Джон Сандфорд
Избрана жертва (5)

5.

Беше приготвила някакво ястие със сирене и чесън. Катар обичаше да яде чесън, но час по-късно, след още един сеанс груб и див секс, усети острата му миризма, примесена с тази на пот — на Барстад и неговата собствена. Докосна корема си и откри, че е хладен и влажен.

Сексуалното образоване на Елън Барстад май не се оказваше толкова забавно, колкото бе очаквал. Беше в банята й и се миеше. Пенисът му бе минал стадия на изтръпване, вече го болеше. Това бе четвъртият им път заедно, ако се броеше и първият злополучен опит. Започваше да усеща напрежението.

Втория път гледаха заедно някакъв порнофилм и опитаха да повторят някои от по-умерено перверзните изпълнения. Третия път продължиха. Не правеха нещо особено необичайно, мислеше си Катар, макар че самият той не бе стигал по-далеч.

Този път ръцете на Барстад бяха завързани за таблата на леглото с две от старите му, смешно широки вратовръзки.

— Джеймс — извика го. Чакаше го.

— Мили боже — измърмори тихо той. Познаваше този тон. Лицето му изглеждаше бледо и леко напрегнато в огледалото на банята. Нямаше желание за още един път. Спря водата и се върна в спалнята. Елън лежеше по гръб на леглото, с леко разтворени крака, ръце, вдигнати над главата, притворени очи, отпуснато лице. Тази жена нямаше насита.

— Може ли да пийна малко вода, преди да продължим? — попита го.

— Скъпа моя, не мисля, че ще продължим. Не и днес — каза й. — Чувствам се като минал през преса.

— Каква преса? — сбърчи челото си тя.

— Преса за изцеждане на пране, не се ли сещаш?

— Какво?

„Не знае какво е това — помисли си Катар. — Твърде млада е.“ Плъзна поглед по тялото й — беше съвършено. Всичко, което някога бе искал.

Само че…

Започваше да подозира, че това, което винаги бе искал, не е секс, че неговата особена форма на лудост — тази дума не го смущаваше — се нуждаеше от съпротива, може би дори от малко отвращение. Преди час се взираше в прешлените на врата й. Ръцете му копнееха за врата й. Замалко да го направи — щеше, ако носеше въжето. Следващия път щеше да го донесе.

Идните няколко дни, преди да се срещнат отново, щеше да обмисли всичко, да види дали страстта за убийство ще се върне. Може би историята с трупа на Аронсън щеше да се забрави. Бе мъртва отдавна, нямаше никакви следи — ченгетата не бяха намерили нищо…

Елън Барстад го наблюдаваше, сигурна, че мисли за нея. Може би прекаляваше, но щом веднъж започна, откри, че й е трудно да спре. Имаше толкова много… приятелките й ги наричаха „лудории“. Малки интересни вариации, водещи към нещо друго — правиш това и после онова. Катар, от друга страна, бе като почти всички мъже, които познаваше. Просто искаше яко чукане и сетне да подремне, докато успее да го вдигне отново за още едно. А тя искаше да опита и това, и второ, и трето, да разбере какво е усещането. Нещо лошо ли имаше в това? Според нея — не.

Катар бе доста ограничен. Замисли се, че може би е време да си намери някой по-млад. Всъщност, ако можеше да се хване с някой напълно неопитен, може би около седемнайсетгодишен, който наистина ще й е благодарен… В крайна сметка, това не беше чак толкова трудно, нали? Всичко го пишеше в книгите.

— Значи се прибираш? — попита го тя.

— Да. Много съм зает. Тук съм вече два часа.

— Мислех, че днес пак ще повторим онова с хилките за пинг-понг.

Той се засмя:

— Изскочи ми от ума. Няма нищо лошо малко да намалим темпото, Елън. Не ни гонят срокове.

— Сигурно. — В гласа й се долови разочарование. Потърка краката си един в друг. — Сигурен ли си, че не искаш да го посмуча?

— Елън… — Наистина го болеше, но колко често човек получава такова предложение? Реши, че понякога е добре да се прояви здрав разум. — Добре. Но трябва да действаш нежно.

Когато, напълно изтощен, се прибра вкъщи два часа по-късно, включи телевизора и влезе в кухнята да си сипе купичка корнфлейкс. Ядеше и четеше един брой на „Ню Йоркър“ отпреди две седмици, когато чу водещият по телевизията да говори за рисунки и убийства и че образите може да не са подходящи за деца.

Знаеше какви са рисунките, без дори да ги погледне и без да слуша. Не искаше да повярва; изправи се толкова рязко, че разля част от млякото върху списанието.

Като влезе в дневната, зърна една от рисунките си секунда преди кадърът да се смени. Репортерът обясняваше нещо, но Катар някак не успяваше да разбере думите. После картината се смени отново и една след друга се изредиха няколко от неговите рисунки, завършващи с тази на Аронсън.

— … полицията издирва художника, който е нарисувал тези, изпълнени със сексуален заряд образи…

Стоеше ужасѐн и не вярваше на очите си. Никога не бе позволявал на Аронсън да вземе със себе си някоя от рисунките. Беше й я показал — беше секси, не порнографска — за да я впечатли с уменията си. Спомни си, че я бе захвърлил в кабинета си. И след това не я беше виждал повече.

— Отмъкнала я е — каза на глас срещу телевизора. — Откраднала я е от мен. Рисунката не беше нейна! Беше моя!

Помисли си, че ще отиде в затвора. Никой никога нямаше да разбере. Гледа, докато рисунките изчезнаха от екрана и репортерката — слаба блондинка, която би могла да го заинтересува — заговори за политика.

— Затвор — измърмори. Публичност. Кариерата му щеше да рухне. Щяха да го изведат от сградата с белезници. Можеше да си го представи: подигравателните физиономии на бившите му колеги и грозните им жени, наредени в шпалир, той крачи между тях и понася тъпите им язвителни усмивки. Щяха да го облекат в дънки и дънкова риза, с номер на ризата, щяха да го заключат в килия с някой прост грубиян, който щеше да го изнасили.

Замисли се за самоубийство — наистина това бе единственият изход. Да скочи от високо например. Усещането, че летиш — и после нищо. Но се страхуваше от височини. Не обичаше дори да стои близо до прозорци.

Пистолет. Натиска спусъка и край… Но щеше да стане голяма цапаница, щеше да унищожи половината си череп. Това бе прекалено. Да се обеси — в никакъв случай. Щеше да страда. Можеше да си представи болката, как се вкопчва във въжето в последната минута, как опитва да се издърпа нагоре… Не.

Хапчета. Бяха добър вариант, ако имаше време да събере достатъчно. Можеше да се обади на Ранди. Той можеше да му осигури барбитурати, колкото му трябват. Така щеше да си отиде. Просто заспива и никога не се събужда.

Една сълза се плъзна по лицето му, докато мислеше колко щеше да се разстрои майка му, след като откриеха трупа му. Отпусна се на фотьойла пред телевизора, затвори очи и си го представи. Изведнъж го обзе гняв. Кучката нямаше да скърби за него. Щеше да продаде всичките му мебели, виното, килимите му. Щеше да получи и парите от застраховката му „Живот“, колкото и дребна да беше сумата, всичко щеше да остане за нея. Виждаше съвсем ясно, сякаш бе пред очите му: описа на вещите му, дрехите, които щяха да отидат на боклука — на боклука! — камионите и пикалите, които откарват мебелите му.

Гневът се надигаше у него, подпря се с ръце, за да стане от креслото, върна се в кухнята и захлипа. Удари с юмрук дланта си, после напъха кокалчетата в устата си и захапа, докато не усети, че кожата му поддава. Тя щеше да възприеме това като победа. Щеше да го надживее.

Дяволите да я вземат. Дяволите да я вземат. Изкрещя на стената:

— ДЯВОЛИТЕ ДА Я ВЗЕМАТ!

В такъв случай какво да стори? Отново седна и се втренчи в кутията с корнфлейкс. Харесваше му да прави рисунките си, макар да знаеше от самото начало, че ще загази, ако го разкрият. Ето защо действаше много потайно. Все още пазеше някои от образите, записани в компютъра в кабинета му, но можеше да се отърве от тях.

Въздъхна и се успокои. Нещата не бяха напълно извън контрол. Още не. Трябваше да се залови за работа, да разчисти всичко — за всеки случай.

Мислите му се върнаха при майка му. Кучка. Не можеше да повярва какво удоволствие щеше да изпита тя от неговото самоубийство. Умът му не го побираше. В това нямаше никакво съмнение. Представяше си я толкова ясно, не можеше да греши. От пет години почти не намираха какво да си кажат, но тя все пак можеше да прояви достатъчно лоялност, като поскърби за смъртта му.

В ъгълчетата на очите му се събраха още сълзи. Никой не го обичаше. Дори и Барстад — просто искаше да прави секс с него.

— Сам съм — каза на глас. Ръката го заболя и той погледна кокалчетата си. Кървяха силно — това пък как се беше случило? Изненада се от болката и кръвта, но продължаваше да чувства засилващия се гняв. — Съвсем сам.