Джон Сандфорд
Избрана жертва (19)

19.

Лукас говореше с Роузмари Роу на следващата сутрин, когато секретарката подаде глава през вратата, погледна го и съобщи:

— Някаква истерична жена те търси по телефона. Казва, че е спешно.

— Прехвърли я тук — нареди Роузмари. Секретарката се върна в офиса си и след секунди телефонът на Роу иззвъня. Тя вдигна слушалката и я подаде на детектива, който седеше срещу нея.

— Лукас Дейвънпорт.

— Обажда се Денис Томпсън… — Жената звучеше крайно разстроено, гласът й бе писклив и несигурен.

— Денис?…

— Томпсън. Секретарката на Хелън Катар. Знаете ли, че тя почина…

— Какво? — Намръщен и поразен, той се изправи. — Починала е? Как?

— Издъхнала е на бюрото си. Не знам, не знам, просто е умряла. Седяла е на бюрото си с чаша кафе и явно е получила удар или нещо такова.

— Извика ли ви или…

— Не, не, аз не съм била тук, станало е сутринта, преди да дойдат всички останали. Видях, че вратата й е отворена и вътре свети, така че влязох и зърнах краката й на пода, обиколих да погледна и… Хелън лежеше там. Обадих се на 911… — Сега тя наистина рухна и заплака.

Лукас й даде няколко секунди и попита:

— Добре, добре, госпожо Томпсън. Дойдоха ли от полицията?

— Да, пристигна и линейка, но беше твърде късно. Още като я погледнах, знаех, че е твърде късно.

— Ясно.

— Не знам защо ви се обаждам, освен че идвахте да я видите и тя се шегуваше, че е като мис Марпъл, а сега вече я няма.

— Ще говоря със съдебния лекар, за да се уверя, че няма нищо съмнително — успокои я Лукас. — Ще проверим всичко. С вас ли трябва да се свържа, ако имаме някаква информация, или…

— Всъщност би трябвало да се обадите на сина й, ако е в състояние да говори. Беше направо съсипан тази сутрин. Позвъних му и той веднага дойде. Не бе съвсем на себе си.

— Добре. Благодаря ви, че се обадихте.

— Господин Дейвънпорт… не знам, не съм сигурна дали трябва да го споменавам…

— Можете да споменете каквото искате.

— Ами, сигурна съм, че е било удар или нещо такова, нещо обичайно, тя бе доста възрастна… но… но тя не си беше донесла вестника.

— Моля?

— Всеки ден, от години, откакто работя тук, тя носи вестник и го оставя на бюрото си. Казвала ми е, че когато стане, хапва овесени ядки или мюсли и си прави списък със задачите за деня. Не върши нищо друго, освен да състави списъка си. После, като тръгва за работа, взема вестника от верандата и го носи със себе си. Ако вестникарят не е минал, се отбива в будката на ъгъла и си купува.

— Всеки ден.

— Всеки ден. Когато пристигне тук, слага вестника на бюрото си и си прави чаша кафе, после чете всички имейли, които е получила, и отговаря на хората, с които си кореспондира. Някъде по това време аз се появявам с моя вестник, двете обсъждаме списъка й със задачи за деня и после идва време за почивка. И точно тогава четем пресата — по едно и също време. Но днес… тя не е донесла вестника си.

— И според вас…

— Просто ми се стори странно. Точно днес… Сигурна съм, че не означава нищо, но е странно. Исках да го споделя с някого.

— Благодаря. Ще проверим това — обеща й Лукас.

 

 

След като затвори телефона, Дейвънпорт погледна Роузмари и измърмори:

— По дяволите.

— Не ми прозвуча добре.

— Една възрастна дама е починала — Хелън Катар, от „Сейнт Патрик“. Възможно е да е била убита от Гробаря. По дяволите! Тя се шегуваше, че е като мис Марпъл, а и ние смятахме, че убиецът е някъде около нея, а аз така и не я предупредих да се пази и да внимава.

— Опитай да не затънеш в чувството на вина — посъветва го Роузмари.

— Няма. Но я харесвах. Една от онези много дейни възрастни дами. Умна. И продължаваше да работи. По дяволите! — Прокара пръсти през косата си, после сключи длани на тила си. — Просто съжалявам, че… не знам. Има нещо, което не забелязваме. Много по-близо сме до него, отколкото си мислим, и по някакъв начин сме въвлекли и нея.

Като излезе от кабинета на Роу, той спря при бюрото на секретарката й и набра номера на следователя към офиса на съдебния лекар.

— Да, при нас е — потвърди мъжът. — Не мога да ти кажа много, освен че няма следи от насилие, била е доста възрастна и е вземала лекарства за сърце.

— Може ли да проверите всичко? — попита Лукас. — Има вероятност някой да я е убил. Казаха ми, че е издъхнала, докато е пиела кафе, така че проверете за отрова, наркотични вещества или нещо такова.

— Щом казваш всичко, ще направим всичко — съгласи се следователят. — Ще кажа на съдебния лекар и ще се опитам да го пришпоря.

— Благодаря. Обади се, когато имате нова информация.

— Разбира се. А, нали знаеш, че е имала син? Той е тук в момента, някъде наоколо е, мисля. Не го видях да си тръгва. Вероятно се занимава с документите.

— Задръж го, ако обичаш. Веднага ще дойда.

Тъкмо излизаше, когато видя Андерсън и Маршъл да си говорят до една врата. Приближи се към тях и когато Тери вдигна глава, го попита:

— Чухте ли?

Маршъл се отблъсна от вратата. Беше с дълго кожено яке, с което — в комбинация с грубото му лице и ръце — изглеждаше като мъжа от рекламата на „Марлборо“.

— Явно не сме — отвърна той. — Очевидно не е добра новина, като съдя по тона ти.

— Хелън Катар е починала. Секретарката й я намерила мъртва тази сутрин. В момента тялото е при съдебния лекар и синът й е там. Точно тръгвам нататък.

— Ще дойда с теб — каза Тери. Обърна се към Андерсън: — Ще те навестя по-късно, Хармън.

Докато минаваха през тайния тунел, Дейвънпорт отбеляза:

— Вие с Андерсън явно добре се разбирате.

— Да. Не мога да ти обясня защо. Добро момче е, макар че изглежда стар перко.

Лукас кимна.

— Той е умник. Беше и адски добър полицай навремето, когато патрулираше по улиците.

— Това ми е ясно — рече Маршъл. — И аз самият работя по улиците. Ето какво ще ти кажа: ако се озова в рая, няма да имам нищо против да прекарам известно време от вечността в някоя стая с други униформени полицаи, да пием кафе и да си разправяме истории.

— По дяволите, Тери, трябвало е да станеш поет. — Маршъл млъкна, смутен от реакцията на Лукас. Той усети това и добави: — Но разбирам точно какво имаш предвид. Това не е лош начин да си прекарваш времето. Чакай да ти разкажа какво стана, когато Дел попадна на онзи тип с назъбените ножици…

Двамата се смееха, стигнали до офиса на съдебния лекар, и спряха за минута да се успокоят, преди да отворят вратата в края на тунела. Лукас надникна в кабинета на следователя и попита:

— Къде е синът?

— Говори с лекаря… ей там, втората врата.

Катар беше дребен мъж — не нисък, но слаб и плешив, с тясно лице. Липсата на коса сякаш избутваше чертите му прекалено надолу по овалната глава, така че дълбоко разположените му очи, деликатният нос, пълните устни и заоблената брадичка бяха сбутани в долната половина на овала. Лицето му бе розово като агнешка пържола — очевидно бе плакал. Лекарят бе зад бюрото си, а някаква спокойна на вид блондинка седеше на въртящия се стол до една ниска масичка. Беше облечена с бяла блуза и бледозелена пола в същия нюанс като очите й. Имаше дълги крака и по-голямата част от тях бе изложена на показ.

След като Лукас почука, лекарят ги покани да влязат с думите:

— Господин Катар е много разстроен от станалото.

— Съжалявам — каза Дейвънпорт. — Запознах се с майка ви едва преди няколко дни, но веднага я харесах. Беше чудесна жена.

— Така беше — добави Маршъл. — И аз много я харесах.

— Божичко — промълви Катар. — Знаех, че… знаех, че… знаех, че…

— Господин Катар — прекъсна го съдебният лекар.

Джеймс успя да довърши изречението си на четвъртия опит:

— Знаех, че това ще се случи някой ден. Тя имаше болно сърце, но изглеждаше съвсем добре, вчера бе съвсем добре. Изглеждаше чудесно. Видях я в три часа, но нямах много време и не знам дори дали й казах довиждане, просто казах: „Виж, трябва да вървя“ — и изчезнах, оставих я да стои тук и въобще не ми е хрумвало, че…

Отново заподсмърча и Лукас и Тери бързо се обърнаха към жената, която очевидно не работеше там, но пък и не се опитваше да го утеши. Когато очите му се напълниха със сълзи, Маршъл го потупа по рамото и каза:

— Преживявал съм много такива неща в живота си, синко, най-добре си иди у дома, настани се някъде удобно, опъни крака. И излей всичко, което ти е на сърцето.

Лукас се намеси:

— Тя спомена ли ви, че е говорила с полицията през последните няколко дни? Че се издирва човек, който вероятно е бил на едно организирано от музея събиране предната есен? Нещо…

Катар поклати глава.

— Не. Нищо подобно. Говорихме само за… незначителни неща. Толкова много не успях да й кажа… Боже, трябва да уредя погребението, да се обадя на някого… — Размаха ръце и се огледа, сякаш не можеше да се ориентира къде е. — Трябва да вървя, трябва…

Блондинката скочи от стола си.

— Аз мога да помогна. Този господин е прав — каза тя на Джеймс, посочвайки с глава Маршъл. — Защо не се прибереш у вас и просто да постоиш там, да си починеш.

— Вие негова приятелка ли сте? — попита я Дейвънпорт.

Жената потупа Катар по рамото.

— Да. Двамата с Джеймс се виждаме… — Изгледа Лукас малко по-продължително от обичайното и дълбоко в сърцето си той усети намека й.

— Погрижете се за него — обади се Тери, а лекарят добави:

— Ще ви се обадим с информация за майка ви по някое време днес следобед, за да можете да се заемете с уреждането на погребението.

Катар пак плачеше и блондинката го изведе от стаята, като още веднъж хвърли поглед през рамо към Лукас. Вратата се затвори зад тях и след като ги изчака да се отдалечат достатъчно, лекарят поклати глава:

— Този човек не е на себе си. Радвам се да ви видя.

— Искрен ли беше или разигра театър? — попита Дейвънпорт.

И Маршъл, и лекарят го изгледаха.

— Според мен беше искрен — каза докторът. — Изглеждаше съсипан. Мислиш, че може да е представление ли?

Лукас се замисли за плешивия мъж.

— Не, всъщност не. Реакциите му ми се сториха малко прекомерни. Все пак направи нужните изследвания.

— Искаш ли да гледаш?

— Не, благодаря. И лист хартия с резултатите ще ми свърши работа.

Докато се връщаха в управлението, Дейвънпорт каза:

— Това е, изтегляме всички, които работят по някоя друга версия, и се заемаме само със „Сейнт Патрик“. Убиецът е някъде там.

— Освен ако тя не е получила сърдечен удар.

— Може и така да е, но знаеш ли какво? Снимките при статуята, Уеър, който си мислеше, че е говорил с някакъв свещеник, това, което ти изрови за благотворителното парти, убийството на Нойман, сега и Катар е мъртва — всичко това трябва да ни подсказва нещо.

— Надявам се, че не е свещеник — сподели Маршъл.

— Аз също. — Лукас спря и погледна назад към дъното на коридора, където бе вратата на съдебния лекар.

— Какво?

— Не знам. Това трябваше да ми подскаже нещо, но не се сещам какво — каза той.

— Има толкова много възможности.

— Не за това ти говоря. Имам предвид… чувствам, че знам нещо, но то ми убягва. Имал ли си някога такова усещане?

— Да. На всички улични ченгета се случва. Ще се сетиш.

 

 

— Ранди се събуди. — Дел ги пресрещна, докато вървяха към кабинета на Лукас. — Боли го, но е в съзнание.

— Там ли отиваш? — попита Маршъл.

— Да — кимна Дел. — Някой идва ли с мен?

— Аз — веднага предложи Тери.

— И аз искам да дойда, но нека първо говоря с Марси — каза Лукас.

Марси, Блек и Суонсън пиеха кафе и гледаха някакви листове, когато Дейвънпорт влезе, следван от Дел и Маршъл.

— Това е. Трябва да претършуваме всичко и да го обърнем наопаки. Няма да се занимаваме с нищо друго, освен със „Сейнт Патрик“. Убиецът е някъде там. — Той им разказа за Хелън Катар.

— Уф! — изсумтя Суонсън, а Блек каза:

— Не е било от сърцето й, залагам сто долара, че не е било удар. По дяволите, тя беше толкова приятна стара дама.

— И аз мисля така — кимна Лукас. — Мисля, че е познавала убиеца и по някакъв начин му е подсказала, че го е разкрила. Марси, изпрати всички, които успееш, там с копия от фотопортрета на убиеца. Искам да се говори със старите й приятели. Да се претърси къщата й. Да се провери пощата й. Вижте и електронната й поща преди всичко останало.

— Имаме необходимите списъци. — Марси погледна Блек и Суонсън. — Сега ни трябват пълните биографии. Да започнем да разпитваме хората. Не за тях самите, а за тези, които познават и които се занимават с изкуство.

— Просто ни е нужно едно име — каза Лукас. — Ако научим името, Ранди ще може да го идентифицира. Трябва ми име.

 

 

Ранди беше в интензивното отделение на болницата „Рийджънс“ в Сейнт Пол. Униформеният полицай, който пазеше пред вратата, кимна на Лукас:

— Адвокатът му е вътре.

— Кой е?

— Не знам. Някой от служебните защитници.

Дейвънпорт почука и подаде глава през вратата.

Ранди лежеше по гръб, главата му бе съвсем леко надигната спрямо тялото. Раменете му изглеждаха тесни и кльощави в болничната пижама. На едната му ръка беше закрепена система. Приличаше на смален вариант на Ранди, когото всички познаваха и мразеха. Адвокатът седеше до него — мъж на възрастта на Уиткоум, още ненавършил двайсет и пет, с овехтял черен костюм и прекалено тясна вратовръзка. На пода до него имаше куфарче „Самсонайт“.

Лукас се представи на адвоката:

— Аз съм от полицията на Минеаполис. Трябва да говоря с вас.

— По-късно — каза мъжът. — В момента разговарям с клиента си.

— Знаете ли колко по-късно?

— Когато приключа. Изчакайте в коридора.

— По-добре побързайте. Не разполагаме с много време.

— Ей, казах ви! Когато приключа — натърти адвокатът.

Дейвънпорт излезе и Дел въздъхна:

— О, боже!

— Превзет малък глупак. — Лукас извади мобилния телефон от джоба си и се обади в централата на полицията. — Можеш ли да ми дадеш номера на Хари Пейдж от Службата на обществените защитници?

Телефонистката му даде номера след минута и той го набра. Пейдж, вторият по важност човек в службата, се обади след секунди:

— Лукас Дейвънпорт, мисля, че ми дължиш три долара за онзи сандвич с яйчената салата, който ти купих, когато ходихме в Уайт Беър или както там се казваше.

— Да, да, за бога, мрънкаш за тази дреболия от месеци.

— Закъсал съм за пари. Мисля да се развеждам.

— Ще ти ги изпратя утре. Не искам жена ти да умре от глад заради мен. Слушай, намирам се в болницата и имаме малък проблем.

— Какъв?

— Пратил си някакъв превзет пикльо да говори с Ранди Уиткоум. Ако Ранди ни помогне за нещо, което е важно за нас, ще си спести много от проблемите, които са му на главата.

— А, Уиткоум е онзи, дето го простреляха полицаите…

— Да. Освен това намерихме кръв в апартамента му, която той се опитваше да почисти със салфетки точно когато се появихме. После полицаите от Сейнт Пол откриха трупа на приятелката му в кофа за боклук зад един индийски ресторант и кръвта й е същата като тази в апартамента му. Така че той е затънал до гуша, но ние може и да го отървем от обвинението в убийство, ако ни окаже малко помощ.

— Как? — Пейдж звучеше, сякаш междувременно дъвче сандвич.

— Убийството много прилича на убийствата на Гробаря, освен това знаем, че Уиткоум е контактувал с него. Продал е бижута, които са били откраднати от една от жертвите. Ако Ранди го идентифицира, най-вероятно обвинението в убийство ще отпадне. Поне засега шансовете са много големи.

— Кой точно превзет пикльо сме изпратили в болницата? — попита Хари.

— Един съвсем млад. С черен костюм, който изглежда като прегазен от трактор. И с пластмасово куфарче, по-голямо от патката ти.

— Чудно как успява да го вдигне — рече Пейдж. — Пикльото се казва Робърт — „викайте ми Роб“ — Лансинг. Казваш, че сега си в коридора?

— Да.

— Стой там. Той ще дойде да говори с теб.

Лукас затвори и след десет секунди чу звън от мобилен телефон вътре в стаята. Минута по-късно Лансинг се появи в коридора.

— Кой от вас, задници, се е обаждал на Пейдж? — попита той.

— Аз се обадих, превзет пикльо — каза Лукас. — Искаш ли да обсъдим как да облекчим положението на клиента ти, или предпочиташ да си играем игрички кой е по-важен?

 

 

Правните въпроси бяха обсъдени за пет минути. Лансинг каза на полицаите, че не могат да задават на клиента му въпроси, пряко отнасящи се за убийството на жената или за стрелбата в апартамента при идването на полицаите. Беше им позволено да го разпитват за Гробаря и да му покажат фотопортрета на убиеца.

Когато влязоха в стаята, Ранди сякаш отново бе заспал. Но щом Лансинг каза „Господин Уиткоум“ — клепачите му се повдигнаха бавно и очите му обиколиха и четиримата мъже, застанали до леглото. После погледът му се върна на Лукас и се закова там.

— Шибан задник — рече той със сух, дрезгав глас.

— Да, да, знам какво ще кажеш — прекъсна го Лукас. — Ранди, яката си загазил, но Бог ми е свидетел, че съм дошъл тук, за да опитам да те измъкна от тази каша. Познаваш ли мъжа, който е убил приятелката ти? Този, който е убил Сузан?

— Не бях аз — прошепна той.

— А кой беше?

— Някой шибан задник.

— Знаеш ли името му?

Ранди поклати глава:

— Не го помня. В главата ми е пълна каша.

— Виж тази рисунка. — Лукас му показа рисунката на актьора от „Денят на чакала“. — Това той ли е?

Ранди погледна рисунката, сведе очи и извърна глава. След малко сякаш събра сили и прошепна:

— Не, този не го познавам.

— Не го познаваш? — повтори Дейвънпорт.

— Не го познава — сопна се Лансинг.

— Ти искаш той да го познава. Още ли не си схванал как стоят нещата? — обади се Дел.

— Ей, слушай, ти…

— Млъкни! — сряза Маршъл адвоката. После се обърна към Уиткоум: — Малко име, фамилия, някой друг, който го познава, каквото и да е?

— Трябва да помисля — каза Ранди. — Сега съм много объркан.

Зададоха въпроса по девет различни начина през следващите десет минути, но раненият клатеше глава, доколкото имаше сили, и накрая сякаш задряма.

— Това беше — намеси се Лансинг.

Лукас погледна Маршъл и Дел.

— Имаме проблем.

— Може би утре — предположи Дел. — Още е доста наблъскан с упойващи.

Ранди се събуди и погледна Дейвънпорт.

— Не усещам краката си.

— Грижат се за теб, Ранди. Имаш добри лекари — успокои го Дел.

— Да… — И пак се унесе.

Навън в коридора Лукас каза на Лансинг:

— Ще те посъветвам няколко неща. Когато полицаи искат да говорят с теб или клиента ти неофициално, в деветдесет процента от времето си длъжен да го направиш. В противен случай сам си завираш главата в задника. Няма да се опитваме да накараме някого да се инкриминира неофициално в присъствието на адвоката си. Ако казваме, че според нас клиентът ти може да ни помогне, значи това е истината.

— Казва прочутият Лукас Дейвънпорт — иронизира го Лансинг. — Гледай си работата!

 

 

Излязоха от болницата. Дейвънпорт вървеше най-отпред, следван от Маршъл и Дел. Някъде по средата на паркинга ги чу, че започнаха да се смеят, и се обърна:

— Какво?

— Обсъждаме начина ти на междуличностно общуване — каза Дел. — Тери смята, че имаш нужда от опреснителен курс.

— Я ме оставете на мира! — тросна се Лукас. — Надут пикльо.

Когато се върнаха, Марси бе единственият човек в офиса.

— Всички са в „Сейнт Патрик“ — съобщи им тя. — Получихме някои резултати от изследванията, които е направил съдебният лекар. Според тях може да е била задушена.

— Знаех си — каза Лукас. — Може да е било спонтанно, а не планирано… но ако е било спонтанно, бил е някой, който я познава добре, щом се е сетил да я върне в кабинета й. Как се казваше синът й? Джеймс?

— Да.

— Той не прилича на онзи актьор, но версията за приликата с него може и да е вятър работа.

— Мислиш, че може да е убил майка си?

— Гробаря би могъл, защото е абсолютно ненормален. Но ние го видяхме тази сутрин — изглеждаше доста разстроен, наложи се Тери да го успокоява.

— Винаги ми харесва, когато силните мъже си позволяват да показват чувства — обърна се Марси към Маршъл.

— Как ли пък не — каза провлечено Маршъл. — Само го потупах по гърба.

— Какво стана с Ранди?

— Попаднахме на един надут пикльо… — Лукас й разказа историята, а в това време Дел и Маршъл седнаха.

— Трябва пак да се говори с него — настоя Марси. — Той все още е ключът към загадката.

— Знам, знам… По дяволите! Тъкмо ми се струваше, че всичко ще стане лесно. А какво се получи — като преброяването на гласовете във Флорида.

Привидно се случваха много неща, но всъщност нямаше какво да правят: неприятностите се трупаха на главите им, а те не смогваха да се справят с тях.

— Е, какво ще правим? — попита Дел.

— Има много хора в „Сейнт Патрик“, с които трябва да се говори — отвърна Марси.

— По дяволите! Добре де, ще се включа — съгласи се Дел.

— Аз ще говоря с Хармън — обади се Маршъл. — Може компютрите да изплюят нещо ново.

— Те вече го направиха, тази сутрин. Онези имена, които Уеър ни даде — сещате ли се — двама от тях имат досиета: единият за наркотици, притежание на кокаин, а другият за сексуално престъпление, проблеми с жена му. Изтеглих от компютъра снимките, направени при арестуването им, и може да се каже, че малко приличат на актьора.

Лукас поклати глава:

— Имай ги предвид, но никой от тях не е нашият човек. Дори и Уеър бе на това мнение. Ще отида в „Сейнт Патрик“ с Дел и ще се включим в разпитите. Убиецът е там.

 

 

Остатъкът от деня бе скучен и безрезултатен. Всички спряха към два часа за чаша кафе и сандвич, после продължиха — говореха с професори, студенти, опитваха се да открият приятелите на Хелън Катар. В края на деня се чувстваха като в задънена улица.

— Открихме един антрополог, който е вземал уроци по рисуване, за да може да скицира знаци и статуи и тям подобни. Малко е побъркан и изглежда подходящ, но твърди, че е получил докторската си степен в университета на Южна Каролина преди шест години и дотогава не бил стъпвал в Минесота… Някои от колегите му го потвърдиха — сподели Дел.

— При мен е по-зле — вметна Суонсън. — Аз не открих никого.

— Аз попаднах на един, който изглежда като далечна възможност, но… — Блек се извърна. — Имам нужда от още един сандвич.

— Но какво? — настоя Лукас. — Какво за него?

— Ами той се опита да ме сваля — промърмори Блек. — Той, хм, изобщо не е ориентиран към жените — и получих потвърждение за това от други хора в същия факултет.

— Може да е нещо потиснато — каза Суонсън. — Може да мрази жените и затова да ги убива.

Известно време всички дъвчеха мълчаливо, после Дел се засмя, Лукас и Суонсън също прихнаха. Блек, който беше гей, избъбри:

— Майната ви, лицемери такива.

 

 

Точно преди да си тръгнат, Лукас попита Дел:

— Вие с Черил нали ще дойдете довечера?

— Да, със сигурност. Трябва да мислим и за друго освен за този сериен убиец.