Джон Сандфорд
Избрана жертва (12)

12.

Хелън Катар и Лукас се спуснаха покрай реката. Ледовете се бяха разтопили и една лодка на инженерния корпус плаваше малко по-надолу от тях. На носа й стоеше някакъв мъж и оглеждаше брега с бинокъл. Подминаха ги велосипедист и една червенокоса млада жена, която въпреки студа бе излязла на джогинг с черно потниче, оголващо корема й. Един орел се рееше над водата с надеждата да улови нещо за хапване.

Свети Патрик изглеждаше все така метален, загледан невиждащо в университета, сякаш бе забравил нещо. Всъщност той мачкаше с крак една змия, а стената зад него бе тази от снимката.

— Ето — каза Лукас. — Онова струпване на камъни в края на стената. Бяхте права.

— Не виждам каква полза може да извлечете от това.

— Имаме всички тези жертви католички, а сега и мястото. Не знам дали убиецът е свързан по някакъв начин с колежа или просто живее наоколо, но поради някаква причина той и жертвата са идвали тук. Почти можем да видим сянката му.

— Необичайна мисъл за един полицай — рече Хелън. — Може да доведе до стихотворение или някоя кънтри песен, или до уестърн.

— Боже опази! — усмихна се Лукас. — Почти виждам този човек. Една от първите жени, които е убил, споделила, че той прилича на филмова звезда от един стар филм — „Денят на чакала“, за опита за покушение срещу Дьо Гол. Убиецът приличал на Чакала.

— Това съвпадение е доста гротескно — отбеляза Катар. — Ще трябва да взема филма от видеотеката. Казвате, че е стар?

— От шейсетте или седемдесетте.

— Аха. Прекарах петдесетте и шейсетте в гледане на артфилми. Бяха много… лоши.

Лукас се засмя и двамата поеха обратно към колежа. При ъгъла на музея той се сбогува и тръгна към колата си. Хелън извика след него:

— Господин Дейвънпорт…

Лукас се обърна. Тя бе изминала половината разстояние до входа, но сега се връщаше към него.

— Сигурна съм, че това няма нищо общо с вашето разследване, но професор от факултета по история на изкуството се самоуби съвсем наскоро. Вчера или може би предишната нощ.

— Интересно. — Той пристъпи към нея. — Как се казваше той?

— Тя.

— О! — Не това му се искаше. — Хм. Самоубийство?

— Твърдят, че скочила от моста „Форд“. Не се появи вчера на работа и после намерили колата й на булевард „Мисисипи“. Помислили… не знам какво са помислили, но после забелязали трупа й в реката. Във вестника имаше статия, според която състоянието на трупа подсказвало, че тялото е преминало през язовирната стена.

— Ясно. В статията споменаваше ли се нещо за депресия? — попита Лукас.

— Нищо подобно — отвърна Катар. — Синът ми работи в същия факултет и ми каза, че била труден характер. Не я харесвали особено. Не знам дали това води до самоубийство.

— Ще ви кажа нещо, госпожо Катар: при депресиите и нищо може да доведе до самоубийство. Изцапваш си ризата с химикал и решаваш, че единственото решение е самоубийството. Това, че околните не те харесват, може да е повече от достатъчно.

— Ще оставя вие да си изясните това — рече тя. — Междувременно ще се опитам да измисля какво общо мога да имам с това чудовище.

 

 

Убиецът и Аронсън бяха ходили при паметника на свети Патрик или поне бяха минавали по алеята за велосипеди край колежа. На снимката не се виждаха никакви колела, което подсказваше на Лукас, че бяха вървели пеш. А ако е така, не бяха се озовали там случайно, докато са пазарували из магазинчетата край колежа например — те бяха в противоположната посока. Значи може и да имаха някаква връзка с колежа.

Върна се при колата си, понечи да завърти ключа, за да запали, но спря и извади мобилния си телефон. Получи от диспечера на полицията номера на съдебния патолог на окръг Рамзи и попадна на следователя Фланагън.

— Не мога да ти кажа много, Лукас. Не знаем точно какво е причинило смъртта й. Очевидно се е отдалечила от моста напълно облечена и цяла, после обаче е преминала през язовирната стена и я е подхванало някакво течение, което направо я е разпердушинило. Все пак мислим, че силен удар в главата е бил в основата на всичко: изглежда, при скока си е ударила главата в някоя от подпорите на моста.

— Хайде, Хенри — прекъсна го Лукас. — Казваш ми, че се е гмурнала с главата напред? Като един вид жест на прощаване? При положение че никой не я е гледал? Не е имало публика?

— Не, не казвам това. Казвам, че по някакъв начин си е разбила главата в нещо твърдо и че вероятно това е причинило първоначалното нараняване.

— Мислиш ли, че е самоубийство?

— Едно от нещата, които бяха сравнително непокътнати по тялото й, бяха ръцете. Нямаше следи от рани, получени при самозащита. В колата нямаше кръв — обясни Фланагън.

— Значи го водите самоубийство?

— Водим го като неизяснен случай. Не знам дали нещо ще се промени. Както казах, беше в доста лошо състояние.

— Едра жена ли е била? Силна?

— Едра, но не особено силна. По-скоро от тези, които се излежават пред телевизора.

— Добре… слушай, ако промениш мнението си, обади ми се.

— Този случай има ли връзка с друг? — попита Фланагън.

— Не знам.

— Всички материали по случая са в Сейнт Пол. Изпратиха ни тялото едва снощи, така че всичко е непокътнато. Обадихме се на нейна роднина в Калифорния… сестра й.

 

 

Уж трябваше да обикаля из града, а още не бе отишъл никъде. Погледна часовника си, после позвъни в полицията на Сейнт Пол и поиска да го свържат с отдел „Убийства“. Детектив на име Олпорт прие обаждането.

— Дейвънпорт, дано не искаш нещо. Чух, че работиш по онзи случай с гробовете.

— Да. Но попаднах на нещо странично, вероятно няма нищо общо. Последната убита — Аронсън, ако си чул — навярно е ходила в „Сейнт Патрик“ няколко дни преди смъртта си, може би с убиеца. Мислим, че той е художник.

— Видях рисунките. А тази мацка, дето се е метнала от моста, е преподавала изкуство в същия колеж.

— Да.

— Нямаме нищо по този случай, Лукас. Все едно е минала през месомелачка при язовирната стена. Огледахме къщата й, колата й, няма кръв, няма следи от борба. Нищо. Говорихме с няколко нейни колеги в университета, които казаха, че била мрачна, агресивна, лесно се конфронтирала с хората и може да е била депресирана. Може да е била и неосъществена лесбийка. Така че…

— Няма следи да е била удушена?

— Е, не беше чак толкова премазана. Не, не е била душена.

— Добре. Просто ми хрумна.

— Ти къде си в момента?

— Пред „Сейнт Патрик“.

— Значи си на не повече от десет минути от дома й. Мини по Лейк Стрийт Бридж. Точно там е. Уредихме да изтеглят колата й до къщата. Можеш да отидеш да огледаш, ако искаш.

Лукас погледна часовника си и попита:

— Как да вляза?

 

 

Наложи се да изчака пет минути, докато пристигне патрулната кола. Полицаят му даде ключовете и Лукас влезе. След десет минути стигна до извода, че Нойман е имала котка, но не му хрумна нищо друго. Къщата сякаш очакваше завръщането на стопанката си.

Колата й беше в гаража. Светна лампата, отвори вратата и огледа вътре. Не е била особено придирчива към чистотата в колата си: задната седалка бе осеяна със стари вестници, бележки, празни бутилки от диетична кола, както и няколко смачкани на топка хартиени торби от тези, в които обикновено слагат сладкишите в пекарните. Лукас прегледа всичко, не откри нищо интересно, провери под сенника и в жабката. На пода имаше няколко касови бележки. Той ги вдигна и ги огледа. Едната бе от център за ксерокопиране. Другата от супермаркет. Покупки за четирийсет долара: продукти, храна за котки, тампони, електрически крушки. Най-отдолу имаше дата и час: десет часът вечерта, когато бе умряла.

Лукас се почеса по главата. Къщата бе сравнително празна…

Върна се с касовата бележка и огледа хладилника и кухненските шкафове. Намери кутия котешка храна от същата марка, почти празна. Откри и кутийка тампони, също почти празна.

Върна се при колата и надникна в багажника. Нямаше никакви покупки.

— Така — каза си.

Обади се на Олпорт от мобилния си телефон.

— Тъкмо се връщам. Ходих да паля свещи в катедралата и да се моля да не ми се обадиш отново — пошегува се колегата му.

— Намерих една касова бележка — съобщи Лукас.

Обясни подробно и Олпорт отбеляза:

— Купила е котешка храна и тампони — не изглежда, като да си е взела храна за последния път.

— Не. Купила е неща, които са й трябвали: кутия нискомаслено мляко, а в кофата й за боклук под мивката има изхвърлена точно същата кутия, но празна; корнфлейкс — в шкафа й има по-малко от половин кутия от същия.

— По дяволите, къде са се дянали проклетите покупки? Ще говоря с момчетата, намерили колата. Може да са ги дарили или нещо такова.

— Мислиш ли?

— Не. Не мисля. Защо не останеш там още няколко минути? Ще дотърча да взема тая касова бележка.

Появи се след половин час, клатейки глава:

— Колегите, които са намерили колата, казаха, че вътре нямало нищо. Никакви покупки.

— Сигурни ли са?

— Аха.

— Трудно е да се повярва, че някой я е халосал по главата заради пакет покупки.

— И по-странни неща са се случвали. Покрай моста се навъртат разни бездомници…

— Които са я цапардосали по главата, метнали са я от моста, откраднали са покупките й, но са оставили колата на улицата със заключени врати и два долара на монети за паркинг до седалката.

— Малко е вероятно — кимна Олпорт навъсено.

— Може пазаруването да я е потиснало и да е взела покупките със себе си — предположи Лукас. — Намерихте ли някакви мъртви тампони да се носят из реката?

— По дяволите!

Когато Лукас се върна в полицията, Марси Шерил го уведоми, че специалният отряд ще се събере на следващия ден, за да планира работата си.

— Обади се Макгрейди. Мислят, че хълмът вече е чист. Според тях са взели всичко.

— Значи сме готови.

— Не съвсем. Федералните искат да проверят отново целия хълм. Изпращат специален екип от Вашингтон.

— Лейк е достатъчно добър според мен. Щом не е намерил други, значи по всяка вероятност няма повече.

— Намериха предостатъчно. Девет гроба биха били прекалено.

— Да… Добре, научих две неща. — Разказа й за стената край статуята на свети Патрик и за мъртвата професорка, открита в реката. — Искам да възложиш на двама-трима човека да се съсредоточат върху връзката с този колеж. Вземи имената на всички във факултета по изкуствата на „Сейнт Патрик“ и ги пусни за проверка спрямо нашите списъци. Ако ти не можеш да го свършиш, накарай Слоун. Блек не е особено подходящ точно за тази работа. И разучете всичко за професорката, която са извадили от реката.

— Ще се погрижа. Ти излизаш ли?

— Не. Трябва да се обадя на няколко човека. Току-що ми хрумна нещо.

Първо се обади в отдел „Убийства“ на полицията в Сейнт Пол и поиска телефони на близки и познати на Шарлот Нойман, мъртвата професорка. Тя нямаше роднини в града, така че Лукас позвъни първо на секретарката на факултета. След като се представи, попита:

— Госпожа Нойман дали е притежавала някакви скъпи бижута?

— Да, няколко ценни неща според мен. Беше вдовица, както знаете.

— Не знаех.

— Да, съпругът й беше доста по-възрастен от нея, много известен архитект от Рочестър. Имаше хубав годежен пръстен с диамант — много красив, към карат и половина, а брачната й халка бе златна, разбира се.

— Тя носеше ли я?

— О, да. Диамантения пръстен не толкова често, но халката носеше винаги на дясната си ръка. Имаше и малко старомоден златен „Ролекс“, който харесваше, защото работеше с глина като… форма на творческа изява, сигурно така може да се каже. Шегуваше се, че прахът от глината не се набива толкова в ролекса, колкото в другите часовници. Притежаваше и един пръстен с малък зелен камък, може би изумруд, не съм сигурна. О, и обиците със сапфири и диаманти. Те бяха съвсем скромни, но сапфирите бяха огромни. По един карат всеки. Бяха толкова наситеносини, че изглеждаха черни. И… хм… мисля, че това е всичко.

— Не е имала перли?

— О, разбира се, имаше колие в комплект с обици. Не знам дали са били скъпи. Носеше ги на коктейли и подобни събирания.

— Благодаря ви. Много ми помогнахте. — Лукас затвори телефона и отново се свърза с полицията в Сейнт Пол. — Когато претърсвахте къщата на Нойман, открихте ли някакви бижута?

— Разбира се. Искаш ли да ти пратя списъка? Не е особено дълъг.

— При теб ли е? — попита Лукас нетърпеливо.

— Да, чакай малко. — Чу как Олпорт остави слушалката върху бюрото си и се отдалечи нанякъде. Върна се след минута. — Не е събрала кой знае колко.

— Носела е старомоден златен ролекс, имала е годежен пръстен с диамант — около карат и половина, перли, пръстен със зелен камък, може би изумруд, и обици със сапфири и диаманти. Големи сапфири, много скъпи.

Дълго мълчание.

— Направо ме шашна, човече.

— Никое от тези неща ли не е в списъка ти?

— Не. Ще питам момчетата, които са правили описа.

— Носела е и златна халка на дясната ръка — добави Лукас.

— Нямаше халка. Нищо такова.

— Какво мислиш?

— Мисля, че май ще работя извънредно.

Лукас се наведе напред и извика:

— МАРСИ!

— КАКВО? — кресна тя в отговор.

— Имаш ли телефона на родителите на Аронсън?

Тя го откри и му го занесе.

— Какво става?

— Ще ти кажа след минута. — Марси седна, а Лукас набра номера. Майката на Аронсън се казваше Доли. Тя попита тихо:

— Заловихте ли го?

— Не още.

— Моля се за това.

— Госпожо Аронсън, дъщеря ви имаше ли нещо скъпо, особено някакви бижута или нещо малко, но ценно, което да е изчезнало?

— Да — отвърна тя, без да се поколебае. — Говорихме по този въпрос с някои от полицаите, но така и не се разбра какво е станало. Не искахме да се оплакваме.

— Смятаме, че вероятно убиецът е взел бижутата й.

— О, не!

— Но ако е така, можем да ги открием…

— А, да. Бих разпознала тези две неща навсякъде. Старинна перлена огърлица и старинен брачен пръстен с перла. Бяха на майка ми и на баба ми преди това. Аз самата ги носих трийсет години.

— Имате ли ги на снимка или нещо подобно?

— Всъщност застрахователният ни агент ги има. Да ви ги изпратя ли?

— Да… тоест не. Бих предпочел да ги занесете в най-близкия полицейски участък и там ще им направят цветни копия, които да ми изпратите. Задръжте оригиналите, в случай че ни потрябват.

— Ще го сторя. Ще помоля да направят копия на снимките и ще ви ги изпратя с експресна поща. Или ако ви трябват незабавно, мога да накарам Дик да ви ги докара.

— С експресна поща ще бъде достатъчно бързо — увери я Лукас.

Когато затвори телефона, се обърна към Марси:

— Трябва ни списък с търговците на крадени вещи.

— Ще говоря с колегите от отдел „Обири“ — кимна тя. — Мислиш ли, че ако убиецът взема тези неща, е толкова глупав, че да ги продава в града?

— Колко художници от Минеаполис ще познават търговци на крадени вещи в Ню Йорк?

— Добре. Веднага ще се заема с това — каза Марси.

— Как върви работата със списъците?

— Имахме още едно-две съвпадения, но нищо впечатляващо.

— А идентифицирането на труповете?

— Само тези, за които знаехме предварително. В момента се изискват стоматологичните картони на изчезнали жени, повече или по-малко приличащи на жертвите, които са ни известни — руси, интересуващи се от изкуство, между седемнайсет и трийсет и пет годишни в момента на изчезването си.

— Обзалагам се, че са доста.

— Трябва да имаме първите резултати утре.

— Нужно е да действаме още по-бързо. Започнете да съставяте списъци веднага щом научите нечие име.

Марси държеше купчина листове в ръката си и започна да ги прехвърля, търсейки нещо.

— Има едно момиче от Лино Лейкс, май се казваше Бренда… Хммм… — Беше толкова напрегната, че Лукас се усмихна и попита:

— Харесва ли ти? Да координираш нещата?

— Да — вдигна глава тя. — И не само това. Справям се много добре.

— Точно както очаквах. Само се притеснявам да не започнеш да прекарваш твърде много време със специалния отряд. Накарай ги да те запомнят, но стой повече тук, отколкото там. По-добре да си покрай победителите.

— Победителите?

— Да — кимна Лукас. — Специалният отряд няма да залови нашия убиец. Ние ще го пипнем.

 

 

Същата вечер той приготви спагети със специален сос с кайма: смляно филе от лос, комбинирано с готов зеленчуков сос от магазина; салата с ябълки и лук и отвори бутилка кианти. Всичко бе готово, когато Уедър се появи. Тя се влачеше и едва мъкнеше куфарчето си. Подуши въздуха и попита:

— Филе от лос?

— Този път е различно. Усъвършенствах соса — каза Лукас.

— Сигурно си сложил целия буркан с готовия сос.

— Не. Знаех си, че ще се цупиш, затова ти оставих малко. Може да опиташ моя сос и ако не ти хареса, ще ти затопля от другия в микровълновата печка. — Забеляза умората й. — Какво се е случило?

— Имах лош ден — промълви тя. — Много лош.

— Мислех, че днес е почивният ти ден — рече той. — Нямаше ли да се занимаваш с попълване на картони?

— И да прегледам няколко пациенти в частния си кабинет. Разказах ли ти за Харви Симсън? Този със сервиза за снегомобили?

— Не.

— Почиствал карбуратор преди месец и нещо с някакъв разтворител на спрей, който експлодирал. Беше получил изгаряния трета степен на ръцете под лактите. След като почистихме пораженията, трябваше да направим присадка, за да покрием раната. Аз оперирах, така че взех кожа от крака му и я присадих на ръката. Никакъв проблем. Посетих го няколко пъти, запознах се с жена му — тя е приятно пълничко момиче, от онези, които са винаги усмихнати, имат си дъщеричка и очакват второ дете. Харви е около трийсетгодишен. Най-после сервизът заработил и той започнал да изкарва някакви пари, но нямаше пълна застраховка. Така че изникна въпросът как ще плати за операцията. Не са достатъчно бедни, за да получат финансова помощ, но не са и толкова богати, че да напишат чек на болницата. Но Харви каза да не се тревожим, щял да покрие сумата. Отишъл в банката, а там го познавали достатъчно добре, за да отпуснат втори заем за сервиза: знаели, че си плаща навреме.

Тя сведе глава и изсумтя нещо, Лукас не я бе виждал да реагира така за други пациенти.

— Боже господи, какво…

— Така че той идва днес на последен контролен преглед, питам го как вървят нещата, той ми казва, че всичко е наред и че се надява пролетта да подрани, защото ще е добре за работата му и така нататък, и случайно споменава, че имал нещо на кожата по средата на гърба, което така и не минавало и много го сърбяло. Аз му казвам, че няма да е зле да му хвърля един поглед…

— По дяволите… — измърмори Лукас.

Тя увеси глава.

— Точно това. Голяма тлъста меланома. Според него я има от седмици, може би от три-четири месеца. Бог знае от колко време я е имал. Веднага го изпратих при Шарп, но… мисля, че с него е свършено. Минало е твърде дълго време.

— Лошо. — Потупа я по гърба.

— Мога да се справя с всичко, когато знам какво става. Но като нещо изскочи така неочаквано, когато е човек, по-млад от самата мен, и изглежда здрав като камък, а знаеш, че след година ще е мъртъв… Боже! Не знам. Чудя се дали е редно да раждам.

— Хей, ако всички се тревожеха какво ще стане с децата им, ако внезапно умрат, никой нямаше да има деца. Просто трябва да го направиш.

— Да…

— Ще ти кажа кое е по-лошо: да имаш дете и то да умре. Това е много по-лошо.

— Сигурно. — Тя въздъхна. — И сега какво, месо от лос, а?

 

 

Когато Лукас пристигна в офиса на следващата сутрин, снимките на бижутата на Аронсън бяха при Марси, както и тези на диамантения и изумрудения пръстен на Нойман, които бяха получили от застрахователя й.

— Родителите на Аронсън дойдоха тази сутрин — каза тя. — Решили, че няма да рискуват с пощата, така че дошли с колата си снощи, спали в мотел и донесоха снимките рано сутринта.

Лукас ги огледа. И колието, и пръстенът бяха снимани на черен фон и бяха увеличени, за да се видят подробно.

— По-добри са, отколкото очаквах — рече той. — Накарай колегите от „Обири“ да ги размножат из града. Да не пропуснат нито един търговец.

— Това вече е уредено — заяви Марси. — Направихме копия и в момента Дел обикаля с тях търговците, които познава, а той знае почти всички… От „Обири“ също действат по тази линия.

— Добре… Дали продължава работата на хълма с гробовете?

— Да. Макгрейди се обади. Идентифицирали са още една от мъртвите жени. Елис Хамптън от Клиър Лейк, Айова. Изчезнала е преди четири години, била на двайсет и осем. Работела в някаква застрахователна компания в Де Мойн, в рекламния им отдел. Отговаряла за подготовката на рекламните материали за печатните медии и участвала в местната любителска театрална трупа. Търсела си работа и в Минеаполис, и в Де Мойн. Руса, привлекателна, дребна, с едър бюст. Разведена — бившият й съпруг е полицай в Мейсън Сити, проверен е и е чист.

— Още една връзка с артистичните среди.

— И аз това си помислих. Обадих се в Клиър Лейк, но там нямат нищо по случая: тя изчезнала, а родителите й дори не знаели къде е мислела да ходи онзи ден, ако изобщо се е канела да ходи някъде. Когато се прибрали вкъщи след работа, нея я нямало, а колата й била там. Така и не се върнала.

— Има ли смисъл да правим списък?

— От това, което ми каза полицаят в Клиър Лейк, родителите й не знаели почти нищо за приятелите й в Де Мойн или тук. Дори не знаели дали е имала приятели тук.

— По дяволите!

— Той е много предпазлив. Отделя жертвите си от обичайното им обкръжение, появява се в живота им, сигурно им разправя някакви измислици, за да ги накара да пазят в тайна връзката им, и после ги убива.

— Може би им казва, че е женен или нещо такова.

— Все пак би трябвало…

— Да. Би трябвало някой да знае нещо.

Мислиха по този въпрос известно време, после Марси каза:

— Както и да е, значи сме идентифицирали три от жертвите от гробището, остават ни пет.

 

 

Тъй като нямаше нищо конкретно, което да свърши, Лукас трябваше да реши дали да отиде до гробището — където също нямаше да е особено полезен — или да прегледа събраните материали. Идеята да се зарови в бумаги го отегчи и след като се обади в „Убийства“, за да поговори с Блек, забеляза слънчеви лъчи на улицата.

— Слънцето се показа — съобщи на Том и излезе.

Хубавото време взе решението вместо него. Излезе от центъра на града, като избегна задръстванията, и докато шофираше, се радваше на огряната от слънцето гледка. Природата още бе с цветовете на зимата, но през открехнатия прозорец на колата се долавяше мирисът на пролет. По северните склонове и в сенките още имаше малко сняг, но в канавките водата шумеше и фермерите бяха изкарали тракторите си, а слънцето изглеждаше по-топло и жълто, отколкото през изминалите седмици.

На гробището всичко се бе променило. Хълмът се падаше в сянка на следобедното слънце и под дъбовете имаше река от кал и мъже, които изравяха кости. Лукас си помисли, че възвишението изглежда като стара пожълтяла снимка на окопи от Първата световна война при някое кратко затишие. Единственото, което не бе на място в тази гледка, бяха яркосините мушами.

Макгрейди бе успял да подремне. Седеше на един походен стол и четеше списание „Максим“, когато Дейвънпорт се изкачи до палатката му.

— Винаги съм си падал по снимки на секси жени — каза той разсеяно. — Като в специалния брой на „Спортс Илюстрейтид“ с банските костюми. Кой знае как след всичките глупости за равенство и освобождение най-после стигнахме до етап, когато жените престанаха да бъдат предмети и станаха продукти. Разглеждал ли си някога това списание?

— Не — отвърна Лукас, развеселен.

Джак го захвърли през рамо на земята.

— Сигурно просто остарявам. Няколко от по-младите момчета го разгледаха и казаха, че е супер.

— Труповете още са осем, нали? — попита Дейвънпорт. Не се интересуваше от „Максим“, дори не беше го чувал.

— Да, още са осем. Мисля, че ще си останат толкова, освен ако не намерим цяло ново гробище някъде наоколо. Смятаме, че едно от момичетата е от Лино Лейкс, но още не сме получили картона от зъболекаря й. Не знам защо се бави.

— Марси спомена, че родителите й се местили няколко пъти и още се опитва да ги открие. От това, което прочетох за нея, не съм сигурен, че отговаря на критериите.

— Руса, с едър бюст и изчезнала.

— Но някои от приятелките й смятат, че е избягала някъде в Калифорния, не се е интересувала от живопис.

— Ако намерим родителите й, може да направим ДНК тестове и да минем без снимките от зъболекаря — каза Макгрейди, прозя се и добави: — Още един ден тук. Ако не намерим нещо ново…

— Телевизиите не са си отишли, а?

— Аха. Но започват да се отегчават. Няма нови трупове. — И двамата погледнаха към подножието на хълма, където стояха микробусите на телевизионните станции. Репортерите чакаха край пътя, бяха си постлали сини мушами, един лежеше по гръб и говореше по мобилния си телефон, а двама оператори играеха шах.

Лукас погледна към върха на хълма и видя, че Маршъл седи там и гледа надолу.

— И Маршъл не ви е изоставил.

— Този човек адски ме изнервя — каза Джак. — Не е лош, обаче е много напрегнат.

Поговориха още няколко минути, после Дейвънпорт се изкачи по хълма до мястото, където заместник-шерифът седеше върху чувал за боклук.

— Как е положението?

Тери пушеше марлборо. Усмихна се, издуха дима и кимна:

— Вземам се в ръце. Малко прекалих с работата напоследък. При теб как вървят нещата?

Звучеше толкова кротко, че Лукас едва сдържа усмивката си.

— Имаме известен напредък. Прегледахме всички случаи, които са ни известни, и решихме, че нашият човек ограбва жертвите си: взема всичко, което докопа, по-точно всичко, което е дребно и скъпо. Бижута, пари в брой, може би малки фотоапарати. Разполагаме със снимки на бижутата, откраднати от Аронсън — и може би от още една жена — и ще проверим за тях при търговците на крадени вещи в града.

Маршъл сведе глава и сподели:

— Започвам да се тревожа какво ще стане, когато го идентифицираме.

— Това няма да стане толкова бързо по всяка вероятност — предупреди го Дейвънпорт.

— Знам как работите вие — ти по-специално — и мисля, че рано или късно ще откриеш кой е. Прав ли съм?

Лукас сви рамене.

— Вярвам, че ще успеем. Винаги има някой, който ни се изплъзва, но щом проверим всяка следа и връзка, ще го открием по рисунките. И щом научим името му, ще започнем да свързваме точките, а такива има колкото щеш.

— Но каквито и доказателства да откриете, те ще бъдат косвени — възможно е да са убедителни, а е възможно и да не са. Той може да ги оспори.

— Винаги съществува подобен риск.

Тери отново издуха цигарения дим и челюстта му се напрегна.

— Това ще бъде… трагично — продума той.

— На този етап не мисля, че ще стане така — каза Лукас.

— Кажи ми какво открихте. Не съм мърдал оттук. Все се канех да дойда да те видя, но не мога да се отделя от… — Погледна надолу към гробовете и челюстта му пак се напрегна. — Всички тези дупки.

Дейвънпорт му разказа подробно всичко, което бяха открили. Маршъл повдигна вежди, когато чу за снимката на Лора край колежа „Сейнт Патрик“ и за смъртта на Шарлот Нойман.

— Мислиш ли, че са свързани?

— Тази история с Нойман… никак не се връзва. Известно ни е, че убиецът е бил в „Сейнт Патрик“, ясно ни е, че преподавателката умря, след като показахме рисунките по телевизията, знаем, че са изчезнали бижутата на Аронсън, а също и на Нойман. Ето какво мислим. Полицаите в Сейнт Пол не са го обявили публично, но според мен Нойман е била убита в опит за… разчистване. Досетила се е за нещо.

— Разчистване — повтори Маршъл. Стъпка цигарата си. — Този негодник заслужава да бъде одран жив.

Телефонът на Лукас иззвъня и той припряно го извади от джоба си.

— Да?

— Дел е. Къде си?

— Говоря си с Маршъл тук, при гробището. Какво става?

— Открихме нещо — каза Дел. — Довлачи си задника тук.

— Какво се е случило?

Той му обясни набързо и Дейвънпорт заяви:

— Тръгвам веднага. — После затвори и се обърна към Тери: — Трябва да вървя.

— Нещо?

Лукас вече се спускаше по хълма и извика през рамо:

— Може би.

— Идвам и аз — подвикна Маршъл и двамата се втурнаха по хълма, прескачайки калната река в подножието му. Лукас закрачи бързо към пикапа си, а Маршъл затича тромаво към своята кола. Един след друг направиха обратен завой и бързо потеглиха на север.