Джон Сандфорд
Избрана жертва (7)

7.

Морис Уеър живееше в спретната двуетажна къща близо до северното отклонение за международното летище на Минеаполис. Отпред бе паркиран фургон с надпис „Чудодейните прислужници“. Същите думи се мъдреха и на розовата пластмасова кофа до входната врата. На верандата можеше да се постави люлка — куките още стояха на тавана и по пода личаха изтъркани петна — но сега нямаше. И задният, и предният двор бяха заобиколени от ниска тъмнозелена телена ограда. Алеята покрай нея водеше до построен от готови плоскости гараж, а на моравата отстрани стърчеше табела, предупреждаваща крадците: „Въоръжена охрана“.

— Вътре свети — отбеляза Лукас.

— Разбира се. Почти два часът е — кимна Дел. — Шибано място.

— Обаче не е много студено — успокои го Лукас, като мина през портата и се отправи към стъпалата.

— Не би било студено, ако бяхме в Москва — продължи да мърмори Дел. — За всяко друго място това си е студено.

Вътре виеше някаква машина. Дейвънпорт натисна звънеца и чуха тежко тупване. Мъжки очи ги погледнаха през малкото прозорче на входната врата и след секунда тя се отвори.

— Да? — Мъжът носеше бял гащеризон и бяла хартиена шапка, която скриваше косата му. Беше слаб, с плоско лице и набола брада.

— Ние сме от полицията на Минеаполис. Търсим Морис Уеър.

— О, господин Уеър не е тук. Ние сме от фирмата за почистване.

— Вие сте „чудодейна прислужница“ ли? — попита Лукас.

— Да. Точно така. — Звучеше, сякаш сам не си вярва.

— Знаете ли къде може да е Уеър?

Мъжът погледна Дел и на лицето му се изписа съмнение.

— Може ли да видя служебните ви карти?

Двамата кимнаха машинално и извадиха картите си.

— Е?

— Нямам адрес или нещо такова, само телефон за връзка. Мисля, че е на офиса му — обясни мъжът.

Изчакаха на верандата, докато той се върне с номера.

— Май не повярва, че съм ченге — каза Дел.

— Не се съди прекалено строго — успокои го Лукас.

Чистачът донесе листчето. Дейвънпорт преписа номера и каза:

— Не е нужно да го уведомявате за посещението ни.

— Май най-добре въобще да забравя за това.

— Чудесно решение — кимна Дел.

Лукас се обади на диспечера, продиктува му номера и след минута научи адреса.

— Намира се някъде встрани от шосе 280, след Бродуей, в някой от складовете в онзи район. Знаеш ли магазина на офис мебели „Дейтънс“? Някъде там.

Поеха на север по магистралата, после по шосе 280 и караха точно зад една патрулна кола, докато тя мина на жълто, а Лукас спря в платното за завой наляво. Още чакаха на светофара, когато видяха петима-шестима тийнейджъри в анцузи, които тичаха надолу по хълма към игрището за голф от другата страна на шосето.

— Ето какво трябва да направиш, за да влезеш във форма — подхвърли Лукас.

— Животът е твърде кратък, за да го хабя със спортуване — заяви Дел. — А и така няма да бъда незабележим по улиците.

 

 

Офисът на Морис Уеър беше в дълга редица от ниски, боядисани в жълто бетонни складове, в които се помещаваха предимно дистрибутори на различни стоки. Адресът бе доста неточен. Накрая го откриха — единствения без рекламна табела, сврян между дистрибутор на пръскачки и някаква фирма, наречена „Коледно мастило“.

Пред складовете имаше служебна алея с диагонално разчертани места за паркиране. Лукас подмина офиса на Уеър, спря на петдесетина метра и двамата с Дел слязоха. В същото време една жена паркира пред „Коледно мастило“, заобиколи пикапа си и отвори задната врата. Когато Лукас и Дел се приближиха, тя се мъчеше да вдигне един кашон.

— Нека ви помогна — предложи Дейвънпорт.

Тя отстъпи назад и ги огледа.

— Благодаря.

Жената бе към петдесетгодишна, с грижливо фризирана златиста коса и яркочервено червило. Носеше шушлякова канадка до ханша и гумени ботуши за сняг. Изчака Лукас да вземе кашона, заключи пикапа и ги поведе към вратата на „Коледно мастило“.

Вътре по цялото протежение на едната стена имаше плот, а една жена и двама мъже седяха на метални бюра в дъното и се взираха в мониторите на компютрите си. Отстрани беше поставена етажерка, натъпкана с каталози и указатели, а другата стена бе покрита с поздравителни картички, разпределени под табелки, гласящи „Ден на майката“, „Ден на бащата“, „Нови картички за съчувствие от Лионбрук“. Жената с канадката вдигна преградата на плота, мина зад него и каза:

— Можете да го оставите тук. И още веднъж ви благодаря.

Лукас остави кашона и обясни:

— Ние сме от полицията.

— Да? — попита жената, а тримата в дъното на помещението вдигнаха погледи от компютрите си.

— Търсим един човек — Морис Уеър. Бихме искали да поговорим с него.

Един от мъжете погледна жената зад компютъра и измърмори:

— Нали ти казах!

— Какво значи това „нали ти казах“? — запита Дел.

Мъжът заяви:

— Не искаме да си имаме проблем със съседите…

Лукас сви рамене.

— Няма нужда господин Уеър да научи, че сме се отбивали тук.

Жената с канадката разкопча ципа си и каза:

— Там стават някои особени работи.

— Например? — попита Дел.

Един от мъжете заразказва:

— Бях излязъл отзад да изхвърля боклука. Момчето, което работи в съседния офис, също бе навън да изхвърли някакви чували… Като влизах обратно, зърнах част от помещението — вътре светеше — и за миг видях едно момиче. Беше голо.

— На колко години беше? — попита Лукас.

— Не много. Може би на достатъчно, за да прави такива неща, не знам. Имаше гърди и всичко останало.

— Но там са влизали и някои, които са твърде млади — обади се жената, която събличаше канадката си. Хвърли я на един стол и продължи: — Не знаем какво правят с тях вътре, но се е случвало няколко пъти, като идвам тук сутрин, да виждам пред съседния вход деца, които чакат онези хора да се появят. Приличат на сираци или бездомници.

— Тоест деца от улицата?

— Да. Те винаги изглеждат възрастни.

— На по-малко от осемнайсет ли бяха?

— Не искаме да се замесваме в някакъв голям скандал — обади се вторият мъж, който досега мълчеше.

— Ти все се страхуваш от скандали, Джордж — рече втората жена. — Трябваше да се обадим на някого.

— Просто се опитвам да задържа главата си над водата.

— Въпреки това трябваше да се обадим.

— Бяха ли на по-малко от осемнайсет години? — попита отново Лукас.

— Някои от тях изглеждаха на не повече от петнайсет — каза жената зад щанда.

— Моля ви, не споменавайте за този разговор пред никого. Благодаря ви — кимна Лукас. — Дел, да вървим.

Излязоха и тръгнаха към колата.

— Може да се обадим на Бентън. Той ще уреди заповедта за обиск.

— Ще отнеме поне час — изропта Дел.

— Ами ще идем да хапнем черен боб и ориз…

— Уеър няма да проговори, ако не открием нещо. Ще извика адвокатите си и те ще му кажат да мълчи.

Лукас обмисли това за минута и каза:

— Аронсън няма да се съживи, а ако Уеър пак е почнал с тези гадости с децата… Трябва да го пратим в „Стилуотър“, независимо какво ще открием за Аронсън. Може да помолим колегите от „Сексуални престъпления“ да ни намерят някой друг, който познава града.

Дел кимна:

— Добре. Да действаме за заповедта. — След малко добави: — От толкова време съм по улиците, та понякога забравям, че не може винаги да се търси споразумение. Разбираш ли ме?

— Напълно.

 

 

Прекараха около час в един ресторант за здравословна храна в Роузвил, където хапнаха черен боб със сирене и пиха вода с аромат на лимон, докато чакаха обаждането. Обади им се помощник окръжната прокурорка Ларсен.

— Бих искала да дойда и аз, но съм заета в съда — съобщи тя.

— Следващия път — каза Лукас.

Докато се връщаха към офиса на Уеър, той спомена на партньора си, че Ларсен е искала да дойде.

— Чудя се защо — изсумтя Дел. — Ще се кандидатира скоро за някой пост ли? Иска да я снимат?

— Мисля, че й харесва тръпката — рече Лукас. — Идвала е при две-три предишни акции.

 

 

Точно преди четири часа един микробус шевролет спря пред офиса на Уеър. С него пристигна екипът, който щеше да проведе акцията. Две патрулни коли блокираха задния изход. Лукас и Дел отново паркираха по-надолу по улицата, върнаха се пеш до „Коледно мастило“ и влязоха вътре. Жената, на която бяха помогнали с кашона, говореше по телефона. Единия от мъжете го нямаше, но другият мъж и жената още седяха на бюрата си.

— Върнахте се — каза мъжът. Не изглеждаше особено щастлив.

— Възможно ли е да разберем дали съседите ви са в офиса си? — попита Лукас. — Имам предвид, без да им се обаждаме по телефона.

Жената с канадката каза в слушалката:

— Трябва да затварям. — Затвори и се обърна към Дейвънпорт: — От Ю Пи Ес им доставиха нещо преди десет минути и някой получи пратката. Държах ги под око.

— Добре — каза Лукас. Извади телефона от джоба си и се свърза с екипа в микробуса: — Когато сте готови, действайте.

 

 

Лукас и Дел стояха до прозореца на офиса на „Коледно мастило“ и гледаха как ударният екип слиза от микробуса. Най-отпред беше Каролин Рай в коженото си яке. Следваше я униформен полицай с чук за разбиване. След тях слязоха още един в униформа и компютърен специалист.

Рай натисна дръжката на вратата, поклати глава в знак, че не е отключено, и отстъпи встрани, а униформеният полицай вдигна чука. Когато замахна, Лукас и Дел излязоха пред „Коледно мастило“ и веднага щом вратата се срина под напора на чука, се присъединиха към останалите и нахлуха в офиса.

Предното помещение беше нещо като приемна. Продължаваше навътре два — два и половина метра, до едната стена бяха наредени четири стола, освен тях имаше метално бюро и червен телефон. Затворена врата водеше към задната част на офиса. Униформеният полицай не си направи труда да натисне дръжката, а просто я изрита и вратата се отвори.

Задното помещение беше огромно: склад с провесени рула хартия по стените. Плюшено червено канапе в единия ъгъл, легло с месингови табли и огромен матрак в другия ъгъл. На една маса бяха струпани лампи, зад тях имаше и две стойки с по пет прожектора, два от които със специални филтриращи кутии. На друга маса встрани стояха още прожектори и лампи.

Нисък плешив мъж седеше на канапето и държеше фотоапарат с големината на кутия за обувки. Беше замръзнал на мястото си. Друг мъж, по-възрастен и по-висок, облечен в снежнобяла риза и сив панталон, се отправи бързо към бюрото, отрупано с компютърно оборудване. Компютърният специалист от полицията му извика:

— Хей, хей, спри… — Но мъжът тръгна още по-бързо, с протегнати напред ръце. Полицаят се хвърли срещу него и го избута настрани от бюрото.

Мъжът с бялата риза закрещя на полицая:

— Махайте се, махайте се, махайте се, това е незаконно, махайте се…

Друг мъж, който до този момент бе останал незабелязан зад стойката с прожектори, се изниза към задната врата и я отвори рязко. Двама полицаи стояха пред нея и той се обърна.

— Ей, какво става?

Мъжът с фотоапарата се изправи от канапето и заяви:

— Тръгвам си. Изобщо не трябваше да идвам.

— Всички да млъкнат — извика Рай. — Полиция. Вие двамата. — Посочи мъжа на канапето и другия при задната врата. — Седнете и не мърдайте!

— Искам да се обадя на адвоката си — извика мъжът с бялата риза.

Лукас се доближи до него.

— Как си, Морис? — попита го. — Помниш ли ме?

Уеър го погледна и избърбори:

— Не, не те помня. Искам да говоря с адвоката си, и то веднага.

— Някой да даде на господин Уеър копие от заповедта за обиск — каза Лукас. После се обърна към един от униформените полицаи: — След това го заведете в предното помещение да се обади по телефона.

В това време Каролин провери самоличността на другите двама мъже — Доналд Хенри и Антъни Кар.

— Всички загазихте заради това. Свършено е с работата ви. Край…

Компютърният специалист откачи телефонния кабел от лъскавия „Макинтош“ на Уеър и провери кабелите към другите периферни устройства.

— Изглежда наред — заяви той. — Изолирахме го, но предпочитам да не правя нищо по него, докато не го занеса в лабораторията.

Лукас кимна.

— Ти решаваш. Както се беше втурнал към компютъра, сигурно има доста интересни неща вътре.

Единият от униформените полицаи остана да наглежда двамата мъже на канапето, а Рай, Дел, Лукас и още двама униформени започнаха да претърсват помещението: вадеха всички чекмеджета, проверяваха под възглавниците, изсипваха кутии. Не намериха нито една снимка. Откриха само двайсетина компютърни диска.

Нищо за гледане.

Накрая Лукас попита Хенри, мъжа с фотоапарата:

— Какво ще намерим на дисковете?

— Не знам — отвърна той. Изглеждаше депресиран. — Просто ме наеха да снимам. Нищо незаконно. Не снимам нищо незаконно.

— Тук прави ли се нещо подобно?

— Не знам. — Завъртя големия фотоапарат в ръцете си. — Наеха ме само за този път.

— За кога? Сега? По-късно? Или вече свършихте?

Хенри погледна часовника си.

— След половин час. Тъкмо разполагахме осветлението.

Лукас се обърна към Рай:

— Може би трябва да върнем Уеър тук. Ти ще седнеш отпред и ще се престориш на секретарка.

Тя кимна одобрително:

— Не е зле.

Уеър се върна с придружителя си, погледна Дейвънпорт и се сопна:

— Какво?

— Седни на канапето — каза Лукас.

— Адвокатът ми вече пътува насам.

— Хубаво. Предлагам ти да не казваш нищо, докато той не се появи.

— Няма. Вие най-добре също си мълчете. — Обърна се и погледна другите двама мъже. — Ще ги съдя за опетняване на репутацията ми и ще ги оставя без пукнат цент. Можете да ми вярвате.

Лукас повика с пръст мъжа с фотоапарата, който го последва в предното помещение. Каролин тъкмо се настаняваше на един стол зад бюрото, готова да приема посетители.

Лукас каза на Хенри:

— Ако намерим детска порнография на тези дискове — Уеър се занимава основно с такива неща — може да се озовеш в затвора за няколко години. Нали знаеш как става.

— Слушай, честна дума, бях нает — оправда се Хенри настойчиво.

— Разбираме това и ще го вземем предвид, ако ни окажеш съдействие. Дай ми нещо, което ще ми помогне.

— Трябва да говоря с адвокат.

— Едно нещо, приятел — настоя Лукас. — Кажи ми само едно нещо. И може след час да сме те пуснали да си ходиш.

Мъжът се огледа и рече:

— Дано не ме лъжеш. Дай ми някакво листче.

— Нямаме много време за бавене.

— Не съм лош човек, просто се опитвам да си изкарвам прехраната. Обикновено снимам пейзажи и животни.

— Супер.

Хенри постоя известно време със сведена глава, а Рай погледна Лукас и му намигна.

— Не знам за детска порнография. Чувал съм, че Уеър се занимава с такива работи, но ако е истина, значи е много глупав. Сам се е прецакал. Има толкова места извън Щатите, където можеш да правиш всичко, което искаш, и на никого не му пука.

— Уеър е доста активен — подметна Лукас.

Фотографът примигна и попита:

— Само едно нещо?

— Само едно.

Той кимна:

— Но трябва да ми помогнете… Ами някой път, когато съм снимал тук, актьорите…

— Актьорите? — обади се Рай.

— Моделите, както искате ги наречете. Обичат да смъркат, а Морис обикновено държи малко кокаин подръка. Виждал съм го два-три пъти. Не че съм ходил да проверя какво точно прави, но мисля, че един от контактите зад бюрото му е фалшив. Май там държи дрогата.

Лукас го потупа по гърба.

— Видя ли? Не беше трудно. И ако наистина снимаш основно пейзажи, както твърдиш… може и да се споразумеем. Ясно? Сега ще те върна при другите. Не казвай нищо.

Лукас каза на Дел да провери контактите, после изпрати Хенри обратно на канапето и извика Кар във външното помещение. Настани го на мястото на Хенри и му приложи същия номер.

— Вижте, аз само поддържам неговия уебсайт — заяви Кар. — Той така и не се научи как се прави това. Записва снимките на дискове, дава ми номерата им и аз ги качвам на сайта и правя връзките към тях. Еротична художествена фотография.

— Има ли снимки на деца в сайта? — попита Лукас.

— Не. Разбира се, че няма.

— Той снима ли деца?

Мъжът го изгледа смутено.

— Не знам. Не виждам всичко. Просто прехвърлям файловете. Нищо друго.

Лукас кимна и го посъветва:

— Слушай, приятел, най-добре си намери адвокат. Ако намерим снимки на деца тук, ще те приберем за съучастничество, а това значи няколко години в затвора. Помисли си как да ни помогнеш, за да може да направим споразумение с адвоката ти… Не си мисли, че те заплашвам, но нещата са много сериозни.

Кар изду бузите си и издиша шумно:

— Нямам пари за адвокат…

— Ще ти уредим служебен.

— Вижте, може би ще мога да ви кажа две-три неща. Никога не съм се занимавал с правенето на снимките, но Морис веднъж подметна, че понякога има „специални“ материали.

— Специални материали.

— Така се изрази. Говореше много надуто. Каза, че ще ги изпрати директно на някакъв човек в Европа, който ги качва на уебсайт там. — Докато обясняваше, кършеше нервно ръце. — Мисля, че… Морис осигурява съдържание за такива сайтове. Има осем милиарда уебсайта без съдържание и той го осигурява.

— Нима няма достатъчно порно в интернет? — учуди се Рай.

— Има много наистина, но хората винаги търсят нещо ново.

— Нещо младо — вметна Каролин.

— Да. Тийнейджъри със сигурност.

— Ще ти предложа споразумение веднага — каза Лукас. — Дай ми нещо, каквото и да е, и ще ти помогна да се измъкнеш. Ако открия, че и ти си се занимавал с детска порнография, няма да си мръдна пръста за теб, но ако Уеър просто ти е плащал, за да му поддържаш уебсайта… може да ти се размине.

Кар пак изпухтя шумно, приглади косата си и промърмори:

— Може би все пак трябва да говоря с адвокат.

Лукас сви рамене:

— Това зависи единствено от теб. Но те предупреждавам, че може да реша да оттегля предложението си. Ако намерим на дисковете…

— Стига, човече… — Погледна Рай. — Не съм някакъв маниак.

— Никой не казва, че си.

— Има вероятност… — измърмори Кар — той да изпраща материали на един нелегален уебсайт в Европа — мисля, в Холандия, който се казва donnerblitzen451. — Издиктува името буква по буква и продължи: — За да влезе човек в него, му трябва специална парола. Ако се въведе погрешна парола много пъти, сайтът може да се изтрие. Може би вашите хора ще успеят да се справят.

— Donnerblitzen е северен елен, нали? — попита Лукас.

— Да. Четиристотин петдесет и едно е като в книгата на Рей Бредбъри „451 градуса по Фаренхайт“ — обясни Кар. — Предполага се, че това е температурата на горене на хартията, така че е нещо като шегичка на Морис. Ако въведеш погрешен номер в сайта повече от два-три пъти, той изгаря.

— Но защо? — попита Лукас. — Ако някой попадне на него случайно…

— Как можеш да попаднеш на сайт с такова име случайно? Той не е регистриран — негов личен си е. Мисля, че е нещо като негов склад. Прибираш си някоя снимка там, а ако някой иска нещо специално, отиваш в склада си, поръчваш файлът да бъде изпратен, сайтът го изпраща и получателят си го разпечатва… Няма как да се проследи обратно връзката до Морис. Той е готов с негатива за десет минути. После го проявява, сканира го, изгаря негатива, а снимката е просто поредица от числа някъде си в Европа.

— Интересно — каза Лукас. — Но ти не знаеш паролата за достъп?

— Не, но съм виждал тази схема и преди и смятам, че капанът е същият. Ако опиташ да влезеш и не знаеш какво правиш, сайтът изгаря. — Кимна, сякаш обмисляше проблема. — Мислил съм за всичко това. Опитах да отгатна каква е паролата, пробвах да я видя, когато влиза в сайта. Дори имах намерение да инсталирам устройство, което да записва кои клавиши се натискат, но… така и не го направих.

— Добре, и това върши работа — кимна Лукас. — Ако споменеш на Уеър и дума от това, което ни каза, споразумението ни отпада. А независимо от всичко, няма да е зле да си намериш адвокат.

 

 

Когато приключиха с Кар и го изпратиха обратно при другите, Дейвънпорт каза на Рай:

— Трябва да открием паролата за уебсайта, преди да пуснем Уеър. Стигат му и пет минути на компютъра, за да унищожи сайта.

— Но как ще открием паролата? — попита тя.

— Май трябва да се обадим на федералните. При тях сигурно има някакви супервелики компютърни спецове. Може би ще ни помогнат.

— Ти ли ще се обадиш?

— Да, аз ще се погрижа — кимна той. — И… — Завъртя главата си, защото долови движение отвън. — Ей, май си имаме посетители.

Мъж и жена бяха слезли от един шевролет и вървяха към вратата.

— Ще видят разбитата врата — каза Каролин.

— Аз ще я скрия. — Лукас бързо отиде до вратата и я отвори, сякаш тъкмо излизаше.

Мъжът се бе качил на тротоара, но когато видя Дейвънпорт, спря.

— Здрасти. Морис вътре ли е?

— Да. Отзад е — кимна Лукас. — Вие кои сте?

— Ние сме артистите — каза жената. Беше млада, но лицето й бе някак състарено, с бръчици от нелекия живот — типично за израслите на улицата младежи. Погледна го предизвикателно. „Може би има осемнайсет — помисли си Лукас. — А може би не“.

— Влезте, Каролин ще ви посрещне — каза той.

Двамата минаха покрай него и се навряха в малката приемна. Зад бюрото Рай се изправи, а Дейвънпорт се вмъкна обратно вътре и затвори вратата. Жената обясни на Рай:

— Ние сме артистите. Морис каза, че ще ни чака тук. Подранихме с няколко минути.

— Няма нищо — отвърна Каролин и им показа полицейската си значка. — Ние сме от полицията. В момента обискираме офиса на Морис.

— По дяволите — изсумтя жената и се извърна към вратата.

— Ще ви просна на земята, ако се опитате да се измъкнете покрай мен — предупреди ги Лукас и се облегна на вратата.

— Шибана работа. — Думите прозвучаха дрезгаво, после преминаха в хленчене. — Не сме направили нищо.

— Не, но ние ви молим да ни сътрудничите. Искам да видя някакъв документ за самоличност, например шофьорска книжка.

— Мисля, че ни трябва адвокат — каза мъжът. Беше към двайсет и седем-осем годишен, прецени Лукас.

— Няма проблем — съгласи се полицаят. — Повикайте си. Но първо искам да видя документи за самоличност.

Взе шофьорската книжка на мъжа, прочете името му и Рай го записа. Жената заяви:

— Аз нямам книжка.

— О, глупости. Ти караше онази кола — каза Лукас. — Дай ми веднага книжката си.

Тя го гледа втренчено известно време, после изсумтя:

— Мамка му. Мамка му! — Бръкна в чантичката си, намери книжката и му я подаде.

Лукас прочете името:

— Силвия Бърн. Кажи на полицай Рай рождената си дата, Силвия.

Жената измърмори нещо и Каролин попита:

— Какво? — Бърн отново измърмори датата. Рай погледна Лукас. — Така ли пише в книжката?

— Така пише в книжката — кимна той. После каза на Силвия: — Обади ми се, когато навършиш осемнайсет. Ще те черпя една малцова бира.

Бърн го погледна озадачено:

— Една какво?

— Малцова бира… Няма значение. — Отново заговори на Рай: — Трябва да запишем показанията на госпожица Бърн. И да извикаме полицай от отдела за работа с непълнолетни.

— Точно така — съгласи се Каролин.

Лукас попита Силвия:

— Колко пъти си участвала в това?

Тя сви рамене:

— Два-три пъти. Не правя нищо лошо на никого.

— Морис случайно да ти е подарил някоя снимка от тези, които ти е правил?

— Може би — каза Бърн.

— Обичам те — усмихна се Лукас.

— Ами аз? — обади се мъжът.

— Ти не се обаждай — каза му Дейвънпорт. — Имам един куп лоши новини за теб.

 

 

Десет минути по-късно арестуваха Уеър по обвинение за злоупотреба с непълнолетна и създаване на детска порнография, Хенри — за създаване на детска порнография: Силвия каза, че той й е правил снимките предишния път, а мъжът, който пристигна с нея, бе обвинен в сексуална злоупотреба с непълнолетна. Освободиха Кар, но го предупредиха да не напуска Минесота.

— Тя не е дете — изръмжа Уеър срещу Бърн. — Вижте я, за бога. Вижте какви цици има.

— Съвсем дете си е, ако питаш мен — обади се Дел. После каза на Лукас: — Мотаех се около бюрото и един от контактите ми се стори по-особен. Свалих панела му и познай какво намерих? Оказа се, че отзад има мъничко сейфче. Вътре бе напъхано пакетче, пълно с бял прашец. Трябва да извикаме криминолозите.

Лукас погледна Уеър.

— Охо, някой май загази.

 

 

Униформените полицаи отведоха Уеър в участъка, а Лукас се обади във Вашингтон от мобилния си телефон. Най-после успя да открие Луис Молард и му каза:

— Нуждаем се от една голяма услуга.

— Списъкът с услугите за вас вече стана доста дълъг — отговори Молард.

— Нали знаеш, че издирваме онзи с рисунките.

— Да, чух за него, голям талант.

— Така че арестувахме тук един, който се занимава с порнография, с надеждата да научим нещо от него… Открихме, че има склад с детска порнография някъде в Европа. Нашият източник ни даде адреса на сайта, но казва, че вероятно може да се унищожи за десет секунди. Трябва ни някой от компютърните спецове на федералните, за да издири сайта, после евентуално да се свърже с полицията в съответната държава — според нашия източник може би е Холандия — и да конфискува сървърите, преди нашият човек да бъде пуснат под гаранция утре.

— Може да опитаме — каза Молард. — Разбира се, всичко зависи от това дали ще уредим да ни сътрудничат колегите в чужбина. Ако е в Холандия, може и да успеем да направим нещо. С холандците се разбираме сравнително добре.

Лукас му съобщи подробностите и адреса на сайта и завърши:

— Обади ми се, като научиш нещо.

— Ще ти се обадя утре. Освен това би трябвало да имаме и някаква информация за рисунките още сутринта.

 

 

По-късно същата вечер Лукас и Уедър отидоха пеш до новия френско-американски ресторант, на една пряка от Форд Бридж в Сейнт Пол. Сервитьорката запали белите свещи на масата им и те си поръчаха шардоне. Докато разглеждаха менюто, Уедър попита небрежно, без да вдига глава:

— Какво стана с онзи годежен пръстен?

— Подарих го.

Сега вече тя вдигна очи и недоумяващо сбърчи чело:

— Подари го?

— На една благотворителна организация. Щяха да правят търг. Така получих данъчно облекчение за дарение.

— Лукас, говоря сериозно. Ако пак ме занасяш…

— В скрина е, във второто чекмедже, в кутийка, под чорапите ми.

Двамата четоха менюто още известно време, после Уедър каза:

— Мислех си за нас. Може би подхождаме към всичко това твърде несериозно.

— Започваш да ме плашиш.

— Не искам да те плаша. Просто смятам, че трябва да поговорим.

— О, боже! Само не това.

— Кое? — Челото й отново се сбърчи.

— Да говорим. Не искам да водим онзи разговор с главното Р. Искам да се оженим, да си родим деца, да ги изпратим на неделно училище или както там решиш, но не желая да обсъждам всички тези подробности предварително.

— Аз не искам да обсъждаме всички подробности — каза тя. — А само да поговорим трезво и открито. Та ние дори още не сме решили официално, че искаме да се оженим.

— Уедър, ще се омъжиш ли за мен?

— Не очаквах да ми предложиш точно по този начин.

— Е, съгласна ли си?

— Ами да — каза тя. Менюто още стоеше разтворено пред нея.

— Добре. Свършихме тази работа. Сложи си пръстена и го носи. А сега ми кажи какво, по дяволите, представлява номер пет. Да не е нещо с охлюви или миди? Или от някоя болна гъска?

— Лукас…

— Уедър, моля те! Не точно сега. Не и в този ресторант. Като се приберем, ще си вземем по една бира, ще се отпуснем.

— Тогава ще почнеш да ръкомахаш и да нервничиш.

— Няма.

— Няма, ако говорим тук — настоя тя.

— По дяволите, Уедър!

Сервитьорът си помисли, че двамата се карат.