Огледа се…

Маршъл и Катар бяха горе на хълма. Вече не вървяха и в момента и двамата гледаха към него. Джеймс беше по пижама, а краката му бяха боси. Известно време е бил със запушена уста, помисли си Лукас. Около врата му имаше няколко слоя омотано тиксо, сякаш бяха дръпнати от лицето му. Той трепереше или от страх, или просто от студ.

Тери беше с дънки и вълнено яке. Държеше с едната си ръка рамото на Катар, а в другата — големия си 357-калибров пистолет.

Джеймс извика към Лукас:

— Помогнете ми, моля ви! Той е луд, ще ме убие. — Гласът му бе задавен. Ръцете му бяха в белезници и той ги протегна към Дейвънпорт, сякаш се молеше.

— Тери, по дяволите — викна Лукас. — Не прави това, човече.

— Почти се страхувах, че ще се появиш тук — извика му в отговор Маршъл. — Не очаквах да си толкова бърз. Десет минути по-късно — и всички щяхме да бъдем доволни.

— Тери, ние го пипнахме. — Дейвънпорт тръгна към тях. — Намерих лаптопа му. Беше на тавана в колежа. Открихме го двамата с портиера. В него има снимки на жени, сигурно има и отпечатъци от пръстите му. Ще докажем всичко, Тери.

— Малко е късно за това — каза Маршъл. — Пък и така е по-добре. Ще се решат няколко проблема — негови и мои.

— Застреляй го — изпищя Катар на Лукас. — Застреляй го!

Маршъл го дръпна нагоре по хълма, като го влачеше за тиксото.

— Тери, спри, по дяволите! Спри! — Дейвънпорт се изкачваше по хълма към тях.

— Ще ме застреляш, за да спасиш този боклук?

— Не, но трябва да ме изслушаш. Все още можем да загладим това. Ти ми го предаваш, казваме на всички, че си имал нервен срив, ходиш да си приказваш с психоаналитик две-три седмици…

Беше на петнайсет метра от тях. Маршъл бе завлякъл Катар до разкопания участък, където бяха гробовете.

— Глупости, Лукас, знаеш, че това не е вярно — отвърна Тери. Може би се усмихваше. — В Минесота е същото като в Уисконсин. Ще ме обесят за топките. Ще ме използват за назидание. Не е позволено на ченгетата да постъпват така.

Дванайсет метра. Очите на Катар бяха широко отворени, опитваше да се отдръпне от заместник-шерифа.

— Не му давай… Не можеш да ме застреляш просто така — извика той на Маршъл. — Не мога да умра днес. Не мога. Днес имам лекции. Имам ангажименти. В колежа ме очакват.

— Не мисля така, приятел.

Девет метра. Лукас видя, че босите крака на Джеймс са разкървавени, очевидно от влаченето през скалите и коренищата по склона. Тери вдигна пистолета си и го насочи право към тила на Катар.

— Не мърдай оттам — каза на Дейвънпорт.

— Тери, моля те, ти си добър човек. Чуй това, едно последно нещо. — Лукас се молеше Маршъл да му даде време. — Няма голяма вероятност, но ако той е невинен? Ако по някакъв начин сме се заблудили?

— Точно така — обади се Джеймс. — Това е напълно незаконно. Адвокатът ми…

— Млъкни! — Маршъл опря дулото на пистолета в главата му и Катар млъкна с отворена насред думата уста. Тери се обърна към Лукас: — На предната седалка на колата има касетофон. Когато го натиках в джипа, свалих тиксото от устата му и му обясних какво ще направя. Но също и че има шанс да се откажа, ако ми разкаже за онези жени. Прослушай онази касета, ще научиш всички имена, датите, местата. Дори каза, че има още две заровени в Мисури, на някакво затънтено място.

— Ти ми обеща! — изплака Катар. Опита да се измъкне от ръката му, но Маршъл го стискаше здраво. — Ти обеща.

— Излъгах те.

— Добре, ще отида на съд, ще си призная — продължи Джеймс. — Пипна ме. Става ли? Става ли? Просто спри това, спри това веднага. Ти печелиш. Ясно?

— От друга страна, винаги мога да застрелям и теб — каза Тери на Лукас, но пак се усмихваше. — Как ще докажат, че съм бил аз?

Дейвънпорт сви рамене.

— Ще успеят. Следите от гумите, куршумите, нагарът по ръцете, когато те заловят. Навярно в момента насам пътува цяла армия ченгета.

— Да, знам, сигурно — съгласи се Маршъл. Усмивката му, ако изобщо я имаше, изчезна и той си пое дълбоко дъх, огледа хълма, отпусна глава назад и се взря през клоните на дъбовете. Пак допря пистолета до главата на Катар. — Е, тогава няма да се церемоним.

Джеймс погледна детектива, гласът му бе равен, но изпълнен с отчаяние:

— Помогни ми.

— Тери — предупреди го Лукас.

— Ако искаш да кажеш нещо, това е последната възможност. След десет секунди ще бъдеш в ада — заяви Маршъл на Катар.

Джеймс обърна глава, трепереше неудържимо. И после спря. Може би най-сетне осъзна невъзвратимостта на ситуацията, може би се притесни от унижението си, може би просто това бе истинският Катар — Лукас не знаеше. Той протегна ръка, изтупа калта от пижамата си, доколкото можа с окованите си ръце, и сетне погледна Маршъл в очите.

— Племенницата ти имаше много сладка слива — каза той. — Доста време й трябваше да умре.

— Копеле! — изпищя Маршъл, а Лукас извика:

— Тери, по дяволите… — Изстрелът отекна оглушително и Дейвънпорт инстинктивно се дръпна настрани. На лицето на Катар цъфна кървава дупка там, където бе излязъл куршумът, краката му се огънаха и той се строполи върху един от запълнените гробове. Помръдна само веднъж; беше мъртъв. Вече не приличаше на Едуард Фокс, дори и на оплешивял Едуард Фокс.

— Тери… Боже господи, Тери… — промълви Лукас. Беше на шест метра от него.

Маршъл говореше, но на Катар.

— Не мислех, че ще ти стиска — каза той. — Успя да ме нараниш. Успя.

Поклати глава. Гледаше към тялото на Катар, но вече говореше на Лукас:

— Имах малко време да помисля на път за насам. Време да помисля. Прекарах десет години от живота си в търсене на този нещастник. Съсипах живота си, това, което бе останало от него след смъртта на Джун. Вземи например Лора… Просто исках тя да има шанс в живота, разбираш ли? Къде е Бог, когато човек има нужда от него? — Опря пистолета до брадичката си и обърна глава да погледне Дейвънпорт в очите. — Но знаеш ли какво, Лукас? — За последен път се огледа и си пое дълбоко дъх. — Днес е хубав ден за това. Най-добре погледни настрани за малко…

— Тери! — изкрещя Лукас.

Дел пристигна двайсет минути по-късно, като влетя на паркинга с доджа на жена си. Изключи от скорост и изскочи от колата. Дейвънпорт седеше, кръстосал крака, върху капака на поршето.

— Уедър ми се обади — каза Дел. — Тръгнах веднага. Мислех дали не трябва да съобщя на някого, но не съм… все още. — Лукас не отговори и Дел погледна нагоре към хълма. Телата не се виждаха, лежаха недокоснати, освен шепата сухи листа, които Лукас бе пуснал върху полуотворените очи на Маршъл. — Вече е твърде късно, нали?

Дейвънпорт въздъхна, потърка челото си с пръсти, затвори очи.

— Дойде навреме да се сбогуваш — промълви той.