Джон Сандфорд
Избрана жертва (16)

16.

Маршъл и Дел излязоха от апартамента, докато медиците, дошли с линейката, се занимаваха с ранения. Това, което правеха, явно предизвикваше болка и Ранди започна да мучи толкова силно, че звуците изпълваха цялото пространство на общия вътрешен двор. Продължаваше да стене, когато го завързаха за носилката, готови да потеглят.

Двайсетина деца — половината бели, другите чернокожи или със смесена кръв, повечето със сериозни изражения, но някои просто любопитни — се събраха в широк полукръг около зоната, охранявана от полицаите. Някъде в тълпата стоеше момиче, което периодично се провикваше с пискливия си глас:

— Кучият син мъртъв ли е? — или — Вие ли го застреляхте?

Когато носилката се отправи към линейката, момичето извика:

— Сложете го в хладилника, пукнал е.

След като линейката потегли, полицаите, участвали в акцията, бяха изолирани, за да се запишат показанията им, а револверът на Ранди беше фотографиран, измерен и внимателно изваден от треволяците, където бе паднал. Специалистът от криминологичната лаборатория, който го вдигна, огледа барабана и заяви:

— Изстреляни са четири патрона.

— Точно така — кимна Олпорт.

— Но не мога да кажа кога — продължи мъжът.

— Преди около половин час, глупако — сопна му се Олпорт.

Дейвънпорт, Дел и Маршъл се скупчиха в основата на стълбището.

— Не изглежда толкова зле предвид случилото се — констатира Маршъл.

Лукас кимна:

— Ако го закарат в болницата жив, ще оцелее — стига да няма прекалено много боклуци в кръвта си.

— Предупредих парамедиците, че е на крек — каза Дел. — Ще внимават.

— Не мога да разбера какво стана — продължи Тери. — Защо реагира така? Защото разбихме вратата ли?

Лукас потри челото си, оглеждайки апартамента, и отвърна:

— Не знам. Винаги си е бил смахнат и никога не му е пукало, че може да се нарани. Не е смел, просто е побъркан. Но и никога не съм мислил, че е способен на самоубийство.

— Заради кръвта е — обади се Дел. Погледна в посоката, в която гледаше и Лукас, и добави: — Там горе е станало нещо.

— Не може той да е убиецът, когото търсим — рече Маршъл. — Не е възможно на дванайсет-тринайсет години да е обикалял из щата и да е свалял двайсетгодишни жени. Но не разбирам какво значи това.

— Вероятно просто е бил свързан с убиеца — каза Лукас. — Но той познава нашия човек.

— Значи довечера може и да научим името, което ни трябва. Като го зашият…

— Ако се съгласи да говори — вметна Дел. — Ранди е истински задник и сега ще ни е много ядосан.

— Даже по-ядосан, отколкото си мислиш — добави Дейвънпорт. — Докато лежеше на тревата, краката му не помръдваха. Куршумът, който го е уцелил в стомаха, може да е засегнал гръбначния стълб.

Маршъл примигна, а Дел въздъхна:

— По дяволите!

 

 

Техниците от лабораторията работеха в апартамента, когато тримата се качиха на горния етаж и предпазливо пристъпиха вътре. Олпорт ги забеляза и поклати глава:

— Доста кръв, която е от вчера. Не мислим, че е негова.

— Някой мъртъв ли е? При толкова много кръв? — попита Лукас.

Олпорт зададе въпроса на някого, когото не виждаха от мястото си. След секунда един полицай в сако от туид и панталон за голф се появи в коридора, погледна Дейвънпорт и обясни:

— Не е толкова много. Бих казал, че е приблизително около половин литър. Разбира се, не знам колко е успял да изчисти.

— Не изглежда да е напреднал много с почистването — рече Дел. — На тапета още имаше кръв.

— Намерихте ли някакви бижута? — попита Лукас. — Нещо ценно?

— Още не сме търсили — отговори полицаят. — Трябва ли да се заемем първо с това?

— Да, няма да е зле. Но първо запишете в протокола последователността на събитията след влизането в апартамента. Не искаме никакви неясноти.

Полицаят кимна и отново се скри от погледите им.

Олпорт помоли:

— Дай ни половин час. После ще се радвам да обиколиш целия апартамент и да огледаш дали нещо ще привлече вниманието ти.

Лукас кимна:

— Ще се върнем. — Докато излизаха на верандата, каза на Маршъл и Дел: — А денят започна толкова хубаво, че тръгнах с поршето.

— Все още не е лош. — Маршъл погледна небето. — Времето е хубаво. Даже мирише приятно, като се отдалечиш от кръвта.

 

 

Прекараха следващия половин час и малко повече в една сладкарница на Гранд авеню, където пиха кафе и обсъждаха каква да бъде следващата им стъпка. Още не бяха възвърнали спокойствието си след стрелбата: говореха прекалено бързо, отплесваха се да разказват стари истории, спореха по случая „Аронсън“.

— Жената в католическия колеж, онази от музея — трябва да поговорим с нея отново — каза Маршъл. — Тя се появява четири пъти в списъците ни и те е завела точно при онази стена от снимките на Лора. Това място е свързано с убийствата и убиецът би трябвало да е някой близо до нея. Може би някой, който работи в музея. Много хора ходят при нея и убиецът избира жертвите си там.

— Блек проверява имената на всички служители на музея и във факултета по изящни изкуства — всички на възраст над двайсет и пет — уведоми го Лукас.

— Трябва да присъствам на събранието на специалния отряд утре заедно с Марси — каза Тери. — Предпочитам да съм с вас, момчета, но ако настоявате, ще отида там и ще им разкажа всичко за „Сейнт Патрик“, какво сме открили досега и може би… Не знам, може би ще успеем да ги убедим да проверят всички от този колеж. Всички. Вероятно има някакъв начин да се свърже архивът на колежа с компютрите на ФБР и информацията да се източи за час-два.

— Това е идея — кимна Лукас. — Не мога да си представя какво общо може да има между някой от „Сейнт Патрик“ и сводник като Ранди.

— Може просто да му продава крадените вещи — предположи Дел. — Нашият човек е сексуален маниак, може пътищата им да са се пресекли по някакъв начин, а после да е започнал да използва Ранди за пласиране на крадените вещи.

— Знаете ли какво трябваше да направим — каза Маршъл. — Когато говорихме с онази жена в къщата на ДДТ тази сутрин, онази, която по-рано е работела за Ранди, трябваше да й покажем снимката на онзи артист от филма.

— По дяволите! — възкликна Дейвънпорт раздразнено. — Как не се сетих за това.

— Аз ще отида още веднъж дотам — предложи Дел. — Може да ме насочи и към някое друго от момичетата на Ранди.

Все още изнервени, тримата се върнаха до апартамента на Уиткоум. Олпорт беше в дневната с двама други полицаи и им съобщи:

— Всеки момент ще пристигне един колега с касетофон и разни формуляри. Ще може ли да запишем първоначалните ви показания, преди да си тръгнете?

Всички кимнаха и Лукас попита:

— Нещо ново?

— Не можем да намерим скривалището му.

— Трябва да има такова. Беше направо побъркан по разните английски глупости: имаше бастунче, разхождаше се с ботуши за езда и бричове и носеше шапки с пера. Погледнете зад огледалата и картините, проверете за кухи пръчки в парапета, вижте дали няма нещо в часовниците.

Той стоеше на най-горното стъпало пред входа и опита да завърти топката на парапета. Не успя, беше стабилно закрепена.

— Някакви новини от болницата? — попита Дел.

Олпорт поклати глава.

— В момента го оперират и казват само обичайното: „Не разполагаме с никаква информация“.

— Гръбнакът му засегнат ли е?

Той отново поклати глава:

— Не съм чул нищо.

Криминолозите откриха скривалището на Ранди в една книга с твърди корици — „Митологията“ на Булфинч. Тя се намираше на вграден рафт над телевизора, в редица от томчета, които изглеждаха като подредени от някакъв вътрешен дизайнер. Страниците на книгата бяха залепени и в средата бе изрязана дупка. Не бе голяма, само колкото да побере петдесетина грама трева, но в момента вътре нямаше дрога, а велурена торбичка.

Полицаят, който откри книгата, изтръска съдържанието на торбичката върху дланта си — показаха се два пръстена: един с диамант и един с изумруд. Лукас, Дел и Маршъл ги бяха виждали на снимка.

— Кучи син — промърмори Дел.

— Сега знаем със сигурност — обобщи Лукас. — Той е връзката.

Прекараха още час в апартамента, докато следователят от Сейнт Пол записа показанията им във връзка със стрелбата. Когато приключиха, Маршъл попита:

— Къде мога да намеря този Андерсън? Никога го няма, когато мина през офиса ви.

— Той се занимава основно с компютърната система — обясни Лукас. — Ще те заведа.

— Имаш някаква идея ли? — запита Дел.

— Не, просто искам да погледна тези списъци, с които се занимава. Обадили ли сме се на всички жени от рисунките, за да проверим колко от тях имат някаква връзка със „Сейнт Патрик“?

— Да. Повечето от тях имат връзка — всъщност всеки в града познава някого от колежа, защото е доста голям. Но преките връзки са малко.

— Но това, че името на онази дама Катар се появява четири пъти, е много — обади се Дел.

— Там трябва да има нещо — настоя Маршъл.

— Както има връзка и с Уиткоум — съгласи се Лукас. — Но как се връзва възрастна дама, ръководеща музей, с непрокопсаник като Ранди? Аз говорих с нея, ала нищо не ми хрумна.

 

 

Като се върнаха в управлението, Лукас заведе Тери при Андерсън, компютърния спец, а Дел се отправи към ДДТ.

— Ще й покажа снимките и може би Шармейн ще ми даде имената на други момичета, работили за Ранди — рече той.

Дейвънпорт се върна в кабинета си, където Марси говореше с Лейн и Суонсън.

— Чу ли за Ранди? — попита го тя.

— Какво? — Той се закова на място. — Мъртъв ли е?

— Не, но известно време няма да може да ходи. Олпорт се обади току-що и каза, че хирурзите се опитват да фиксират поясните му прешлени, за да не се получат още поражения върху гръбначния му стълб. Вече имало такива и засега лекарите не дават надежда, че ще възстанови напълно подвижността на краката си. Поне не веднага. Ще трябва да мине през рехабилитация, нали знаеш как става.

— По дяволите. — Лукас поклати глава. — Никой не знае какво се случи. Той просто скочи.

— Не изглеждаш потресен — отбеляза Марси.

— Аз всъщност не видях нищо, преди всичко да свърши — обясни той. — Ние влязохме отпред, Ранди побягна назад и скочи. — Разказа им подробно всичко, включително и за бижутата.

— Олпорт ми съобщи за пръстените — каза Марси. — По дяволите, ако Уиткоум не е бил въоръжен, сега щяхме да знаем името на човека.

— Олпорт спомена ли дали Ранди е в съзнание?

— Докторите здравата са го нарязали, според тях ще започне да се осъзнава чак вдругиден, може и по-късно. Наложило се да му отворят корема и сега той ще има силни болки, така че му вливат болкоуспокояващи. — Всички я погледнаха. Случилото се с Ранди бе като повторение на това, което бе станало със самата нея. Тя отгатна неизказаните им мисли и заяви: — Аз нямах засегнат гръбначен стълб. Но че много ще го боли, мога да го гарантирам.

Суонсън седеше, опрял ръце на главата си, и сега погледна Дейвънпорт и подметна:

— Добре че ти не си участвал в престрелката.

— Да. Тази мисъл май хрумна на всички — кимна Лукас. Изгледа и тримата, скупчени около бюрото на Марси, и попита: — Какво става? Нещо ново?

— Просто се опитваме да разгадаем тази история с католиците и „Сейнт Патрик“ — обясни Лейн. — Честно казано, разполагаме с твърде много имена. Имаме връзки във всевъзможни посоки. Толкова са много, че просто не знаем какво да правим.

— От друга страна — продължи Марси, — проверих в Алманаха на Минесота и познай какво? Има един куп католички сред жените, получили рисунките, и жертвите, които сме идентифицирали, но… — Затършува из разхвърляните книжа върху бюрото си и извади едно листче с написани с молив цифри. — … те не са много повече от процента на католиците в Минесота по принцип. Всъщност, ако се окаже, че останалите жертви не са католички, даже ще имаме една католичка по-малко от очакваното.

— С други думи, теорията за католиците се изпарява? — попита Лукас.

— Все пак остава „Сейнт Патрик“.

Дейвънпорт придърпа един стол.

— Нека погледна всичко това, става ли? Къде са имената на хората от факултета? Съпоставихте ли ги с жените, които са получили рисунките? Трябва да го направим.

 

 

Все още се ровеха в бумагите, когато Маршъл се върна, следван от Андерсън. Двамата бяха странна двойка: Хармън Андерсън, застаряващият компютърен спец, блед като сварено яйце, и Тери — с обветрено лице, кафяво като миналогодишно дъбово листо.

— Май изникна нещо, което ще ви заинтересува — каза Маршъл дрезгаво. — А може и вече да сте се сетили за това.

— Не мисля — обади се Андерсън. После се обърна към Лукас: — Тери е по-умен, отколкото изглежда.

Маршъл изсумтя, сякаш развеселен, после подаде листа на Дейвънпорт.

— Исках да разбера кои жени са назовали госпожа Катар като своя позната, така че Хармън ми ги записа. Той е направил на стената таблица, в която жените са подредени според това кога са получили рисунките, и когато ми записа тези, които познават госпожа Катар, веднага забелязах, че се намират една до друга в таблицата. Всички са получили рисунките преди година и половина в рамките на два месеца.

— Хм. Е, и? — попита Лукас.

— Те твърдят, че не се познават една друга, но по някакъв начин са свързани с госпожа Катар. Започнах да се чудя дали не са били на едно и също място по едно и също време — някъде точно преди да се появи първата рисунка. На някакво публично събиране? Тези четири рисунки са изпратени през не повече от две седмици, така че ако убиецът рисува всяка за половин месец, дали не е възможно да е имало някакво събитие две седмици преди изпращането на първата рисунка?

Дейвънпорт се облегна на стола си, докато обмисляше предположението на Маршъл.

— Може и да има нещо такова — обади се Лейн.

— Чудя се дали секретарката на Хелън Катар пази графика на събитията, които са организирали. Нека проверя. — Лукас влезе в кабинета си, потършува из колекцията от визитки, намери тази, която бе взел от бюрото на Хелън, върна се при останалите и се обади от телефона на Марси.

Секретарката на Катар отговори:

— Музеят „Уелс“, офисът на Хелън Катар.

— Обажда се Лукас Дейвънпорт, идвах при вас онзиден… — Обясни й от каква справка се нуждае.

— Нека попитам госпожа Катар — каза секретарката.

Хелън вдигна след секунди и му каза:

— В момента проверяваме. Мислите ли, че е важно?

— Това би обяснило много неясноти. Не можем да разберем каква е връзката между вас и тази история, но ако всички сте били на едно и също място, особено ако вие сте били сред организаторите…

— Преди година и половина? През август?

— Август или началото на септември… не по-късно от четиринайсети септември — уточни Лукас. Чу, че секретарката говори нещо на заден план и след малко Хелън Катар каза:

— Мисля… — После прекъсна, защото пак заговори със секретарката си. След минута: — Имахме коктейл по случай новата учебна година. Бяха поканени бивши студенти и приятели на музея. Целта бе да се съберат малко средства за стипендиите, които отпускаме. — Отново замълча. — Двайсет и девети август. Поканихме шестстотин човека. Не знам колко от тях са дошли, но изядоха всичката храна. На партито нахълтаха и доста студенти.

— Тези жени, които са ви посочили като своя позната, дали са били поканени? — попита Лукас.

— Списък на гостите? — прошепна Марси.

— Дали пазите списъка на гостите?

— Не сме имали такъв. — В гласа на госпожа Катар се долавяше вълнение. — Но поканихме всички, които са в списъка ни за контакти, предполагам, че и четирите жени са в него. Когато полицай Блек ми даде имената им, аз се сетих, че познавам три от тях, но четвъртото име не ми говореше нищо. Щом проверих във файловете си, видях, че и то фигурира там.

— Ако можете да ни дадете списъка на поканените, ще ни помогнете неимоверно — каза Лукас.

— Ще се опитаме. Не съм сигурна, че ще намерим точния списък, но се обзалагам, че ще успеем да го възстановим.

— Това би било чудесно, госпожо Катар.

— Ще се постараем да имаме нещо за вас утре — обеща тя. — Така и не успях да гледам онзи филм. Може би ще свърша и това тази вечер.

— Всичко, което направите, ще ни бъде от полза.

— Ще бъда точно като мис Марпъл — каза тя доволно.